Кристина Дод
Съблазън (13)

Тринайсет

Неса ги видя да идват и като залепи една целувка върху бузата на Алън, го остави сам и се понесе към тях. Към Мак.

Дъхът му секна, когато си спомни целувката, която си бяха разменили; в началото Неса беше предпазлива и той я бе заставил насила, вместо да я ухажва. Следващия път щеше да сдържи страстта си и да използва малко финес, да й покаже, че не е наистина някой брутален тип с плашещо лице и без врат — макар че точно такъв беше в действителност.

— По дяволите! — изруга той, когато Рав Удланд й препречи пътя. Младото ченге се движеше на зигзаг, полупиян и треперещ, когато я прегърна.

Хлапето искаше да танцуват и Мак вече знаеше какво ще направи тя.

Неса се остави в ръцете му и му позволи да я отведе, но преди да изчезнат на дансинга, сви рамене към Мак и се усмихна.

— Да ви гледа човек двамата е като да гледа два влака в един и същи коловоз, които всеки миг ще се сблъскат — каза Даниел. — То е неизбежно, страшно, и същевременно не мога да си откъсна очите.

Някъде отстрани се чу дрезгав глас:

— Да, ще е истинско бедствие.

Мак погледна към Пати ди Стефано.

Стоеше до него. Миришеше на цигари, изглеждаше отвратително и го предизвикваше като голям, агресивен булдог.

— Защо бедствие? — попита той хладно.

— Защото не разбирате.

— Не разбирам какво? — Беше напълно сигурен, че това, което не разбира, е тя.

— Ако се каните да се биете, си тръгвам — предупреди ги Даниел.

Мак не му обърна никакво внимание.

Нито пък Пати.

— Не разбирате тези хора. Хората в Ню Орлиънс. Южняците. Всеки път, когато говорят бавно, им сваляте по десет точки от теста за интелигентност.

— Не мисля, че са глупави.

— Мислите само, че сте по-умен.

— Оставям ви. — Даниел изчезна в тълпата с шумолене на дрехите и перата, с които се бе окичил.

— Аз съм по-умен от почти всички. — Може би това го правеше арогантен задник, но си беше истина и Мак нямаше нищо против да го каже, особено на тази ниска, набита, късо подстригана и заядлива петдесетгодишна лелка. Знаеше ли тя кой е той? И ако знаеше, защо не излезеше отпред да го каже?

Възможно ли беше тя да е една от Мънистените бандити? И ако беше… това ли беше нейният начин да посреща предизвикателството на един следовател?

— Не разбирам хората в Ню Орлиънс, ако това искате да кажете. И как бих могъл? Те не казват какво мислят.

— О, казват, казват. Само че го казват малко по-внимателно, отколкото нас. Трябва да научите кода. — Тя махна с пръсти, пожълтели от никотина. — Както например биха ви казали, че аз играя в противниковия отбор.

— Лесбийка сте.

— Точно така. Схващате. — Тя се огледа. — Виждате ли онзи старчок ей там? Онзи с отпуснатите панталони и шкембе с размерите на пещ?

— Онзи дебелия.

— Не. — Пати вдигна предупредително ръка. — Никога не употребявайте дебел. Нисък за теглото си. И, разбира се, най-популярното: „Бога ми!“.

Той си пое дълга, бавна глътка въздух. „Бога ми?“ Беше чувал тази фраза преди. Беше я чул от Неса. Тя продължи:

— От онези фрази, които са подходящи за всяка ситуация. — Пати показа една матрона, облечена в блуза с корсаж и джинси, отрязани под коленете. Ще я употребят, когато искат например да кажат, че някой си е правил пластична операция, боядисва си косата в различни нюанси или носи нещо неподходящо. „Бога ми, огледалото в стаята й май не работи както трябва“. — Тя се усмихна, когато господин Льожьон забърза през тълпата, опитвайки се да хване пияната си млада съпруга. — Ще я кажат и за мъже, които са се развели с жените си, оженили са се за някоя млада и са започнали да се мислят за млади. „Бога ми, този се опитва да напъха сварен макарон в тигрица“. — Тя го погледна право в очите. — Както и за янките. „Янките не са виновни, че са се родили на север от цивилизацията, бога ми“.

Той почти чу смеха на Неса в главата си.

Пати продължи:

— Ако ви кажат направо: „Бога ми“, това означава, че сте страшно досаден и ви казват да вървите по дяволите.

Погледът му се спря на Неса.

— Наистина.

Неса го хвана, че я гледа, освободи се от прекалено плътната хватка на Рав, извини се и се отправи към него.

Той я гледаше как се приближава, искаше му се да я вземе в прегръдките си, без да го е грижа за никого другиго.

— Впрочем, госпожице Ди Стефано, защо сте толкова загрижена какво си мисля за хората в Ню Орлиънс?

— Вижте, живяла съм тук петнайсет години. Тук е различно от Ню Йорк, от Чикаго, от Фили. Това не означава, че е лошо, просто е различно. По-сърдечно. — Усмивка смекчи грубите й черти. — Място, където е по-важно да си щастлив, отколкото прав. На мен ми харесва. Харесва ми топлината, влагата, харесват ми маниерите. Ако не ви харесват — ако не харесвате Неса — тогава вървете по дяволите. Не ми трябва някой проклет янки да ми сере в гнездото. — Тя се изрепчи, явно доказателство, че живеенето между възпитаните жители на Ню Орлиънс не я е излъскало.

Неса пристигна точно, когато Пати си тръгваше.

— Какво направи на госпожица Пати?

— Нищо. — Той видя няколко глави да се обръщат към тях. Хора, които искаха да говорят с Неса, да бъдат с Неса. Така че Мак обви ръка около кръста й, придърпа я по-близо към себе си и я обърна към трапезарията. — Понякога хората от Ню Йорк се гневят по-лесно от останалите.

— Нима? Така ли мислиш?

— А ти?

— Да, но изглежда то се отнася до повечето хора от Севера. Сигурно дишането на по-студен въздух в детските години ви прави сприхави. — Докато говореше, тя отпусна ръката си върху ръкава му, погледна го и се усмихна.

Като не забравяше лекцията на Пати, той вдигна вежди и я попита:

— Сприхав? Това ли е вежливият начин да кажеш, че съм лош?

Тя се засмя, дълбоко и радостно.

— Бързо схващаш.

— Винаги съм учил бързо. — Той я поведе през трапезарията, избягвайки един тип, облечен в екип на гимназиалния футболен отбор и отнесена усмивка. Стигнаха до кухнята без инциденти и излязоха през задната врата на верандата.

В задния двор нямаше хора, беше тъмно, с изключение на светлината, която идеше от прозорците, и тихо, освен звуците от музиката, която проникваше през вратата на балната зала. Прясно окъпаната месечина обливаше със сребърното си сияние твърдите, лъскави листа на магнолията. Редици от дървета с огромни клони, обвити с повет и рози, над покритата с плочи алея, и една стена ограждаха цветята, пейките, градината с билки.

— Така е много по-добре. — Сега имаше Неса само за себе си. Спуснаха се по стъпалата и под арката от листа. — На това парти има само една жена, с която искам да танцувам.

— Танцува с лелите ми и ги направихте много щастливи. Благодаря ти.

Отбягваше ли го? Наистина ли си мислеше, че това ще проработи?

— Лелите ти са истинско удоволствие. Но сега искам да танцувам с теб.

— Виж ти. Не си длъжен. Всичко е наред. — Тя леко разтърка ръката му. — Сигурно си изморен.

— Чуй оркестъра. Сега свирят бавно парче. Това няма да измори нито мен, нито теб. — И със снизходителна усмивка той протегна ръка с дланта нагоре и зачака.

Тя нямаше извинения да не приеме. Сложи ръка в неговата и той бавно я завъртя.