Кристина Дод
Съблазън (24)

Двайсет и четири

Мобилният телефон на Мак иззвъня. Той погледна изписания на дисплея номер. Гейбриъл.

А Неса бе излязла от банката бясна.

— Макнот — произнесе той.

— В момента обират клона на Айбървил стрийт. — Гласът на Гейбриъл беше спокоен.

Гласът на Мак беше още по-спокоен.

— След като получи разочароваща информация, че няма да бъде повишена, Неса Дал напусна сградата.

— Не знаеш ли къде е?

— Може би в банката на Айбървил стрийт.

— Може би. — Гейбриъл изчака малко. — Лоши новини за охраната. Моят човек е заключен в тоалетната.

Разочарованието на Мак се покачи с една степен.

— Кажи му да стреля в ключалката и да се измъква оттам.

— Не може да стреля. Не знае кой е от другата страна на вратата и независимо какво мислиш сега, със сигурност не искаш убит клиент. — Гласът на Гейбриъл прозвуча прозаично. — Във всеки случай според него има стол под бравата.

Мак направи връзката мигновено.

— Бил е в тоалетната, когато онези кучи синове са нападнали, така ли?

— Да, крадците са издебнали най-подходящия момент, за да ударят.

— Който е сложил проклетия стол трябва да е записан от видеокамерата.

— Който и да го е сложил, е бил дегизиран, но записите с висока резолюция могат да ни свършат работа. — Гейбриъл най-после прозвуча доволно.

— А какво става с другия охранител? Онзи, когото аз поставих.

Този път Гейбриъл беше по-предпазлив.

— Моят човек се е опитвал да го открие на мобилния му телефон. Най-после се свързал с него, но мъжът не спирал да вика…

— Простреляли ли са го? — Не че Мак искаше някой да бъде ранен, но едно малко насилие би привлякло към тези случаи вниманието, което заслужават.

— Не точно. Твоят човек викал: „Мишка! Мишка!“.

— Мишка! — Погледът на Мак се сведе към компютърната мишка на бюрото му. Боже, това нямаше никакъв смисъл. — Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Не знам, но ще разберем. Нюорлиънското полицейско управление е изпратило полицай, който е бил само на една пряка от банката. Трябва вече да е пристигнал.

— Отивам.

— Знаех си, че ще го направиш. — Гейбриъл затвори.

Докато си намери такси, Мак получи едно обаждане от полицейския началник Кътър, който го уведоми, че има полицай на мястото, и второ, в което му съобщи, че не е стреляно и крадците са избягали с незначително количество пари.

Мак мина през навалицата в банковото фоайе и откри двама полицаи на вратата, други трима, които разпитваха вътре свидетелите, човека на Гейбриъл, който говореше по телефона, и собствения си бодигард, едър, сто и трийсеткилограмов бивш войник от армията на САЩ, който седеше на едно бюро.

Всъщност на бюрата седяха четири жени, едната с ръка върху очите, и хлипаше.

Банковият мениджър, Дейв Боулинг, се приближи бързо.

— Господин Мак, опитвахме се да ги спрем, доколкото можем, но имах изтребител пред себе си.

— Страхотно. — От шока Боулинг си беше изгубил ума. В този момент Мак видя малко животинче с пухкава козинка да прекосява пода.

Двете жени изпискаха.

— А! Мишка. — Мак най-после разбра. Крадците бяха донесли кафез, пълен с мишки, и ги бяха пуснали в салона.

Блестящо. Просто блестящо.

Джорджия седеше на един стол, с леден компрес на лакътя, очите й бяха присвити, пълни с ярост, докато слушаше как шефът на полицията я ругае.

Друго ченге, бял мъж с приятно лице, стоеше до нея и масажираше раменете й.

Мак я потупа по рамото.

— Добре ли сте?

— Няма накъде повече — сопна се тя. — Съжалявам, човече, мислех си, че съм ги пипнала.

— Стават и гафове.

— Не знаете и половината от това — промърмори тя.

— Пристигнала тук преди всички останали. — Мъжът с приятното лице протегна ръка: — Антоан Валто.

Акцентът му беше почти неразбираем за Мак, но той все пак разбра едно — Антоан искаше Джорджия да стане от горещия стол и с това трябваше да се заеме Мак. — Благодарен съм на полицай Джорджия. Изпълнява си задълженията към банките ми и към работещите в тях хора. — Той тържествено стисна ръката й.

Джорджия го погледна, очите й внезапно се напълниха със сълзи.

— Тя не осъзна, че ще ме събори…

Мак застана нащрек.

— Кой? Кой ви събори?

Началник Кътър се мушна между тях.

— Предполагам, че искате да знаете какво се е объркало?

— Не, искам да го видя.

— Господин Мак, извинявам се. — Охранителят на Прескът се приближи, изглеждаше раздразнен и ядосан. — Имах натрапчивото чувство, че точно днес ще се случи нещо. Не трябваше да ходя в тоалетната.

— Когато на човек му се пикае, отива да пикае. — Мак се огледа. Нямаше какво да прави тук. — Изпратете файла на господин Прескът, а аз ще му кажа да го изпрати на мен.

— Вижте, трябва да видя тези записи… — започна началник Кътър.

— И да ги пуснете на шефа — добави Мак.

Началник Кътър отвори уста да възрази.

Мак го фиксира със студени очи.

— Не сте в позиция да се пазарите.

Началник Кътър си затвори устата.

Мак излезе.

* * *

Ръсел Уимпъл беше в спалнята си, обличаше се за работа, когато телевизионният канал прекъсна „Дните на нашия живот“ с бюлетин.

Мънистените бандити бяха обрали банката на Айбървил стрийт.

Той се ухили.

Време е за шоу.