Кристина Дод
Съблазън (27)

Двайсет и седем

Ресторантът беше декориран в топли нюанси и дискретно осветен от старинни кристални аплици. Свежи цветя украсяваха масите, а метрдотелът беше въвел Мак и Неса в луксозно частно сепаре.

Мак си отбеляза наум да даде на госпожа Фрейтаг бонус, задето бе надминала себе си с това място, после леко избута метрдотела настрани и задържа стола за Неса.

— Беше трудно да се направи резервация тук, но съм чувал, че храната е най-добрата в Ню Орлиънс.

— Най-добрата в Ню Орлиънс, а Ню Орлиънс има най-хубавата храна в света. — Неса отправи широка усмивка към кръжащия наоколо келнер. — Как сте, Жан-Пол?

Келнерът носеше костюм, който струваше повече от този на Мак, имаше тънки, глупави мустачки и презрителна усмивка. Той изтрака с токове и се поклони, после тръсна с ръка кърпата на Неса във въздуха и я постла в скута й.

— Добре съм, мадмоазел, и както винаги, за мен е удоволствие да сервирам на вас и вашия приятел. — Погледът му се премести върху Мак, отхвърли го и се върна отново на Неса.

Като взе ръката на Жан-Пол, тя каза:

— Липсваше ни в Дома Дал.

— Какво да се прави, по време на Марди Гра съм прекалено зает, но изпратих мислите си и най-хубавия си хлебен пудинг. — Момчето имаше лек френски акцент и се умилкваше на Неса по начин, от който на Мак направо му призляваше и го караше да изпитва ревност.

— Свърши още в мига, в който кацна на масата. Когато Марди Гра свърши, може би ще успееш да минеш и да донесете на келнерите си някое от домашно приготвените ястия на Мади.

— Както винаги, ще приемем тази покана с най-голямо удоволствие. — Жан-Пол тракна с токове и махна на близката келнерка. — Оставям ви в умелите ръце на Пинелъпи. Ако имате някакви желания, кажете й и тя ще ги изпълни начаса.

Мак следеше търпеливо разговора между двамата.

— Всички келнери ли познаваш тук?

— Това беше Жан-Пол Ламбер. Той е собственикът. — Неса се подигра леко на незнанието му. — Дойде тук от Франция преди петнайсет години, отвори този ресторант, както и още два, изгуби двата по време на урагана, но отказа да напусне града, който обича. Чудесен човек е, обича хубавата храна, а готвачът му е невероятен. Тази вечер ще се убедиш на какво е способен.

Не, осъзна Мак, не заради оправната госпожа Фрейтаг щеше да е цялото това посрещане, а заради Неса, която наистина познаваше всички в Ню Орлиънс. Дори ако тя беше планирала обирите в банковите клонове на „Премиер Сентрал“ и всички в Ню Орлиънс го знаеха, никой нямаше да я издаде.

И точно това беше проблемът.

Защото той също не искаше тя да е виновна. Искаше да е точно такава, каквато изглеждаше — благоразумна, харизматична, невероятно секси и неподозираща за ефекта, който оказваше върху мъжете. И, разбира се, фатално привлечена от него.

Но той беше мъж с премного опит, за да не мисли за действията й по време на обира в банката, така че веднага след като поръча виното, приведе плана си в действие.

— Налага се да се върна във Филаделфия.

— Какво? — Тя впери очи в него и ножът, с който бе започнала да маже маслото върху хляба си, остана във въздуха, дълбоките й сини очи се разшириха от страх, или от нещо, което приличаше на страх.

— Обирът за тази година мина. Не беше заловен нито един от крадците. Няма какво повече да правя тук.

— Но те са тук! Крадците още се разхождат някъде навън! Сигурно ще откриеш още следи! — Тя го погледна разтревожено.

— Не, няма повече следи.

— Но аз те запознах с началник Кътър — можеш да работиш с него още известно време и… — Тя се улови, че се обърква. Остави ножа си на края на чинията, наведе се през масата и каза меко: — Съжалявам. Това е глупаво. Не ти казвам истината.

Подозирах го.

— Кажи ми я, тогава.

— Искам да останеш, защото ми харесва компанията ти.

Ако играеше театър, то той беше идеалната й публика.

— На мен също ми харесва да съм с теб. Харесват ми и местата, на които ходим заедно.

— Да, но можеш да ме заведеш до блатата, много ще се радвам.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано. — Той й се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че си изчерпал всички евентуални следи? Да не стане така, че да се върнеш във Филаделфия и внезапно да се сетиш за някой заподозрян, когото е трябвало да разпиташ?

— Ако стане така, ще се върна.

— Значи ще имам нещо, на което да се надявам. — Тя се пресегна и хвана ръката му, която той бе отпуснал на масата. — Знам, че господин Макнот каза, че не мога да ти помагам, но може би ако погледна записа от последния обир ще открия нещо, което ти си пропуснал.

Или да получи шанса да го подведе.

— Иска ми се да останеш. Защото… ми се струва, че май… — Погледът й се заби в неговия — съм влюбена в теб. — Тя се дръпна назад в стола си, сякаш признанието й я беше шокирало. Стисна устни и зачака неговия отговор, очевидно ужасена.

Светът се завъртя около оста си.

Той не знаеше какво да мисли, какво да каже, дали да й вярва, или не… И все пак й повярва.

Онази Йонеса, която смяташе за способна да ограбва банки, не съществуваше вече в съзнанието му. Тази жена, уязвима и толкова реална, бе заела нейното място.

Тя беше влюбена в него.

А той не беше сигурен… Беше толкова трудно да си представи… И, да, толкова опасно… но си помисли, че може би и той я обича.

Като повдигна ръката си нагоре, той сплете пръсти с нейните.

— Може би ще мога да остана още малко. За да разследвам.

— Добре. — Погледът й не се откъсваше от неговия. — Бих се радвала.

* * *

По-късно същата вечер Джеремая остави Неса пред Дома Дал. Целува я дълго и силно и накрая произнесе с дрезгав глас:

— Спи с мен тази нощ.

— Не. Не мога.

— Защо няма да спиш с мен, Неса?

— Няма да е правилно.

Той се усмихна с бавна, болезнена усмивка.

— Кое би го направило правилно? Пръстен с голям диамант, придружен от предложение за женитба?

— За толкова повърхностна ли ме мислиш? — Тя прокара пръсти по очертанието на челюстта му.

— Надявам се.

Отблъсна го.

— Върни се в хотела, проклетнико, и не ме изкушавай повече.

Той застана в драматична поза на горното стъпало на верандата.

— Голям диамант и предложение за брак обхващат ли всички причини да се оженим?

— Изчезвай оттук! — Като се засмя, тя посочи към дългата тъмна кола, която чакаше на улицата.

Той забърза надолу по стъпалата и се вмъкна в купето, а когато шофьорът подкара, тя помаха с ръка.

После хвана с две ръце пулсиращата си глава.

Когато й каза, че си тръгва, защо се беше възпротивила? Какво си мислеше? Нали точно на това се бе надявала — той да си замине. Защото ако си заминеше, целият й стрес щеше да изчезне. Щеше да има на разположение цяла година да разубеди лелите си от това да оберат за пореден път банката. Щеше да е щастлива!

Само дето всъщност изобщо нямаше да е щастлива, защото искаше Джеремая Мак в Ню Орлиънс, където можеше да вижда грубо изсеченото му лице, да слуша дрезгавия му глас, да вдъхва миризмата му… Миришеше толкова хубаво, на чист мъж, на качествена кожа и на страхотен секс.

Коленете й омекнаха и тя се облегна на стената.

Беше му казала, че е влюбена в него.

Но той не й беше повярвал. А може би й е повярвал, но просто не разбира любовта.

Може би… може би през следващите няколко дена, докато той продължава да търси Мънистените бандити, тя щеше да му покаже какво значи наистина да обичаш.

Защото на едно нещо пралелите й я бяха научили — че любовта е чудо.

А Неса се нуждаеше точно от чудо.