Кристина Дод
Съблазън (7)

Седем

Шумът, ароматите и духът на улиците изпълниха фоайето на Нюорлиънското полицейско управление. Акценти от всякакъв вид щурмуваха ушите на Мак — френски, италиански, испански и кахунски. Хората миришеха на пот, на парфюм и на бира. Бяха облечени в сложни костюми. Носеха маски. Един тип беше гол, единствено по обувки за тенис. Някаква жена крещеше, защото й били задигнали портмонето. Друга крещеше, защото била хваната да краде портмонета. Опашка от десетина души чакаше да говори с изтощения дежурен. Навсякъде из тълпата сновяха полицаи, убеждаваха, заплашваха, успокояваха.

— Трябва им по-голяма сграда — каза Мак.

Неса изсумтя.

— Късметлии са, че имат и тази. След урагана повечето от пожарникарите работят навън в каравани… Ето какво ще направим сега. — Неса смъкна слънчевите си очила и ги закачи на V-образното деколте на блузата си. — Ще ви заведа да говорите с шефа на полицията. Началник Кътър участва в разследването и понесе много обвинения, че няма арести.

— Предполагам. — Мак също свали тъмните си очила и ги сложи в калъфа в джоба на сакото си. Погледна Неса крадешком.

Беше изненадан, но на живо тя изглеждаше много по-красива, отколкото на видеото, по-харизматична и приятна, с топъл глас, който накара либидото му да препуска като „Шеви 427“. Тя напомняше на Мак за секс на слънце, за страст преди избухване на пожар, за любов… Чиста, възхитителна, вечна любов.

Тя продължи:

— Значи решаваме: можете да задавате въпроси, но когато го правите, се усмихвате. Можете да говорите, с когото си искате, но ако ви смушкам, ритна или ви настъпя по крака, се усмихвате.

— Точно така. Усмихвам се — повтори той.

Тя можеше да накара всеки мъж да си загуби разсъдъка и Мак предположи, че го прави поне веднъж годишно, без да се провали.

Не го подозираше, че не е този, за който се бе представил: следовател, който разследва Мънистените бандити, и тя му беше помагала с всичко, с което може. Защо да не го направи? Да управлява разследващия й даваше илюзията, че управлява разследването.

— Сигурна съм, че можехме да получим повече информация от Мелиса Роузуел, ако не стояхте през цялото време с това каменно лице.

— Госпожа Роузуел ни помогна много — отвърна й той сурово.

Думата „неприветливо“ го описваше добре, помисли си той, особено в Ню Орлиънс по време на бурното празнуване, каквото беше Марди Гра.

— Но не ни даде онази последна пикантна подробност, защото я накарахте да се чувства глупава — обвини го Неса.

— Добре де. Схванах. Ще се усмихна! — Неса беше раздразнена като комар, който кръжи около главата му, но сега, като си помисли, беше права. Мелиса Роузуел се канеше да им каже нещо, но в компанията на съпруга си и Мак се беше разколебала.

— Опитайте се да се усмихвате на мен — предложи тя.

Той изкриви ъгълчетата на устните си в някакво подобие на усмивка.

Тя го изгледа насмешливо.

— Може би с практиката ще се подобрите.

Това беше последната им спирка за деня. До този момент бяха посетили всички пострадали от обири клонове, бяха се срещнали с мениджърите, с касиерите и бяха обядвали. Сега Мак я последва през лобито по дългата опашка, която водеше към бюрото на полицая.

Офицер Ърни Рипън стоеше зад бронираното стъкло. Той изглеждаше готов за пенсиониране, че дори и повече, изглеждаше така, сякаш нищо не може да го изненада и на нищо не вярва. Имаше отпуснато, прилично на булдог лице, което важно оглеждаше всеки, който се приближи. Той подаваше формуляри, даваше напътствия и се обаждаше за помощ с безшумна ефективност.

Но когато на Мак и Неса им дойде редът, Неса му се усмихна, сякаш бяха най-добри приятели. Разбира се.

— Ърни, днес изглеждаш много елегантен.

Ърни вдигна поглед, после се засмя.

— Да, chere, днес изглеждам елегантен. Не можеш откри по-елегантен полицай в офиса. Но то е заради — той погледна с кървясалите си очи — Марди Гра.

— Този път туристите повече ли вилнеят от друг път? — попита съчувствено тя.

— Не. Да. И аз не знам. — Ърни плъзна поглед по Мак. — И ти май си се обзавела с турист, а? Трябва да ти кажа, госпожице Дал, че този доста си го бива.

— Не съм се обзавеждала с никого. Зачислиха ми го. — Гласът й прозвуча весело и приятелски. — Това е господин Джеремая Мак. Не е негова вината, че е застрахователен следовател.

Мак кимна за поздрав.

— Добре дошли на градския ни фестивал, господин Мак. — Ърни може и да бе изморен до смърт, но беше любезен. — Да празнувате ли сте тук, или да разследвате?

— Да разследва — късо отвърна Неса.

— Остави човека да говори.

— Не, не му е позволено. — Тя сложи ръката си върху ръката на Мак, сякаш да го възпре. — Също така не е негова вината, че е янки.

Ърни се закашля с кашлицата на стар пушач.

— Няма да убия янки за такова малко прегрешение.

Неса също се разсмя и заби токчето си в обувката на Мак.

Той се усмихна.

— Господин Мак иска да види видеозаписите и копията на обирите по време на Марди Гра — каза Неса.

— Сега? — Ърни се ококори. — Госпожице Дал, началник Кътър в момента няма време. След Великден може…

Неса спокойно прекъсна тирадата му.

— Не можем да чакаме до след Великден, знаеш го. Дотогава ще има друг успешен обир и от банковата застрахователна компания ще се ядосат още повече.

В това според Мак имаше логика, но Ърни почти се запени от гняв.

— Не е заради застрахователната компания, нали? А заради изпълнителния директор на отвратителната ви банка. Направи живота на шефа невъзможен…

— Знам, Ърни. — Неса потупа Ърни по ръката. — Но господин Мак е само изпълнител, който работи в застрахователната компания, и съжалява много за главоболията… нали, Джеремая?

— Много съжалявам — повтори Мак.

— Има работа, която трябва да свърши. Освен това, Ърни, аз му обещах да му помагам. — Неса изразяваше едновременно и съжаление, и решителност.

— Нямам избор, нали? — Ърни погледна към увеличаващата се опашка. — Ще звънна на Рав Удланд да ви заведе отзад. Защо да не създам на човека малко вълнуващи преживявания. — Той й смигна. — Хайде, chere, ще се видим довечера.

Тя му махна с ръка неопределено и мина през вратата, която водеше към вътрешния кабинет.

Мак не разбра какво искаше да каже Ърни за Рав Удланд, докато младият червенокос офицер не влезе в лобито и не видя Неса, при което дори върховете на ушите му се зачервиха.

Хлапакът беше сигурно на не повече от двайсет и една години, и влюбен.

Не криеше ли единият от крадците червена коса под перуката си?

— Рав! — Неса се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Как е татко ти?

Мак си помисли, че използва жаргон, докато момчето не отговори:

— Добре е, госпожице Неса. Тази операция изчисти дихателната тръба и ще може отново да играе голф. Как са госпожица Хестия и госпожица Калиста?

— Заети както винаги.

— Вярно. Довечера е голямото парти! — Очите на младежа блестяха от възбуда, когато отключи вратата и ги поведе към потайностите на нюорлиънските сили на реда.

Голямото парти. Голямото парти на Неса ли?

Мак усети разтревожения й поглед върху себе си.

Да. Определено партито щеше да е нейно. Ако някога жена бе показвала признаци за вина, това беше Неса.

— Знаете ли, Джеремая, когато началник Кътър назначава офицери, им казва, че им дава писалка, пръчка и пистолет, и че те трябва да ги използват едновременно и през цялото време, докато трае Марди Гра. — Неса вървеше заднишком през лабиринта от бюра и кабинки. — Първата година е тази, която или ги прави полицаи, или ги пречупва. Нали, Рав?

— Последният Марди Гра едва не ме уби — съгласи се Рав.

Мак забеляза, че тук отзад се опитват да организират хаоса — няколко проститутки и престъпници преминаваха през полицейските формалности за арест и всички офицери попълваха купчини формуляри, отиваха някъде, връщаха се, за да седнат отново на столовете и да започнат да се взират напрегнато в компютърните екрани.

Нищо чудно, че Неса нямаше търпение да го доведе тук. Искаше той да види с очите си темпото, с което се работеше в полицейския участък по време на фестивала.

— Лудостта на Марди Гра обяснява защо никой не обръща внимание на Мънистените бандити. Ясно ми е. — Мак погледна право в очите й. — Но нека ви напомня, че повечето крадци не са приятни, любезни хорица, и когато усетят слабостта в банките ми, ще си свършат работата, и то ще я свършат добре. Ще изгубим сума пари, застрахователната компания ще поиска главата ми, а инвеститорите ще крещят: „Проклет убиец!“.

Тя го погледна с объркана усмивка.

— Вашите банки?

Грешка.

— Все пак представлявам тези банки.

— Окей. Схванах — каза тя.

— Само да съобщя на началника, че сте тук. — Рав почука на една врата и след глухия отговор отвътре провря глава и каза: — Госпожица Неса Дал е тук с някакъв човек, интересуват се от обирите по време на Марди Гра.

— О, боже. Пусни ги да влязат. — Като всички от Ню Орлиънс, началник Кътър имаше акцент. Но ако гласът на Неса беше топло масло, то гласът на началника беше лют хрян.

Рав отстъпи назад с бързина, която подсказа на Мак колко бързо този хрян може да предизвика сълзи в очите.

— До довечера, госпожице Дал.

Неса махна с ръка по същия неопределен начин, по който го бе направила с Ърни, и закрачи, сякаш не я бе грижа за нищо. Заобиколи бюрото, наведе се към енергичния четиридесетинагодишен мъж в полицейска униформа и го целуна по бузата, после се дръпна с танцова стъпка назад, когато той направи опит да я сграбчи.

— Не, няма да го направите, началник. Последния път, когато имахте афера, съпругата ви насочи към вас пистолет и направи дупка в хладилника ви, а случайно знам, че е вземала уроци по стрелба, така че следващия път няма да пропусне целта.

— Но, скъпа, да те усети човек си струва риска да умре. — Началник Кътър присви кафявите си очи, оградени от ситни бръчици. Имаше загоряло от слънцето лице и рошава руса коса.

Когато той изгледа Неса прелъстително, на Мак му се прищя да го измъкне от лъснатите му черни обувки.

Странно. Всеки мъж, когото бяха срещнали днес, й се нахвърляше. Защо вниманието на Кътър дразнеше Мак?

Защото Кътър беше от онези мъже, които имаха опита и способностите да привлекат една жена.

— Би било чудесно, ако тя се задоволи с твоята смърт. Но се боя, че би искала да убие мен. — Неса застана от другата страна на бюрото. — Искам да те запозная с Джеремая Мак, застрахователния следовател…

— Да, чух, че сте пристигнали. Ето, вижте, господин Мак. — Началник Кътър бързо изключи любезния тон. Той насочи дистанционното за групата телевизионни екрани офиса си, свързани с един дивиди плейър. — Обир номер едно. Ню Орлиънс, Марди Гра. Крадците носят маски. — Той натисна дистанционното отново. Обир номер две. Ню Орлиънс, Марди Гра. Крадците са с латексови маски, които изглеждат като живи. — Той отново натисна бутона. — И обир номер три, Батън Руж, Марди Гра. Отново приличащи на живи маски.

Мак вече беше виждал това. Беше го гледал много пъти. Но, както винаги, образите на екрана задържаха вниманието му. Крадците на екрана се появиха в костюми, подадоха една бележка, насочиха пистолет, събраха кеша и изчезнаха в тълпата навън.

— Ураганът Катрина наближава. Опустошава града. — Началник Кътър беше мрачен, разказваше историята, сякаш не беше сигурен, че Мак е чул за най-голямото природно бедствие в американската история. — Първата година Марди Гра се проведе напук на съдбата. Следващата година фестивалът беше по-голям, по-дързък. Спокойствието се възвърна.

— Да. Най-малкото… беше възстановен старият дух. — Неса издърпа един стол и се загледа в екрана с явен интерес.

— Тези две години банките не показаха никаква реакция — каза началникът. — Последва обир номер четири, Ню Орлиънс, Марди Гра. Ще познаете банковия клон на Бъргънди стрийт, онзи, който беше нападнат втората година. Същите крадци, същият модел отпреди.

— Двама мъже, облечени като жени, влизат в банката и подават на касиерката бележка, в която пише, че искат пари — Мак гледаше сега Неса, не видеото, — и раздават модни съвети. После изчезват на улицата и се скриват в тълпата.

— Докато всички в банката твърдят, че са били объркани и шокирани. — Началник Кътър използва дистанционното и посочи екрана. — Някой някъде знае какво се случва.

— Точно това казвах и аз — произнесе Мак с дълбоко задоволство.

— Обирането на банка не е ли федерално престъпление? — попита Неса, сякаш не знаеше.

Двамата мъже кимнаха.

— Защо ФБР не се намеси? — Неса местеше поглед от единия към другия.

— ФБР не обърна достатъчно внимание на случая поради липсата на насилие и незначителната сума откраднати пари. Тях да питаш, нашите обири са малко повече от детинска шега. — Началник Кътър беше възмутен.

— В добавка — каза Мак — агент Адамс твърди, че когато идва Марди Гра, всички крадци — професионалисти и окръга потеглят към Ню Орлиънс за лесните кражби и възможността за партита, и че хората му са прекалено заети, за да ги изриват от улиците.

— Това поне е вярно. — Началник Кътър махна към препълнения коридор. — Когато всички ченгета, с които разполагам, работят в продължение на толкова часове, колкото мога да изстискам от тях просто за да държат под контрол тълпата и да се справят с ожесточените престъпления, е дяволски трудно да дам топ приоритет на тези обири.

— Чувал съм това и преди — каза Мак.

— Да, да. — Началник Кътър отново пусна дивидито. — Още не мога да разбера какво иска този изпълнителен директор, това лайно… извинете ме за „френския“ ми, госпожице Неса, — да направя. Разполага с цялата информация, с която разполагам и аз.

— Един господ знае. — Мак наистина разпозна всички документи, които взе. — Колкото до лайното, той е наистина такъв.

— Началник, господин Мак познава… ъъъ… лайното — каза Неса внимателно.

— Да ви приличам нещо на притеснен? Какво си мисли онзи идиот, че правя тук? За невменяем ли ме смята? — С всеки въпрос гласът на началника ставаше все по-висок.

— Неудовлетворението на господин Макнот е колкото вашето — избърбори Мак.

— Съмнявам се.

Мак взе един лист, покрит целия с драсканици.

— Какво е това?

— Когато ми хрумне нещо за обирджиите на Марди Гра, си го записвам тук.

— Интересно. — Мак обърна листа и се зачете.

— Изглежда така, сякаш съм на крачка от разкриването, но не мога да я направя. — Началник Кътър се облегна назад в стола си и прозвуча наистина уморено. — През първите няколко години бях сигурен, че са туристи. После се случи обирът в Батън Руж. Вече смятам, че престъпниците трябва да са от Луизиана.

— Защото… — Мак вдигна въпросително вежди.

— Знаете ли, че в Батън Руж също празнуват Марди Гра, господин Мак? — попита Кътър.

— Наричайте ме Джеремая — каза Мак. — Не, не знаех, че празнуват, докато не започнах да се занимавам със случая.

— За по-голямата част от държавата, Джеремая, Марди Гра — това е Ню Орлиънс. Не Батън Руж, не Галвстон, Тексас, със сигурност не и Билокси, Мисисипи. — Началникът стана и закрачи напред-назад зад бюрото си. — Затова извиках един специалист лингвист от Тюлейн и не мръднах в продължение на часове, слушайки най-досадното и скучно нещо в целия свят, докато той тълкуваше разпалено как различните езици са формирали уникалния диалект патоа, който всъщност е диалектът, на който говорим днес. Или някакви подобни шибани… пардон за „френския“ ми, госпожице Неса.

— И какво разкрихте? — попита Неса.

— Когато изолирах гласовете, той определено, почти напълно бе убеден, че тези хора говорят местен нюорлиънски. — Началникът прокара ръка през гъстата си коса по начин, който според Мак бе едновременно претенциозен и потенциално привлекателен за Неса.

— Искам да ги чуя — предложи Неса.

— Разбира се, скъпа. — Кътър й се усмихна и забърза към масата. Взе айпод и слушалки.

— Мога ли да направя копия? — Мак посочи листовете с драскулките.

— Ей там. — Кътър махна разсеяно с ръка към принтера. — Неса, скъпа, слушалките ми бяха по-добри, но онази калпазанка, дъщеря ми, ги занесла в училище и ги оставила в шкафчето си там. Или поне така каза. Надявам се да говори истината. — Той се опита да й помогне да си ги сложи, но тя бързо ги измъкна от ръцете му.

— Ако ме приближиш, не само съпругата ти ще те застреля, но в случай че пропусне, дъщеря ти ще довърши работата.

— Неотстъпчива жена си ти, Йонеса Дал — произнесе горчиво началникът.

Мак слушаше разговора й с Кътър. Всички в полицейското управление я обичаха или като племенница, или като любовница. За изненада на Мак това го дразнеше. — Ако приемем, че крадците са от Ню Орлиънс, това какво ни помага? — попита той.

— Стеснява обхвата от хора, които може да са го извършили до един милион и двеста хиляди души. — Началник Кътър надникна над рамото на Мак, докато той преснимаше.

— Трябва да са големи чешити, за да проучат плановете на банката толкова щателно, а след това да крадат такива смешни суми всяка година. — Копията бяха бледи, но ставаха.

Неса и Кътър се засмяха и Кътър побърза да обясни:

— Ние в Ню Орлиънс се гордеем с нашите чешити и ексцентрици.

— Даже с някои от тях съм роднина. — Неса се усмихна нежно, когато нагласи слушалките и включи айпода.

Мак си помисли за майка си и нейната самоотверженост да поддържа трудно спечеления си буржоазен имидж, за баба си и дядо си и техния високомерен ужас от скандал — особено от скандала, който неговото раждане бе оказало върху тях — и се опита да реши как се чувства при тази непринудена толерантност към ексцентрично поведение. Не беше очарован; тези луди хора му се подиграваха. От друга страна, ако се отдадеше на искреното си неодобрение, нямаше ли да е като онази част от отвратителното си, тесногръдо семейство?

Когато се върна отново в стаята, Неса седеше и слушаше айпода с лека усмивка на лицето.

— Какво мислите? — попита я той. — Дали крадците са от Ню Йорк?

— Мисля, че Джанин не е наследила склонността на началник Кътър към безобидните ругатни.

— Какво имаш предвид? — Шеф Кътър изключи айпода.

Неса му подаде слушалките.

— Дъщеря ти изглежда е записала тук крадците.

Той допря едната слушалка до ухото си, послуша малко и изсумтя.

— Мътните да го вземат, това момиче! Къде е било това парти?

— По всяка вероятност у вас. — Неса се изправи.

Очите на Кътър се разшириха.

— Не смяташ, че докато аз водя Дороти на Бахамите, за да изгладя отношенията ни… нали разбираш… тя организира партита?

— Не знам, началник. Тя е твоя дъщеря. Ти на нейната възраст какво щеше да правиш? — При вида на нещастното лице на началника Неса избухна в смях. Очите й срещнаха тези на Мак, очаквайки той да сподели шегата.

А той трябваше да признае, че хареса идеята, че прочутият Казанова на Ню Орлиънс има проблеми с дъщеря си.

— Имате ли вече всичко, за което дойдохте, господин Мак? — попита Неса.

— За момента, да. — Той оправи листовете в ръката си. — Бих искал да разгледам всички догадки на началник Кътър и да ги обсъдим по-късно.

— Разбира се. По всяко време — кимна Кътър. — Можем да го направим и довечера, ако искате.

— Довечера? — вдигна вежди Мак… сякаш още не беше разбрал.

— В дома Дал за годишното… — Началникът спря внезапно.

С ъгълчето на окото си Мак забеляза, че Неса поклати глава.

— Починете си през уикенда, Джеремая — каза началник Кътър.

— Добре. Ще прекарам съботата и неделята в хотелската си стая. Сам. Ще проуча бележките ви. Началник, ще се видим… в понеделник. Приятен уикенд. — Мак хвана ръката на Неса. Когато я поведе към вратата, той си помисли, че ако всичко се развиеше, както го планира — още преди този Марди Гра да свърши, — ще е доказал вината на главния си заподозрян.

А той лично щеше да наблюдава Кътър, докато арестува Йонеса Дал за организиране и извършване на годишните обири на банка „Премиер Сентрал“. След което тази негова необяснима мания щеше да бъде излекувана и той щеше да продължи да си бъде Мак Макнот, най-подлият негодник в света на банкерите.

Топлият аромат на парфюма на Неса с дъх на ванилия го обгърна.

Надяваше се само, че арестът няма да дойде прекалено скоро.