Кристина Дод
Съблазън (41)

Четирийсет и едно

Вътре часовникът тиктакаше на стената.

Отвън Неса чу вой на сирени и викове.

Погледна към Райън.

— Каниш се да го убиеш? Това не е същото като да застреляш кокошката, която снася златни яйца. Как смяташ да избягаш?

— Няма да бягам. Не мога да живея в блатата. Не мога да избягам от града. Няма да се върна в затвора. А и кракът ми… простреляха го миналата седмица. Оттогава сълзи и вони. Ще го отрежат, сигурен съм. — Лицето на Райън стана мрачно. — Така че той ще умре. Аз също ще умра. А ти…

Неса улови с крайчеца на окото си движение във вътрешността на трезора.

Разкъсвайки последната хартия от ролката, тя хвърли монетите на мраморния под.

Те издрънчаха, пръскайки се във всички посоки. Звукът отекна странно в празната банка.

Слисан, Райън скочи на крака и се завъртя с насочен пистолет.

С всичка сила Неса се оттласна с крака към пункта за работа с клиенти. Приклекна — и с ъгълчето на окото си видя Макнот. Той коленичи на прага на трезора. След това насочи черното око на полицейския револвер право към Райън. Пистолетът подскочи в ръцете на Макнот.

Когато Неса се плъзна по пода и се сви зад тежката мраморна плоча, чу изтрещяването на един-единствен изстрел, вика на Райън, последван от тежко тупване.

Вика на Райън. Той беше извикал… нали така? Ако Макнот беше застрелян, тя не би могла да го чуе.

До слуха й достигнаха решителни стъпки.

Погледна иззад гишето и го видя. Мак Макнот.

Зелени очи. Тъмна коса, падаща върху челото. Тяло на боксьор. Белези върху челото. Белези, които разказваха история, която Неса можеше да разбере.

На пода Райън лежеше в безсъзнание, кървеше от рана в ключицата.

Макнот се наведе над него, взе полуавтоматичния му пистолет и се изправи.

Неса се надигна, залитайки.

Макнот я погледна, лицето му изразяваше облекчение и радост.

Райън беше прав. Макнот наистина я обичаше.

— Йонеса? — Гласът му потрепери.

Никога не бе чувала по-сладък звук.

Изтича в ръцете му.

Той я притисна, сякаш никога нямаше да я пусне.

— Помислих си, че ще те загубя. Че ще изляза от банката, без да съм ти казал…

— Свърши ли всичко? — попита един висок, задъхан глас от ъгъла.

Макнот подскочи, освободи се и насочи пистолета.

— Кой е там?

— Не ме застрелвай. Не ме застрелвай! — С вдигнати нагоре ръце Стефани пристъпи от коридора.

— Какво става, по дяволите? — Макнот гледаше невярващо.

— Тя се криеше в офиса си — каза Неса.

— Оставила те е сама с него? — Гласът на Макнот се издигна.

Гласът на Стефани се извиси остро:

— Може би трябваше да се оставя да убие и мен, така ли?

Ръмжейки като ядосан дог, Макнот скочи.

Неса го дръпна.

— Стефани е права. Ако аз бях в нейния офис, а тя беше на моето място тук, ти щеше да искаш да си остана в офиса.

— Но не си била там.

— Не. Но ти би го искал. — В този миг Неса видя Джорджия нещо да жестикулира отвън.

— Полицията иска да влезе.

— Стефани, отвори вратата — нареди Макнот.

— Ключовете ми. — В паниката Стефани започна да се потупва отстрани. — Не знам къде са.

— Ето. Вземи моите. — Неса й ги хвърли.

Треперещите ръце на Стефани ги изпуснаха.

Макнот произнесе с глухо ръмжене:

— Тази жена не става за нищо. А той… — Погледът му се отклони към Райън.

— Позна ли го? — попита Неса.

— Не. А трябва ли?

— Казва се Райън Райт и е израснал в същия град, в който и ти.

— Райън Райт. Не познавам никого с това име. — Макнот отиде до проснатото тяло и обърна лицето на мъжа към светлината.

— Учил е в твоето училище. Баща му е работил във фирмата на баща ти и когато баща ти…

Да, наистина.

— Това е Ръсел Уимпър. С брада!

— Ръсел Уимпър^[1]!

Стефани се доближи с ключове в ръка, но те тракаха.

— Всъщност Ръсел Уимпъл, но той винаги беше в синини и с гипс на ръката, затова му викахме Ръсел Уимпър. — Макнот говореше с увереността на човек, който е загърбил онези дни и онова място. — Баща му непрекъснато беше пиян и го пребиваше от бой, а Уимпър подсмърчаше и се въртеше около училище, защото го беше срам. Бедното момче. Не се бях сещал за него от години.

— Той е обсебен от теб — каза Неса. — Обвинява те за всичко. Когато си бил тринайсетгодишен и те са те били…

Макнот внезапно застана нащрек и я погледна в очите.

— Разказал ти го е, нали?

— Похвали се. Направили са го баща му и неговите приятели. А Ръсел е бил този, който те е подмамил.

Инстинктивно Мак вдигна ръка към челото си. Взря се в Ръсел, после поклати глава.

— Може и да е. Не си спомням онзи проклет ден. Помня само едно нещо със сигурност.

— Спри! — извика Стефани на Джорджия, която се опитваше да вкара ключа в ключалката. — Сега ще отворя!

— Какво си спомняш? — попита Неса.

— Спомням си как майка ми ме оставя и бяга.

Неса го погледна изненадано.

— Бяга? Тя не те е оставила. Тя…

— Пази се! — Макнот се наведе. Сграбчи я толкова бързо, че едва не я измъкна от обувките й.

Изстрели разкъсаха въздуха.

Стъклото на входната врата се взриви.

Стефани започна да пищи.

Макнот и Неса се претърколиха и се свряха под гишето.

Чуха се трясъци от разбито стъкло. Още викове.

— Полиция!

Мак избута Неса да не се вижда.

Тя го придърпа към себе си.

— Всичко е наред! — Гласът на Джорджия прогърмя. — Хванах го.

— Хванала го? К-какво стана? — заекна Неса.

— Беше тъпо, това стана. — Мак се излегна по гръб на студения мрамор. — Мислех, че Уимпър е в безсъзнание и не го проверих за оръжие. Когато ти ме погледна, той извади един пистолет от колана си и го насочи към теб.

— Той ми каза, че няма да се върне в затвора. — Сега, когато опасността беше преминала, зъбите й затракаха.

Макнот я сграбчи, сякаш да я стопли — или да я задържи на едно място.

— Слушай, Неса, трябва да ме оставиш да ти обясня защо дойдох в Ню Орлиънс.

Той й беше спасил живота. На два пъти. Тя не искаше да мисли повече за това, че я е излъгал.

— Не мислиш ли, че трябва да говорим първо с полицията?

— Не. — Ръцете му я стиснаха още по-здраво. — Трябва да ти кажа сега.

Тогава си спомни какво й бяха казали лелите й: „Изслушай го“. Но сега не беше моментът.

— Ако е за това колко много мразиш крадците, защото баща ти е откраднал всичките пари и те е изоставил, приемам го. Дори не те обвинявам. И аз на твое място щях да съм бясна. И да направя това, което ти направи.

— Не, не е само това. — Гласът му прозвуча по-слабо.

— Виж. — Неса забоде лакът в реброто му и се дръпна. — Джорджия крещи, Стефани е в истерия, приятелите ми имат нужда от мен. Ти си собственикът на банката — сигурно трябва да говориш с ченгетата и с пресата…

— Не, искам да говоря само с теб.

Студеният въздух я накара да усети едно влажно петно върху корема си.

— Някой трябва да каже нещо, защото… — Тя погледна надолу.

Върху блузата й се виждаше кърваво петно.

Неса вдигна очи към Макнот.

Беше блед като хартия, държеше се от лявата страна, а през пръстите му се процеждаше кръв.

Ченгетата продължаваха да викат.

Тя извика достатъчно силно, за да й обърнат внимание.

Без да се бави и секунда, Джорджия дотича при тях.

— Ела тук, човече! — Тя се опита да издърпа Неса, за да направи път на парамедиците.

Макнот не пускаше ръката на Неса.

— Не е добре. Не е добре! — Един от парамедиците разтвори ризата на Макнот. — Коя кръвна група сте, сър? Знаете ли кръвната си група?

— О, не. — Макнот дръпна Неса още по-силно към себе си. — Слушай, може да нямам друг шанс.

— Вярвам ти. Каквито и причини да си имал да се държиш като негодник, са били достатъчни. — Не сега, Неса. — Съжалявам, че го казах така. Ти си ранен. — Може би умира.

Той направи опит да се засмее.

— Но все пак негодник, а?

Тя искаше да каже „не“, той не беше негодник.

Но не можа. Не и сега, когато може би умираше.

— Ще се оправи ли? — обърна се тя към един от медиците.

Мъжът освети с фенерче раната.

— Той…

Макнот го хвана за китката и парамедикът го погледна.

Двамата проведоха безгласен разговор.

— Искам да кажа, че ще живее. Почти съм сигурен.

О, Господи. Значи е по-лошо, отколкото си мислеше.

— Макнот. Слушай. Ти ми спаси живота и аз съм ти благодарна.

— Върви по дяволите с твоята благодарност. Не ми трябва благодарността ти. — Когато медикът започна да почиства раната и да го превързва, Макнот изпъшка от болка.

Неса се възползва от мълчанието му.

— Много лошо. Сам си го изпроси. Ти ме спаси и съм ти признателна. Но не е само това. Бясна съм, обидена съм и… — Тя затвори очи, опитвайки се да накара думите да излязат от устата й.

Когато отвори клепачи, видя двамата парамедици, Джорджия и Макнот да я гледат втренчено.

— Хора, бихте ли ни оставили за минутка насаме? — помоли Макнот.

— Не ме оставяйте с него. Трябва да го отведете в болницата — извика тя уплашено.

Те не й обърнаха внимание и се подчиниха на Макнот.

Той взе ръката й.

— Лелите ти казаха, че трябва да ти кажа как съм получил тези белези по лицето си.

— На мен ми казаха, че трябва да те попитам.

— Роден съм…

Тя го възпря, като притисна длан към устата му.

Джеремая внимателно я отстрани.

— Бях незаконно дете. Внук на докер. Чувам, че не е кой знае какво за повечето хора, ако някой има незаконородено дете, но в семейството на майка ми не мислеха така. — Той примига и се размърда. — Както и сред познатите им. Баба ми и дядо ми се срамуваха. Ненавиждаха мисълта, че съществувам. Не помагаха на майка ми. През цялото време, докато бях малък, бяхме оставени сами на себе си. Но мама не се предаваше. Докато… — Той затвори очи и по бузата му се търкулнаха няколко сълзи. — Никога няма да забравя как ме остави и избяга.

Тя не издържаше да го гледа така — наранен и страдащ.

— А сега, Макнот, ме чуй.

Клепачите му потрепнаха и той отвори очи.

— Първо ти ме чуй. Аз съм син на чудовища, и двамата искаха да оставят сина си на божията милост. А ти си наследница на стара фамилия с история и достойно минало. Знам, че не заслужавам дори да лъскам обувките ти, но не съм като родителите си. Работя много, не бягам, когато нещата се закучат и независимо дали имам право, или не, те обичам.

Беше го казвал и преди, но тогава тя не смяташе, че той знае какво означава това. А сега… сега беше убедена.

Пък и беше произнесъл прекалено дълга реч за човек, който може би умира. Изведнъж й станаха ясни погледите, които Макнот и парамедикът бяха разменили мълчаливо.

Неса се наведе и заговори в ухото му:

— Ще направиш всичко, за да спечелиш, нали?

— Да — каза той немощно, може би защото наистина се чувстваше изнемощял, а може би защото му беше задала неудобен въпрос. Като извади една позната кутийка за пръстени от джоба си, той й я подаде. — Ето. Можеш да смениш този шибан, грозен пръстен с друг, който ти харесва, но сега…

Когато тя не го взе веднага, той се закашля слабо.

Щом беше в състояние да измисли такъв план, значи щеше да живее. Но той наистина бе прострелян, определено бе в шок и се нуждаеше от лекарско внимание. Затова тя махна с ръка на парамедиците и прошепна бързо в ухото на Джеремая:

— Ръсел ми каза. Майка ти не е избягала. Единствената причина да не те убият, е била, защото е изтичала да доведе полицията. Макнот, майка ти ти е спасила живота.