Кристина Дод
Съблазън (15)

Петнайсет

В събота сутринта Мак седеше на долния етаж в Градинския апартамент в „Оливър хауз“ и гледаше дивиди със запис на един от обирите, прелиствайки записките на началник Кътър. Мобилният му телефон иззвъня, той погледна номера и вдигна вежди; след миг изключи звука на телевизора и отговори.

Без никакво колебание. Какво да се прави, тя не можеше да бъде друга, а него вече не го беше грижа.

— Здрасти, мамо. Какво има?

Гласът на майка му, неуверен, както винаги, произнесе:

— Здрасти, Джеремая. Как си?

— Добре. Имам много работа. — Макар да беше гледал видеото стотици пъти, той не отлепваше очи от екрана. — Ти как си? Как е Мич?

— Добре е. Каза да ти предам, че те обича — избърбори тя.

Да, бе. Обичта беше последното нещо, което доведеният му баща изпитваше към него.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Нямам нужда от нищо. — Сега тя звучеше разтревожено. — Само че брат ти си идва вкъщи за няколко седмици и се надявах… Искам да кажа… знам, че си зает, но ще е чудесно, ако можеш да си дойдеш. Заради него, нали разбираш. Винаги ти се е възхищавал.

— Той е добро хлапе. — Мак наистина го мислеше. Единственото, което свързваше него и Джо беше майка с капризен и непредвидим характер и независимо, че Мич, най-дразнещият задник, който Мак познаваше, беше баща на брат му, Джо беше свястно момче.

— Вече не е хлапе. — Гласът й потрепери. — След като си тръгне, се връща да служи втори път.

Мак стана сериозен.

— Мили боже, защо?

— Казва, че е добър в това, което прави, и че се нуждаели от него.

— И какво точно прави?

— Не казва.

Пак някоя от неговите работи.

— Хубаво, ще дойда.

— Добре! Пастрокът ти твърдеше, че нямало да се съгласиш, но аз си знаех, че ще го направиш заради Джоузеф. — Тя прозвуча патетично.

Мак усети бодване на вина, което го раздразни и ожесточи.

— Да, ще дойда заради Джо.

Сякаш я беше зашлевил, майка му сдържа дъха си.

— Джеремая, аз също искам да те видя.

Преди около година майка му се беше опитала да говори с него за… някакви глупости. За отношенията им, предполагаше той, и онова, което се случи, когато беше на тринайсет. Не му се предъвкваха стари проблеми. Не сега. Всъщност никога. Трябваше да прекъсне, докато имаше възможността.

— Знам, мамо. Виж, трябва да тръгвам. Има някой на вратата. — И сякаш по даден знак някой почука в този момент.

Ако наистина имаше късмет, щеше да е Неса.

Погледна през шпионката.

Явно нямаше късмет.

Той отвори рязко вратата и попита:

— Какво правиш тук?

Гейбриъл Прескът отвърна:

— Ти какво правиш тук?

— Предполагам, че е нещо важно? — произнесе майка му в слушалката.

— Охранителят ми, дойде внезапно, от което съдя, че е важно. — Той отстъпи назад и позволи на Гейбриъл да мине през вратата.

Гейбриъл беше с тен, черна коса и високи скули, които доказваха испанския му произход. Силното му тяло и гъвкавите движения разкриваха умения за самозащита. Присвитите му зелени очи, обаче, разкриваха нещо съвсем различно — европейски нрав и силно раздразнение.

— Как е стигнал до апартамента ти без твое знание? — попита майката на Мак.

— Не съм си вкъщи. Намирам се в един хотел в Ню Орлиънс.

— Ню Орлиънс? Защо си в Ню Орлиънс? — Гласът й прозвуча развълнувано. — Да не би да е заради Марди Гра? Отпуска ли си взе?

Ентусиазмът й го накара да изскърца със зъби.

— Не, мамо. Не е отпуска. По работа е.

Гейбриъл пусна сака си на земята.

Нищо не можеше да помрачи ентусиазма на майка му.

— Винаги съм искала да отида в Ню Орлиънс. Моля те, Джеремая, отдели малко време за себе си. Хапни, пийни и потанцувай. Излез да си вземеш някоя слънчева баня, ако имаш възможност.

Спомняйки си партито от предишната нощ, Мак каза:

— Вече го правя, мамо.

— Това е добре. Много добре. Не се грижиш достатъчно за себе си.

Каквато и да беше, предположи той, тя си оставаше негова майка и не спираше да се тревожи за него.

— Добре, добре. Кажи на Джо, че с нетърпение очаквам да се видим.

— Окей.

— Окей. — Той затвори. Трябваше. Ако не го беше направил, сбогуването щеше да се проточи и да се превърне в цяла церемония.

— Какво правиш тук, Гейб?

— Поискал си незабавно подобряване на защитата на банките си. Дойдох да проверя момчетата си, онези, които я инсталират. И какво да видя на лентата на охранителната камера? Мак Макнот. Само че ми казаха, че не си Мак Макнот, а Джеремая Мак, застрахователен следовател, дошъл да разнищи обирите по време на Марди Гра. — Гейбриъл разпери ръце. — Да не си си изгубил ума? Ти си изпълнителен директор на „Премиер Сентрал“. Не трябва ли да ръководиш срещи на борда? Няма ли с какво по-добро да се занимаваш, вместо това да преследваш банкови обирджии?

— Не. Как върви ъпгрейдването на защитата?

— Добре.

— Само добре? — Това беше раздразнение.

— Електрическата инсталация в банките е древна. Попаднахме на термити. Ураганът Катрина е нанесъл много щети. Всичко отнема два пъти повече време, отколкото се очакваше. Би трябвало да удвоя калкулацията. — Гейбриъл съблече сакото си.

— Главорез.

— Не е ли така? — Гейбриъл се отпусна на кушетката.

— Разполагай се.

— Благодаря. А ти защо се правиш тук на застрахователен следовател?

— Защото последният ми разследващ се влюби в първата от списъка ми със заподозрени.

Гейбриъл вдигна вежди.

— Мъж или жена?

За Мак не бе нужно повече, за да намери Неса на записа и да извика лицето й в близък план.

— Охо! Бива си я. — Гейбриъл седна напред, с ръце на коленете, и втренчи поглед.

Същото направи и Мак.

— Преди седем години, мътните да я вземат, изгубила петстотин долара…

— Откраднала ги?

— Не, касиерката ги откраднала, но Неса не получила повишението, което очаквала. Веднага след това отива и организира да оберат банката ми.

— Изсмукано от пръстите.

Гейбриъл не се притесняваше да изкаже мнението си, забеляза Мак, и с безцеремонността си му напомни… за самия него.

— Би било по-лесно да си смени работата — сви рамене Гейбриъл.

— Не и в Ню Орлиънс. Тя е местна, дъщеря на едно от най-старите и уважавани семейства. Както изглежда, това е важно тук.

— Тогава защо не открадне много пари, а се задоволява с това?

— Защото ще привлече вниманието на полицията и на федералните, и ще се прецака.

— Ако я хванат, така или иначе ще се прецака. Защо да не рискува с по-голяма сума?

— Не я познаваш. Прави го, за да ме дразни. — Мак наистина беше раздразнен. Раздразнен и заинтригуван.

— Но тя не те познава. — Въпреки че изглежда Гейбриъл го познаваше. Като че ли беше проучвал миналото на Мак. — Тя не подозира, че изпълнителният директор на „Премиер Сентрал“ би обърнал внимание на такива незначителни обири. Не подозира колко силно мразиш крадците. Теорията ти е лишена от всякакъв смисъл.

— А кое в тези обири има смисъл?

— Добре де. Имаш право. Безсмислените престъпления винаги са проблем. Мога да следвам логиката на едно престъпление за пари или от страст. Но подобно провинение ни в клин, ни в ръкав ме оставя напълно объркан. — Гейбриъл сви юмруци.

— Не съм си показвал физиономията тук — каза Мак. — Във фоайето не висят мои снимки. Но съм дал ясно да се разбере позицията ми. Всички, които работят за мен знаят, че изисквам образцова честност и почтеност от моите хора.

Гейбриъл кимна.

— И все пак още не си ме убедил, че Неса Дал е виновна, а ако е — каква ще е тази жена от едно от най-старите семейства в Ню Орлиънс, която ще тръгне да дразни избухлив мъж?

— Точно в това му е красотата. Има един педераст, който живее на пансион в къщата им. Той е безупречен.

Явно Гейбриъл прехвърляше информацията.

— Искаш да кажеш, че е убедила онзи да обере банките ти… Добре де. Имаш право. Съществува вероятност тя да е най-малкото близко до източника на проблема. Какви са ти впечатленията от нея?

— Умна е, както си и мислех. Тя и лелите й твърдят, че са бедни, но харчат много пари за партита. Сигурен съм, че не малко мъже са готови да извършат не само кражба, но и нещо по-лошо само за един шанс между краката й. — Мак наистина беше убеден в това.

Вече можеше да види въпроса, който се оформяше върху устните на Гейбриъл.

Ами ти!

Затова Мак смени темата.

— Има начин да се влезе в трезора на клона на Чартърс стрийт.

Това изправи Гейбриъл на крака.

— Какво?

— Преди сто години човекът, който го е построил, бил убит в него, престъплението така и не било разкрито и никой не разбрал как изобщо е влязъл вътре.

— Шегуваш се.

— Прекарах цяла сутрин в прехвърляне на вестникарски архиви онлайн и в четене на всичко написано за престъплението. — Макнот махна с ръка към лаптопа си. — Въпреки че претърсили внимателно, не бил открит никакъв начин за влизане. Зазидали трезора и превърнали мястото в склад, а след години всичко отишло по дяволите. Когато Френският квартал се съживил през шейсетте, един умен кучи син го възстановил и го превърнал в банка. През осемдесетте го продал на охранителна корпорация, която го препродала на „Прайм Файненс Интернешънъл“, която на свой ред го продаде на нас. Никога не са ми разказвали историята на банката.

— Нямаше да обърнеш внимание дори да ти я бяха разказали.

— Прав си. — Мак никога не се колебаеше да признае грешката си.

— Имаш ли причина да мислиш, че някой е използвал неоторизиран достъп?

— Не, но искам тази дупка да се запуши, така или иначе, освен това трябва да стане дискретно.

— Разбира се. Иначе ще се получи лоша реклама. — Гейбриъл извади бележник от джоба си и прелисти календара. — Бих поверил това само на най-доверените си хора… А те не са на разположение. По скалата от едно до десет на колко оценяваш опасността?

— На едно. Това е банка, в която в продължение на петдесет години не е имало обир в трезор. Но щом аз съм могъл да го науча, значи и друг може. Трябва да се справиш с това веднага.

— Не е възможно — отказа хладно Гейбриъл.

— Вършиш голяма работа за мен, а аз имам голямо влияние в банковия свят. Ако само намекна, че не съм доволен от фирмата ти…

Гейбриъл изсумтя, не особено впечатлен.

— Имам солидна репутация, а твоята е на темерут.

Мак едва не се разсмя. Но се въздържа.

— И без това е по-добре да се направи след Марди Гра, когато улиците са празни. Което означава, че трябва да сме приключили с трезора след дванайсет дни. Ще се върна за тогава.

— Колко ще останеш сега?

— Довечера летя.

— Хубаво. — Мак изключи телевизионния екран. — Хайде. Ще излезем да си вземем по едно кафе и мекици, а ти ще ми разкажеш докъде стигнахте със защитата на банковите данни.

— Звучи добре. — Когато излязоха от вратата, Гейбриъл каза: — Значи си се маскирал като застрахователен следовател, надявайки се никой да не те познае, за да проникнеш в живота на Йонеса Дал и да я хванеш в крачка.

— Искам главата на Йонеса Дал на поднос — или доказателство, че е невинна. И без значение какво ще ми коства, искам хората, които са извършили кражбите.

— Може да пострадаш.

— Изглеждам ли ти като човек, който се плаши? — Мак провери вратата на апартамента си, за да се увери, че е заключена.

— Не. Изглеждаш като човек, който знае да се бие.

— Това е по-добре. — Макнот го поведе към оживената улица. — Аз винаги печеля.

* * *

Ръсел Уимпъл се плъзна на стола зад една малка масичка във Френското кафене срещу пекарна „До“.

— Кафе — каза той на келнерката.

— Мекици? — Тя му се усмихна. — Пресни са, даже са горещи.

— Господи, не. — „До“ правеше най-хубавите мекици, но той не можеше да отиде там, нали? Мак Макнот и приятелят му бяха там.

Келнерката направи физиономия и се обърна. Той я хвана за ръката.

— Направи ми едно кафе „Бейлис“.

— Хубаво! — Тя се усмихна отново, разкривайки трапчинките на бузите си. Искаше му се да си мисли, че го прави, защото го харесва, но знаеше, че просто очаква по-голям бакшиш.

Без да сваля слънчевите си очила и със смъкната над очите шапка, той гледаше как двамата мъже говорят. Тяхната келнерка явно ги беше преценила като важни клечки, защото им се умилкваше. На Ръсел му се доповръща от нея. Повръщаше му се от цялата ситуация.

— Заповядайте, сър! — Келнерката сложи кафето пред него, грейнала в усмивка и излъчваща южняшки чар. — С допълнително сметана!

— Страхотно. Благодаря. — Той отпи една глътка и си изгори устата. — Ох. По дяволите!

— Добре ли сте? — Тя се наведе състрадателно, но когато той вдигна очи, я видя да се усмихва.

— Да, много смешно. Донеси ми изстудена вода.

Усмивката й изчезна и тя побърза да се омете.

Току-що бе видяла бакшишът й да се изпарява и той можеше да се обзаложи, че щеше да забрави за студената вода. Ама че кучка.

Толкова си мършав, че жените не те забелязват, момче. Сигурен ли си, че не си педераст!

— Млъкни — прошепна Ръсел и прогони мисълта, както се гони досадна муха.

Гейовете в затвора обаче те намираха за достатъчно красив.

— Млъкни! — каза по-силно той.

— Моля? — Келнерката беше застанала до него, разплисквайки вода по масата. Тя остави чашата с трясък. — Не е нужно да бъдете грубиян!

През улицата видя, че Мак и приятелят му стават.

Ръсел не ги беше изпуснал от поглед.

— Донеси сметката.

— Осем долара.

Той изпи кафето на един дъх, отново изгори устата си, сложи една десетачка на масата и ги последва на улицата.

Последната нощ беше проучил всичко около Макнот.

За един ден този мръсник Макнот беше успял да се регистрира в един от най-хубавите хотели в Ню Орлиънс, да посети всичките си банки и да впечатли Неса Дал до такава степен, че тя да го покани на годишното парти в Дома Дал.

Разбира се, Ръсел също беше поканен, но на клюкарите не им хрумваше дори, че си заслужава да бъде споменат. Никой никога не беше споменал, че е омаял старите дами Дал, нито пък говореха със страхопочитание как е бил прострелян, защитавайки Неса от някакъв крадец. Никога не го бяха нарекли гадже на Неса, нито пък шепнеха, че са го видели да я целува в градината. Даже не го забелязваха.

Но щяха да го забележат. Когато направеше на глупак Мак Макнот, той щеше да е богат, щеше да е известен, а кръвта на Мак Макнот щеше да изтича на земята.

Точно както преди.