Кристина Дод
Съблазън (36)

Трийсет и шест

— Госпожице Хестия, госпожице Калиста, ще ми дадете ли автограф? — Осемгодишната Дженифър Травърс се беше изправила на пръсти на края на алеята пред Дома Дал и размахваше един смачкан лист от училищна тетрадка. — Мама ми каза, че сте известни.

— Може би печално известни? — промърмори Неса, докато лелите й пишеха имената си.

— Ау, Неса, що за отношение. — Леля Хестия махна към фотографите.

— Всичко е добре, когато завършва добре. — Леля Калиста проявяваше по-малък интерес към феновете и по-голям към входната врата, която Мади държеше отворена. — Радвам се, че съм си вкъщи!

— Влизайте бързо! — извика Мади. — Няма да повярвате какво се случи.

— След днешния ден, Мади, бих повярвала на всичко. — Но с течение на времето Неса явно бе загубила чувството си за хумор. Тя продължаваше да мисли за Мак Макнот и начина, по който той гледаше, когато Рав влезе с новините за обира.

Беше станал на крака.

А тя се бе изсмяла в лицето му.

Тогава той бе пристъпил към нея и за секунда тя си помисли… и направи крачка назад. Той изглеждаше сякаш… ами, не сякаш ще я нарани, но сякаш ще я хване за косата и ще я повлече към пещерата си. Споменът я накара дори сега да се сгърчи от срам.

Той може и да бе загубил този рунд, но тя щеше да го види отново — и дори преди да познава истинската му същност той ясно й бе дал да разбере, че винаги постига онова, което иска.

Не и този път, братле.

Хестия, Калиста и Неса влязоха в къщата.

Фоайето бе хладно и приятно, спокоен оазис след хаоса в съда и улиците, където шумните веселби на Марди Гра продължаваха дори още по-яростни. Масите бяха украсени с цветя, а един поглед в библиотеката разкриваше три декорации над камината.

— Хубави цветя — отбеляза Неса.

— Боже мой! — ахна леля Калиста.

Изглеждаше като годишното парти за Марди Гра, но дори още по-разкошно. Всеки сантиметър от масата бе покрит с блюда. Пайове и петифури, желирани меса и риби, ястия с гъби и бамя, хлябове, бисквити, пълнозърнести кексчета…

— Кой изпрати това? — попита Неса, обикаляйки масата със страхопочитание.

— Кой ли не. Съседи, приятели, познати… хора, които никога не сме познавали, но които чули за госпожица Калиста и госпожица Хестия по новините. FedEx и UPS цял ден носят храна и цветя. — Мади се присъедини към Неса.

Леля Хестия поклати глава.

— Никога не съм виждала тази маса толкова отрупана след погребението на мама.

— Да видим. Днес е четвъртък. Великите пости започват следващата сряда. Добре е, иначе щяхме да бъдем принудени да раздадем всичко, а не познаваме чак толкова много протестанти. — Леля Калиста заби пръст в глазурата на прочутата карамелена торта на госпожа Лернър и го облиза. — Хубава е. Неса, хапни едно парче с нас.

— Не мога. Трябва да отида бързо до банката, искам да приключа с това, преди да празнувам.

Дълбокият глас на Мак се чу от входа на кухнята.

— Не може да бъде.

Неса не беше чак толкова изненадана, колкото би трябвало да бъде.

Той стоеше там с разкопчано тъмно сако, с ръце на хълбоците, истински непоносим трън в задника.

Как беше влязъл тук?

Познавайки го, сигурно беше прескочил оградата. Този човек определено не уважаваше преградите на цивилизацията.

Но какво правеше тук?

Казваше й какво тя може и не може да прави.

Не. Вчера в предния двор той бе изгубил правото да й говори каквото и да било.

Спомняйки си сега как го бе умолявала да прояви милост към лелите й, спомняйки си колко жестоко я бе отхвърлил, тя пристъпи към него разгневена.

— Не ми пука дали Стефани Декър е намерила бикините ми, или ти си ги обувал. Напускам.

Ченето на Мади увисна.

— Обувал ти е гащите? Йонеса Аполония Дал…

Хестия и Калиста я избутаха от стаята, преди да е успяла да каже още нещо.

— Стефани Декар е намерила твоите… от къде на къде? — Прозрението го осени внезапно. — От трезора? Разбира се. Заради това трябва да са били извиненията й в онзи имейл.

— Тази жена никога ли не спира?

— Тя е управителят на моите банкови клонове и ще остане такава до края на живота си. Освен ако не докаже, че е неспособна да поддържа високите си професионални стандарти. Чак тогава ще трябва да бъде понижена.

— И как ще го прави, като мен няма да ме има наблизо?

Той обиколи масата.

— Ще бъдеш. Не можеш да напуснеш.

Неса прецени движенията му, уверявайки се, че дългите му ръце няма да могат да я достигнат.

— Всъщност мога. Знаеш ли защо? Защото Пати ди Стефано ме обучава на търговия и се оказва, че ме бива в това. Ще работя за нея и нямам нужда от теб и гадната ти работа.

— Може и да нямаш нужда вече от гадната ми работа, но не можеш да вземаш от Пати ди Стефано онова, което вземаш от мен.

— Тук вече ще трябва да се съглася с теб. Пати не ме лъже.

Той си взе една соленка със сирене и я погледна.

— Налагаше се. — Отхапа една хапка и по реверите му се посипаха парченца.

— Налагало се? — В гласа на Неса се долови хлип като на оперна певица. — Дойде в Ню Орлиънс, знаейки коя съм. Шпионира ме с видеокамерите си и с частните си агенти. Наруши личното ми пространство, преди изобщо да знам, че съществуваш. Седял си си в онзи офис във Филаделфия, карайки хората да казват: „Да, сър“ и „Не, сър“ толкова дълго, че си започнал да се мислиш за някакъв бог. Мислил си — и все още мислиш, — че имаш привилегията да правиш предположения и да си играеш игрички с живота ми. Решил си, че съм крадла и си направил всичко по силите си, за да докажеш, че е вярно. Това също ли се е налагало?

— Трябваше да знам истината, а ти беше логичната заподозряна.

— Истината? Истината е, че ме изнудваше години наред, оставяйки ме да работя за непостижима цел, а сега ме изнудваш наистина. — Тя почти усети вкуса на огорчението си.

— Но пък беше добър. — Той спря да дъвче и изтупа реверите си.

— Беше добър? За какво говориш — за вкуса на соленката или за секса?

— За секса. — Той отново закрачи след нея около масата.

Пещерната му логика я разсейваше, а яростта й се увеличаваше все повече. В следващия момент изригна във водопад от унижение.

— Добър? Ако добрият секс е всичко, което си търсил, аз мога да получа добър секс на улицата от професионален жиголо. Мога да го получа от Даниел. Мога да спя с почти всеки мъж и да го обуча да бъде добър. Мислех си, че правя любов с човек, когото познавам, който се е издигнал от мизерията и неправдата до силен и контролиращ се мъж. Мислех си, че ти си човекът, когото обожавам. А през цялото време си ме лъгал за най-основното — лъгал си ме за това какъв си. Кой си.

— Налагаше се. — Той прозвуча като счупена плоча.

— Да лъжеш? Не, не се е налагало. — Тя си представи как хвърля в лицето му карамелената торта. Щеше да изпита истинско задоволство.

Отмъщението на мис Мади, обаче, щеше да е страшно.

— Защо не ми изпрати някой от разбойниците си тук, за да разследват? — Той не беше единственият, който може да бъде логичен. — Поне щеше да е човек, който не е посветил живота си на това да вярва, че съм загубенячка… той можеше да ме разтърси хубавичко, а не да се опитва да ме купи с най-големия шибан грозен диамант на земята.

— Ти обаче прие почти веднага най-големия шибан грозен диамант. — Той спря да върви след нея.

Тя се засмя. Да види унижението му беше почти забавно.

— Помислих си, че е сладко, че имаш толкова лош вкус. Помислих си, че предложението ти за женитба, което между другото беше най-лошото в историята на света, означава, че имаш чувства към мен и не си знаел как да ги изразиш. Помислих си, че мога да ти покажа колко много те обичам и с времето да започнеш да вярваш в онова, което съществува между нас. Каква глупачка съм била! — Тя разпери ръце раздразнено. На себе си. На него. — Помислих си, че ще имаме брак и любов, която ще трае вечно. А вместо това разбрах, че си негодник. Не защото си незаконният син на Натан Манли — което, впрочем, можеше да ми кажеш, но не, трябваше да ме оставиш да го науча от Пати ди Стефано, която знае един куп отвратителни слухове за теб, — а защото си истински задник, който обича само две неща: парите и властта. Ами хубаво, господин Вайкър Втори, имай си хубавия живот, спи си в банковия трезор, гушнал една торба с пари, защото ти захвърли най-хубавото нещо, което някога си имал. Мен.

— Не съм те захвърлил. Нищо не е свършило между нас. Ти се съгласи да сключим договор. — Той говореше премерено, сякаш онова, което казваше, има смисъл.

— Договор? — Какво означаваше това? — Предбрачното споразумение ли? И имаш дързостта да ми говориш за предбрачно споразумение? — Тя едва дишаше от ярост. — Съгласих се да сключа договор с Джеремая Мак. Не с теб. Никога с теб. Казах ти, мразя лъжците. Помниш ли онази касиерка, която ме излъга, която ми каза, че детето й е болно и се измъкна от банката с достатъчно пари, за да провалят кариерата ми? Аз бях виновна, че й позволих да го направи. Поемам отговорността. Не си давам труд да я мразя — ще е загуба на време. Но не съм глупава и се научих да мразя да се изричат лъжи, за да се наранява друг човек. Твоите лъжи бяха казани, за да ме наранят.

Той сведе клепачи и пронизителните му зелени очи се скриха.

— Те бяха казани, за да науча истината.

— Тогава се надявам истината да ти хареса, защото това е всичко, което получаваш от мен. — Тя тръгна към вратата.

Гласът му я спря.

— Включва ли твоята истина факта, че ти ме излъга, манипулира ме, за да повярвам, че ме обичаш, за да получиш информация за разследването ми? Или удобно ще забравим за това?

Не съм лъгала, че те обичам. Само че тя никога нямаше да го признае.

Когато тя не спря, той продължи:

— Юристите ми ще блокират всеки опит за оневиняване на лелите ти за предишните банкови обири.

Тя се завъртя.

— За какво говориш?

— Началник Кътър казва, че ще обвини онзи нещастник Скийтър и приятелчето му за всичките кражби, но аз, ти и всички в Ню Орлиънс знаем, че лелите ти са Мънистените бандити.

— Аз не го знам — бързо изрече тя.

— Днес в съдебната зала го призна. Така че по един или друг начин двете дами ще отидат на съд.

— Няма да го направиш.

Но той изглеждаше непреклонен.

— Искаш да ти се моля.

— Това определено ще е приятен бонус. Би ли опитала тук веднага? — Трябва да я познаваше отлично, защото не я изчака да отговори. — Освен това има противоречия в банковите книжа.

Не можеше да повярва, че е чак такъв мръсник.

— Е, и?

— Противоречията изглежда произлизат от теб.

— Шегуваш се.

— Имаш два избора. Да си докараш безкраен одит, или да се появиш в банката в понеделник сутринта на работа и да разбереш кой ти го причинява.

— Тези несъответствия току-що ли изникнаха? Не ти вярвам. — За да я задържи ли я лъжеше? Дотам ли щеше да стигне, за да спечели?

В този момент тя си даде сметка, че в понеделник ще отиде в банката.

— Имам една прабаба, Алтея Дал, омъжила се за съпруга си и го убила за парите му. Знаеше ли го? — Неса пристъпи към него, толкова близко, че можеше да я хване, ако пожелае. — Аз не ти искам парите — каза тя. — Нямам нужда от тях. Но мога да ти дам отрова с двете си ръце и да се усмихвам, докато го правя.