Кристина Дод
Съблазън (5)

Пет

Преди да се върне във фоайето, Неса остави климатика да охлади пламналите й страни.

Тя спечели битката, но Стефани беше спечелила войната. Винаги го правеше, защото колкото и да си напомняше да не обръща внимание на обидите и клеветите й, Неса реагираше. Занимаваше се с проклети гаджета, ексцентрични лели, шумни наематели, стараейки се да не им позволи да нарушат съня и спокойствието й. Но имаше нещо в самодоволната злоба на Стефани, което караше Неса да иска да я размаже — и днес разочарованието беше победило здравия й разум. Сега имаше горчив вкус в устата и ясното съзнание, че Стефани ще се радва да й отмъсти.

Опашката се беше стопила до госпожа Фосет, приятелка на лелите й от младите им години, и Джордж Брусард, господин на средна възраст, преуморен барман, който работеше в „Пивницата на Майк“, две пресечки по-надолу. Сутрешната треска беше преминала. Слава богу. Точно сега Неса не можеше да се справи с криза, тъй като всички очи бяха вперени в нея. Всички в банката — клиентите, касиерките и пазача Ерик — я чакаха да чуят добрата новина.

Слава богу, тя имаше опит в ироничните усмивки.

В този момент вратата на банката се отвори. Вътре влезе едър мъж, блокирайки ярката нюорлиънска светлина отвън.

Неса погледна. Реакцията й дойде с известно закъснение. Мили боже.

Беше висок. Много висок. Широките му рамене се свиваха трапецовидно до тесен кръст, ръцете му бяха едри. С едната държеше издуто кожено куфарче. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и червена вратовръзка, която би трябвало да привлича окото, но не беше така. Лицето му бе, което прикова вниманието й… Красивото му, сурово лице. Неса си помисли, че й прилича на Ръсел Кроу в „Гладиатор“, смазан и надигащ се като феникс от пепелта на живота си.

Той олицетворяваше трагедия.

Излъчваше сила.

Мъжът погледна малката групичка от слисани касиерки, погледът му премина от лице на лице, запомняйки всяка черта, но изражението му остана безстрастно… Докато стигна до Неса. Погледът му се спря задълго върху нея, в зелените му очи проблесна интерес.

Неса направи малка, несъзнателна крачка назад.

После с плавната грация на спортист, с дълги крачки и като размахваше ръце, той продължи пътя си, влезе в новообзаведения офис и затвори вратата след себе си.

— Зърната ми настръхнаха — прошепна Джулия.

— Шшт! — изсъска й Дона и я смушка. — Разгонена дърта курва!

— О, сякаш че твоите не са!

— Да, но не говоря за това.

— Брей! — Госпожа Фосет затвори най-после устата си и се затътри към гишето.

Керъл, която я чакаше, кимна.

— Това беше изумително. Госпожице Дал, кой, според вас, беше този? Човекът, който ще съобщи за вашето издигане… тъй да се каже?

През малката група премина смях.

— Не разбирам. За какво говорите, дами? — попита господин Брусард. — Този прилича на човек, който ще изхвърли петима наведнъж от бара и ще сме късметлии, ако не се върне за още.

— Да, този тип не изглежда добре — съгласи се Ерик.

— Със сигурност — каза Джулия с ентусиазъм. — Той е повече от добре изглеждащ.

Дона изпусна дълга въздишка на удоволствие.

— Божествен е.

— Да ви кажа, дяволски ме изплаши. — Лиза стоеше, притиснала ръце към плоските си гърди. — Исках да кажа на Ерик да извади оръжието си и да го застреля.

Неса се усмихна с крива усмивка.

— Той е застрахователен следовател, който е дошъл, за да разреши загадката на Мънистените бандити.

— Но какво прави в офиса ти? — попита Лиза.

— Това не е моят офис. А неговият. — Неса почти усети вкуса на горчивината. — Единственото, което ще правя, е да му помагам да събере доказателствата.

Дона си пое шумно въздух. Неса поклати глава при шокираните, съжалителни изражения, насочени към нея. — Недейте. Казах ви, че вече не се надявам. Не трябва да го правите и вие. — Тя им се усмихна. — Защото Стефани ще ръководи операциите в банката до следващо нареждане.

— Кучка! — изсъска Керъл.

Госпожа Фосет я потупа по ръката.

— Достатъчно, млада госпожице.

Да, помисли си Неса, когато тръгна към офиса на господин Мак. Това беше начинът да ги откъсне от внезапното отлагане на повишението й. И да им посочи тяхното собствено.

Тя влезе в офиса си.

О, пардон. В офиса на господин Мак.

Спря на прага на отворената врата.

— Господин Мак? Аз съм Неса Дал. Ще ви помагам в разследването ви.

Господин Мак вдигна очи от папките, които бе разпилял по бюрото си и я изгледа с присвити очи, търсейки грешка там, където тя знаеше, че такава не съществува.

— Заповядайте, влезте — кимна той. — Затворете вратата след себе си.

Тя направи каквото й каза, цинично осъзнавайки, че е облечена отчасти като изпълняваща роля на шеф, отчасти като подмазвачка.

— Седнете. — Той й посочи стола пред бюрото.

Възмущението от командата му беше яростно и изненадващо. Беше преживявала достатъчно пъти разочарования, за да приеме този неуспех с обичайното си хладнокръвие.

Какво щеше да каже на лелите си? Ами наемателите… о, боже, беше казала на всички, че очаква повишение. Толкова много хора щяха да узнаят за провала й…

— Госпожице Дал. — Господин Мак произнесе името й толкова рязко, че тя подскочи.

— Да, сър. — Щеше да мисли по-късно. А сега се фокусира върху него.

Очите му бяха толкова наситено зелени, косата му толкова тъмна, лицето толкова неукротимо мъжествено, че навремето трябва да е бил красив. Но сега приличаше повече на уличен гангстер, отколкото на застрахователен следовател. Сигурно беше към трийсет и шестгодишен и с ръст над един и деветдесет. Носеше тъмната си коса на къса военна подстрижка. В някакъв момент в миналото лицето му трябва да е било използвано за стенобойна машина. Скъпият костюм беше преправен така, че да му стои идеално, но въпреки това нищо не можеше да скрие тежките мускулести рамене и ръце. Когато той обърна глава, тя забеляза един белег, почти скрит, по дължината на челюстта му, сякаш умел хирург я бе възстановявал. Косата му бе сресана на една страна и падаше на лек бретон над челото, но бели белези изпъстряха кожата близо до линията на косата. Сякаш някой го бе съборил и го бе ритал — а при ръста му не искаше да си представи какъв трябва да е бил онзи, който го е направил.

Нищо чудно, че най-възрастните касиерки едва не припаднаха, а младата Лиза се разтрепери. Когато погледна Неса така, както го правеше в момента, с толкова зелените си и студени като лед очи, тя се запита какво ли е вършил, преди да започне работа като застрахователен следовател. Слагаш му една картечница в ръцете и ето ти истинска касапница на Свети Валентин.

Когато заговори, гласът му беше дълбок и груб, сякаш беше настинал, или онзи бой бе повредил и гърлото му.

— Чувал съм, че тактичност е способността да кажеш на човек да върви по дяволите и да го накараш да очаква пътуването.

Каквото и да очакваше, определено не беше това. Тя примига насреща му и произнесе предпазливо:

— И аз така съм чувала.

— Казвано ми е ясно, че аз нямам тази способност.

Тя мразеше да се съгласява с човек, с когото се е запознала преди трийсет секунди, но предположи, че е прав.

— Ето защо вие сте била избрана да ми помагате в това разследване. Известна сте със способността си да се справяте с трудни характери.

— С вас ли трябва да се справям? — Гадна си, Неса. Човекът няма вина, че не можеш да се пребориш да се издигнеш по хранителната верига.

Той вдигна вежди, сякаш отговорът й го изненада.

— Аз не съм труден характер. Другите са.

Тя едва не се разсмя. Не бил труден характер? Може би не. Взискателен. Интелигентен. Краен. Предполагаше, че е всичко това, че и повече. Ако не го забравяше, можеше да се справи с него.

Но внезапно й се прииска някой да си даде труда да се справи с нея.

— Познавате престъпниците, нали? — попита той.

— Толкова, колкото всички останали, които живеят тук, познават Мънистените бандити.

— И аз така мисля, но изглеждате толкова развълнувана, че си помислих, че може би съм ви смутил.

— Съвсем не. Аз… — Какво можеше да каже? — Чудех се как един следовател някъде от Север…

— Филаделфия.

— Разбира се. От Филаделфия, е открил, че съм известна със способността си да се справям с хората.

— Точно затова ме наричат следовател. — Той говореше с безизразно лице, сякаш не подозираше, че е смешен — или пък нямаше никакво чувство за хумор.

О, боже.

— Откъде искате да започнете?

— Необходимо ми е да видя банките тук в града, където са ставали престъпленията. Гледал съм видеозаписите, но нищо не може да се сравни с това да се изкачиш по стъпалата, да влезеш вътре и да огледаш ситуацията. Предполагам, че ще видя честването на Марди Гра?

— Няма да можете да избягате от него. — Всъщност, не познавате никого в града. Елате на партито в дома Дал довечера. Думите бяха на езика й. Чувството й за гостоприемство я подтикваше да заговори. Но един вътрешен предупредителен сигнал я възпря. Партито беше прочуто, забавно, съкрушително, приятели идваха и си тръгваха през цялата нощ. Но Неса имаше чувството, че Джеремая Мак ще мине през тълпата като черна дупка и ще изсмуче живота от партито.

С пълни с папки ръце, той отиде до шкафа и отвори горното чекмедже.

Хубаво. Стефанозавърът може да гледаше на Неса като на негова секретарка, но той явно не. Неса реши да го изпробва. — Да ви донеса ли кафе?

— Когато излезем, ще се отбием в „Старбъкс“.

Тя беше напрегната, но докато гледаше този мъж тук да работи, се отпусна.

— Това е Ню Орлиънс. Ще се отбием в „До“. — Ха! Освен това й харесваше и да го командва.

— Както кажете. — Той остави кафявите папки на предишното им място. — Познавате ли другите клонове?

— Разбира се. Случва се от време на време нещо спешно, което изисква да ги посетя, за да помогна.

— Искам да разговарям с всички касиери, които са били обрани.

— Тази сутрин ли?

— Разбира се.

— Трябва да направя списъка.

— Изберете някое неутрално място. Защо не и „До“, щом ви харесва. — Той затвори чекмеджето и я погледна. — След това трябва да говоря с дежурния полицай, който се занимава със случая.

— Началник Кътър, значи.

— Познавате го.

— Стар семеен приятел.

Той кимна, сякаш това потвърди някакво негово схващане за нея.

— Казаха ми, че познавате всички в Ню Орлиънс.

Тя отново се напрегна.

— Кой ви го каза?

— Вярно ли е?

— Да, но… — Беше почти плашещо колко добре я познава, сякаш я беше проучвал отдалече.

— Така избрах сътрудничката си мъдро.

Сътрудничка. Почувства се поласкана. Въпреки това й се искаше да го разпита по-нататък, да разбере с кого е разговарял за нея. Но той вече бе показал, че няма да отговаря на въпросите й, ако не желае. Допусна, че това е част от следователската му работа; трябваше да защитава източниците си.

Но що за източници биха говорили чак толкова много за нея?

— Значи навсякъде, където отидем, вие ще говорите? — попита той.

— Да. — Когато я погледнеше като в момента, сякаш знаеше какъв цвят са бикините й, косата й на врата настръхваше. Тя се изправи бързо и пристъпи неспокойно от крак на крак.

— Ще… отида да проведа няколко телефонни разговора.

— Направете го оттук.

Нищо чудно, че се нуждаеше от човек, който да му помага. Той беше най-странният, най-резкият мъж, когото бе срещала. Нещо повече, въпреки че работеше, докато тя говореше по телефона, като изпразваше куфарчето си и зареждаше дивидита в новия чейнджър, който бе сложил там за удобство, тя бе напълно сигурна, че я подслушва. Защо, нямаше представа. Да звъни на банките и да убеждава със сладък гласец мениджърите да освободят служителките си за около час не беше толкова интересно. Нито пък, когато позвъни на касиерките, които бяха отишли на друга работа. Когато накрая остави слушалката, се чувстваше изтощена.

— Уредено е. Необходимо ли е да уведомим някого, че излизаме?

— Не.

Тя почака, но очевидно Джеремая Мак не виждаше причина да й дава обяснения — на нея или на когото и да било другиго.

Хубаво, добре.

— Ще си взема чантата, господин Мак.

— Наричайте ме Джеремая.

— Добре, Джеремая. — Стефанозавърът щеше да побеснее, че Неса се обръща към него на първо име. Че Неса излиза в работно време. Че Неса вече не й докладва — а тя нямаше да каже и дума. Самият господин Макнот беше поискал сътрудничеството на Неса.

Тя се хвана, че тази задача започва да й харесва.

Извади чантичката от бюрото си — бюрото, с което се бе сбогувала тази сутрин, онова същото, което играеше ролята на невидима, но неразбиваема усмирителна риза — и бодро помаха на касиерките, прекоси фоайето и излезе на тротоара, следвана от Джеремая Мак.

Горещината и влажността се бяха засилили. Улицата беше оживена. В далечината можеха да се чуят виковете от безкрайното парти на Бърбън стрийт.

— Да отидем на ъгъла. Оттам можем да хванем такси.

Джеремая се отдалечи на няколко крачки, после спря и се обърна назад към банката.

— Прилича на къща.

— Прав сте, сър. — Неса се заслуша с удоволствие как южняшкият й акцент се усилва в отговор на безличните, плоски нотки в гласа на янкито Джеремая. — Този клон на „Премиер Сентрал“ си има история. Бил е построен преди междущатската война от преуспялата фамилия Стив Уилямс. Уилямсови, бидейки истинско сантиментално нюорлиънско семейство, подкрепили Конфедерацията, и по времето, когато войната свършила, състоянието им било изчезнало.

— Полезно е да се подкрепя печелившата страна — каза Джеремая, без гласът му да се промени.

— Да, така се прави, въпреки че някои биха казали, че честта и интегритетът са по-важни от печалбата.

— Тези, които го казват, никога не са държали лайняния край на пръчката.

Тя внезапно се развесели и се засмя.

Той я погледна.

— Прав ли съм?

— Определено сте прав. — Макар че излъчваше аура на богатство, навремето явно е бил беден. Достатъчно беден, за да разбере как мизерията може да смачка човек, да го постави в безизходица и да изяде самоувереността му, докато се страхува да направи движение, защото поредното бедствие се задава на хоризонта.

— Какво бихте сторили, ако трябваше да изберете между честта и паницата на масата? — попита той.

Тя си помисли за лелите си и стегнатата топка в стомаха й се стегна още повече.

— Аз изхранвам семейството си. Но не казвайте на никого, че съм ви го казала.

— Гражданската война отдавна свърши.

— Войната между щатите — поправи го тя. — Но тук тя не е спирала.

Той я погледна. Само я погледна, но тя изведнъж си представи как трябва да са се чувствали онези някогашни южняшки красавици, когато войските на завоевателите янки са влизали в града.

— Заради Марди Гра всички таксита са заети. Няма да намерим никое на стоянката. Трябва да отидем до „Еспланада“ авеню — то граничи с Френския квартал, а там ще имаме по-голям шанс. — Тя тръгна.

Той я последва.

— Разказвахте ми историята на банката.

— Вярно. — Тя съблече жакета си и се остави бризът да я облъхне. — Един богат авантюрист, някой си господин Фредерик Вайкър купил къщата след това. Живял в нея осемнайсет години и тъкмо той превърнал най-долния етаж на сградата в банка. Построил трезор, за да държи там богатството, което събрал от просрочените ипотеки на войнишките вдовици и техните деца. Ставал все по-параноичен за спестяванията си и нощем се заключвал с парите вътре.

— Легенда.

— Може би. Но както се оказва, господин Вайкър е бил прав да е параноичен. Една сутрин не се явил в банката. Когато уплашените служители накрая отключили трезора, го намерили вътре, пребит до смърт. — Тя понижи глас до загадъчен шепот. — Парите били разпилени по пода. Но не липсвал и един цент. — Беше разказвала историята и преди, и я разказа добре.

Но вместо обичайното изражение на ужас и изненада, Джеремая отново спря и се обърна назад към банката, оглеждайки всеки сантиметър от сградата.

— Случило се е едно от двете. Пуснал е нападателя си да влезе. Което е най-вероятният сценарий. Или е построил таен изход, някой го е намерил и е проникнал вътре през него.

— Прекрасно. Съсипвате една страхотна история.

— Това е история, която не може да бъде съсипана. — Той сниши глас до същия мистериозен шепот като нея. — Защото независимо каква е била причината за смъртта му, алчният му призрак още броди из трезора.

— Вече сте я чули? — попита тя разочарована.

— Вече знам как да играя тази игра.

Тя се разсмя.

— Наистина се засрамих. Да, духът му още броди из трезора. Казвали са ми, че една среща е незабравима, защото по времето на неговата смърт той е тежал двеста килограма и е пушил кубински пури.

— И се е наслаждавал на бурен секс?

— В трезора? Не, такова нещо не съм чувала.

— Значи това е девствен трезор?

Ако не внимаваше, току-виж започнала да харесва този янки.

— Ню Орлиънс щеше да му хареса повече, ако се беше отдал на бурен секс — от всякакъв вид. Можем да оправдаем разгула. Но никой не може да оправдае човек, който избира да се отдели от себеподобните си, за да извини жестокостите си.

— Жесток ли е бил?

— Заради него са останали бездомни толкова много вдовици и деца. — Съдба, от която тя тайно се страхуваше, ако не за себе си, то заради пралелите си. — Притежавал е имоти из целия град, между тях и красиви къщи — а е спял в трезор. Истински вампир.

— Още едно създание, с което Ню Орлиънс е прочут. — Джеремая очевидно познаваше творчеството на Ан Райе^[1]. — Но защо го казвате?

— Изсмуквал е живота от хората.

— Драматично — порица я Джеремая с една дума.

— Не съм драматична. Помислете само. Семейства с разбити надежди и мечти, със загубено самоуважение, загубили сигурността си… Що за безмилостно чудовище може да причини подобно нещо на хората?

— Може би такова, което притежава добре вървяща банка и има нюха да обяви ипотеката върху къщата за просрочена тогава и само тогава, когато тя не се изплаща регулярно? — предположи Джеремая.

— Господин Вайкър не признавал закъснели плащания. Никога. Дори изпълнителният директор на „Премиер Сентрал“ дава на хората втори шанс по заемите им. Разбира се — добави тя замислено, — тези шансове са по нареждане на правителството.

— А това е лоша политика за банката, ако той конфискува имота, без да позволи втори шанс.

Стигнаха до „Еспланада“. Трафикът беше натоварен, пешеходците се разхождаха по улиците, гледаха къщите, а такситата профучаваха покрай тях. Един уличен музикант свиреше чувствен, великолепен джаз на тромпета си и събираше бакшиши от минаващите туристи.

— Познавате ли господин Макнот? — Тя избра едно такси, усмихна се на шофьора и му махна с ръка.

Таксито изскърца с гуми и спря.

— Да. — Джеремая задържа вратата, докато тя се качи вътре.

Когато се настани до нея, тя го попита:

— И той ли е така безмилостен, както разправят?

— Да.

— Страхотно — промърмори тя мрачно. — Работя за дявола.

Той се обърна в седалката и плъзна изучаващо поглед по нея, а тя се сви притеснено.

— В този случай и аз така мисля.