Кристина Дод
Съблазън (4)

Четири

Неса й показа среден пръст, после тръгна през Френския квартал към изисканата стара банка на Чартърс стрийт. В осем и половина тя изкачи стъпалата и почука на стъклената врата.

Униформеният пазач я пусна да влезе и силната струя от климатика я накара да изпита блаженство.

— Добро утро, мис Дал.

— Добро утро, Ерик. — Старомодното фоайе блестеше с мраморните си подове и полирани дървени плотове, гирляндите за Марди Гра искряха, закачени за лампите и маските, украсяващи стените.

Тя пъхна чантата си в заключващото се чекмедже на бюрото си, онова, което бе точно срещу стената на фоайето — същото, което скоро щеше да остави завинаги — после мина зад гишето към трезора. Набра кода на електронния панел и кръглата стоманена врата се отвори тихо.

Последния петък беше проверила парите в чекмеджетата за кеш и беше сложила сумата в отделни банкови торби. Сега извади торбите на рафтовете и чекмеджетата на масата. Малко по-късно днес щеше да дойде бронираната кола и да вземе по-голямата част от парите в брой, банката щеше да отвори и цикълът на работа да започне отново.

Неса взе сега пачките с банкноти от рафтовете, преброи ги, после напълни чекмеджетата. Като нареди чекмеджетата едно върху друго, ги вдигна и отиде до броячната машина. Разпредели ги и погледна часовника си, докато чакаше машината да свърши и да потвърди сумата.

8:50 сутринта. Системата за проверка приключи бързо, но онази грешка, която бе направила преди седем години само бе доказала колко необходимо е да отделяш достатъчно време и да правиш нещата както трябва.

Пет жени и един мъж чакаха на местата си. Всеки беше облечен в костюм, който олицетворяваше определен период от нюорлиънската история. По-възрастните касиерки, Джулия, Дона и Мари, бяха популяризирали това миналата година. Джулия и Дона носеха рокли от бурните двайсет. Мари беше облякла слугинска униформа от 19-ти век в бяло и черно. Джефри се беше пременил в официалния костюм на южняшки заселник, беше пуснал дълги бакенбарди и явно се забавляваше на иронията в облеклото си; Джефри беше чернокож. Тези четиримата изглеждаха страхотно и се чувстваха добре.

Лиза и Керъл, нови в банката, млади и привлекателни, бяха избрали за себе си ефектни костюми от стария Юг. Но сега плащаха за суетата си с дискомфорт.

— Хей, Керъл, как е? — попита Неса най-жално изглеждащата касиерка, стройна кахуна с кафяви като на кошута очи, великолепен водопад от лъскава кестенява коса и къса дантелена рокля с обръч от предвоенните години.

— Скарлет О’Хара да ми диша праха. Този корсет ще ме убие. — Керъл хвана корсажа си и го подръпна. — Никакъв климатик, с всички тези фусти… как горките жени са понасяли тези неща?

— Затова са припадали непрекъснато — обади се Джулия.

— И са страдали от депресии. — Керъл изгледа Джулия завистливо.

— И ти щеше да имаш депресия, ако кръстът ти беше стегнат толкова, че да не можеш да пуснеш въздух. — Дона, достатъчно възрастна, за да може да мине за баба на всички, и честна до крайност, се ухили на ужасеното изражение на Керъл.

— Май сте се затъжили за добрите стари дни, а? — Мери провери запасите си от дезинфектант за ръце.

— Не и аз — каза Джефри.

— Нито пък аз. — Изящната, с хубав тен Лиза поклати глава и дантеленото й вдовишко боне, кацнало на къдриците й, се плъзна встрани.

— Чакай, скъпа, позволи на мен. — Докато Лиза се мръщеше, Дона бързо извади една фиба от косата си, оправи бонето и го върна на мястото му.

— Ами ти, Неса? — попита Лиза. — Ти изобщо не си се дегизирала.

— Ето. — Ерик забърза към нея с няколко наниза мъниста. — По-добре си ги сложи, преди онзи Стефанозавър да те види. Знаеш я каква е.

Останалите потиснаха смеха си след прозвището, с което нарече шефката им, и зачакаха Неса да смъмри Ерик. С високомерните си изисквания и строг надзор Стефани си бе спечелила напълно заслужено прякора.

Вместо това Неса изви глава към отворената врата на ъгловия офис на Стефани.

— Тук ли е вече?

Стефани обикновено не идваше преди отварянето на банката.

— О, тук е. — Ерик изимитира походката й. — Като със забучен бастун отзад. Но това означава добри новини за теб, нали, мис Дал?

Неса предположи, че секретарката на Стефани е разпространила новината за новия офис на Неса. Тя погледна към останалите и кръстоса пръсти.

— Надяваме се да получиш повишението този път, госпожице Дал — каза Джулия.

Останалите кимнаха.

— Знам, че не трябва да се надяваме прекалено много. — Макар че Неса винаги го бе правила. Просто си беше такава. Беше от онзи вид оптимисти, които не само виждаха чашата полупълна, но и вярваха, че е от оловен кристал.

Като хвърли поглед на часовника си, тя мина зад гишето.

— Една минута до девет. Нуждаете ли се от нещо? Готови ли сте?

— Готови сме. — Мари изправи рамене.

— Поредният ден в рая — каза Дона.

— От нас се иска само да издържим днешния ден и довечера ни очаква партито в дома Дал — усмихна се Джефри.

Неса погледна към вратата и видя високата, тясна фигура на мъж, облечен в омачкан черен костюм. Погледът му се местеше от една касиерка на друга, върхът на дългия му нос запотяваше стъклото.

— Господин Милър чака да отворим.

Касиерките простенаха.

— След това няма какво по-лошо да стане — каза Мари весело.

— Казваш го, защото няма да дойде при теб — изсумтя Керъл.

— Не, със сигурност няма. Той е от онези типове, които обичат да падат във вашите капани. — Мари кимна към цепката на деколтето на Керъл.

— Девет часът. — Неса даде знак на Ерик. — Отвори вратите.

Ерик направи каквото му беше казано.

Както винаги, опашката от клиенти, чакащи отварянето на банката, беше дълга, и както винаги в петък, господин Милър беше начело. Той изчезна в мъжката тоалетна и излезе оттам с ролка тоалетна хартия под мишница.

Керъл се усмихна и подкани първия на опашката да се приближи, така че се оказа заета при повторната поява на господин Милър.

Той се насочи към Джулия, която промърмори:

— Днес аз изтеглих късата клечка.

— Добро утро. — Господин Милър, за когото се твърдеше, че е министър, беше безкрайно дружелюбен и повече от любезен. Щеше да е идеалният клиент, ако не беше противният му ритуал да развива руло тоалетна хартия и да си бърше носа, преди да изброи парите си и да ги внесе.

Джулия приключи с него бързо и го изчака да напусне банката, за да използва дезинфектанта и да изчисти ръцете и гишето си. После покани следващия клиент и така се изтърколи още един работен ден.

Но това не беше нормален ден.

Днес Неса започваше новия си живот.

— Йонеса! — Високият крясък откъм офиса на Стефани накара дори клиентите да трепнат.

Неса се приближи до секретарката на шефския офис, която промърмори:

— Вземи си повишението, но не приближавай много пръст до устата й. Тези големи зъби ще ти отхапят костта.

Когато Неса влезе, Стефани разигра цял театър като започна да рови из листовете. Беше трийсет и една годишна жена, отличничката на випуска си в „Тюлейн“, средна на ръст, добре облечена, и — както Даниел каза — бежова. Косата й беше мръсноруса, тази жена никога не носеше ясни цветове и дори очите й бяха в някакво неопределено лешниково. Не изпускаше служебни банкети и вдигаше тостове, досаждайки на всички до смърт. Имаше връзка, но излизаше с гаджето си само в събота и само ако горкият нещастник я заведеше някъде, където могат да я видят. На бюрото й нямаше никакви снимки и използваше електронната си поща единствено за служебна комуникация. Беше се посветила на кариерата си, перфектният мениджър.

— Миналата седмица ми се обади лично големият шеф. — Стефани вдигна очи и я погледна. — Да, Йонеса, вярно е. Самият господин Мак Макнот ми звънна. Има личен интерес от залавянето на Мънистените бандити.

— Изпълнителният директор на „Премиер Сентрал“ се занимава с Мънистените бандити? — Какво става, да не би Стефани да беше изперкала от напрежението да ръководи банката? През изминалите три години господин Мак Макнот беше оглавявал списъка на списание „Форчън“ за най-богат мъж. — Не са откраднали сто хиляди долара! Защо се е загрижил за такава незначителна сума?

И защо, всъщност, обсъждаха това в момента?

— Има реноме на човек, който презира крадците, и ето че се оказва истина. — Стефани смачка листа, който държеше, после, виждайки, че Неса гледа стиснатите й пръсти, направи усилие да ги отпусне и да изглади хартията. — Изпраща застрахователен агент — следовател да проследи крадците и да ги арестуват.

— Хубаво. — Неса продължаваше да се чуди. За какъв дявол Стефани й разправяше всичко това? — Какво си мисли, че ще е в състояние да направи един застрахователен следовател?

— Не е впечатлен от работата на Нюорлиънското полицейско управление по този случай и смята, че човекът, който идва, ще подпали огън под мързеливите им задници.

— Хм. — Неса познаваше повечето от полицаите от управлението лично. Бяха идвали неведнъж в дома Дал. Тя обслужваше банковите им сметки. Съмняваше се, че някой надут янки ще помогне, като се изтърси в полицейското управление и започне да раздава заповеди наоколо да разследват по неговия начин.

— Нареди да му подготвя офис тук, в банката… — Шокът предизвика студени тръпки по гърба на Неса. Тя се заслуша — … и да му предоставя някой, който познава града и полицаите достатъчно добре, за да улесни работата му. Предложих да съм аз — израснала съм тук, тук съм учила и познавам всички, но не. Вече имал някого наум.

Току-що подготвеният офис. Нареждането да са готови да се изнесат. Лелите й бяха прави. Това нямаше нищо общо с Неса и повишението й. Било е за застрахователния следовател на господин Макнот. Устните на Неса бяха вдървени, когато произнесе:

— Господин Макнот иска мен.

— Разбира се, че теб иска. Не знам как, но се е разчуло за чара и връзките ти чак до Филаделфия и господин Макнот държи ти да помагаш на неговия човек. — В гласа на Стефани се усещаха злоба и завист. — Не разбирам защо винаги ти си тази, която получава похвалите, защо винаги за теб клиентите пишат възторжени писма. Аз съм мениджърът. Ако не бях аз…

Неса вдигна вежди.

Стефани затвори уста. Беше бясна, но все пак не посмя да заяви, че банката работи единствено благодарение на нея.

— Какво се очаква да правя за този… следовател? — попита Неса предпазливо с равнодушен тон, като не позволи на чувството на отчаяние да проникне в гласа й. Това само щеше да зарадва Стефани.

— Да му носиш кафе. Да водиш бележки. Обичайните неща, които една секретарка прави.

— Доколкото знам, вече ги наричат административни помощници. — След това, тъй като Стефани ясно бе показала, че не иска да се занимава с натресения им от Макнот агент, Неса добави: — Надявам се да свърша достатъчно добра работа, за да предизвикам вниманието на господин Макнот.

Изстрелът на Неса явно бе попаднал в целта, защото Стефани смачка нещастния лист отново и този път не си даде труд да го оправи. Бледите й очи се присвиха. Трябва да беше забелязала пукнатина в хладнокръвието на Неса, защото възкликна:

— Горката Йонеса! Да не би да си си помислила, че този офис е за теб?

Стефани имаше навика да удря там, където боли, но когато се касаеше за съобразителност, Неса разполагаше с голям запас амуниции.

— Предполагам, че ти лично ще заемеш мястото ми зад гишето?

Стефани мразеше да помага на клиентите да се ориентират в заеми и инвестиции, и клиентите й отвръщаха със същото.

— Да, разбира се — изсъска тя. — Като няма друг квалифициран!

А кой е виновен за това, искаше да попита Неса. Стефани не искаше да поощри никого, от страх, че може да я засенчи.

В този момент телефонът звънна. Стефани вдигна, говори кратко, после затвори и каза на Неса:

— Той пътува за насам.

Неса се изправи.

— Има ли си име?

— Джеремая Мак. — Шефката й се облегна в стола си. — Предполагам, че е някой стар досадник, а ти? Все пак е застрахователен следовател, а това не е нищо повече от превъзнесен счетоводител.

— Никога не съм излизала на срещи със застрахователен следовател или със счетоводител, така че не знам. Те стари досадници ли са? — Неса изчака деликатния момент обидата да подейства, и след като устните на шефката й се изкривиха, излезе от офиса.

Разтърка пръстите си. Оправи реверите на сакото си. И се усмихна отмъстително. Наистина Стефанозавър.

* * *

Стефани вдигна вазата зад бюрото си, претегли я в ръка, после неохотно я остави. Независимо от неистовото й желание да я запрати в стената, нямаше да го стори. Беше собственост на банката. Виж, ако беше на Йонеса…

Не разбираше защо всички харесват проклетата Йонеса. Всички говореха за нея — колко била мила, колко била добра с лелите си, колко ефективна…

Добре де, хубаво, но ако беше по-умна, щеше да разбере как Стефани я е използвала. Преди седем години двете бяха започнали работа в банката като помощник-мениджъри. Неса беше осъзнала, че се съревновават за топ мястото — все пак не беше глупачка, — но беше мекушава. Една от касиерките й беше разказала сълзлива история за болно хлапе и Неса й бе позволила да си тръгне, без да преброи парите в чекмеджето й, и петстотин долара си бяха тръгнали с нея.

Грешката на живота. Стефани си бе подсигурила позицията на банков мениджър и веднага получи имейл от самия господин Макнот. Дръж под око Йонеса Дал.

И Стефани направи точно това. Не бе изпуснала от поглед Йонеса, когато тя подобри ефективността на касиерите, и Стефани си приписа заслугата за идеята. Не я изпускаше от поглед и когато Йонеса застрахова сметките на някои от най-влиятелните хора в Ню Орлиънс и Стефани получи похвала за скока на влоговете. Държеше я под око и когато осигури най-големите жилищни кредити на всички служители в „Премиер Сентрал“ в историята, а Стефани си приписа заслугата за всеки един от тях.

Господин Макнот имаше репутация на истински кучи син, който мачка хората, без дори да забележи пукането на костите им под чепиците си.

Но той даваше награди за ефективност, за мотивация, за находчивост. Според „Бизнес Нюз мантли“ банка „Премиер Сентрал“ беше една от топ компаниите за работа, стига да си ловък и умен.

Господин Макнот беше сериозно впечатлен от представянето на Стефани и й бе дал големи бонуси.

Стефани хвалеше от време на време Йонеса с половин уста — не чак толкова, че да я повишат, но достатъчно, за да я задържи. Защото последното нещо, което Стефани Декър искаше, бе да се наложи да върти тази банка сама.

А докато този проклет следовател свършеше, щеше да бъде принудена да прави точно това.

Като взе вазата, тя я запрати към стената. Стъклото се разби на стотици парченца и Стефани си пое дълбоко дъх.

Чистачките бяха толкова небрежни.