Кристина Дод
Съблазън (42)

Четирийсет и две

Неса гледаше как медиците настаняват Макнот и системите и мониторите в болничното легло в кабинета на Дома Дал.

Даниел стоеше до нея, облечен в костюма си за представления и си тананикаше мелодията от „Кръстникът“.

— Не е ли ободряващо какво могат да купят един милион долара? — промърмори той в ухото й.

— Да, наистина. — Неса завъртя огромния диамантен пръстен около пръста си.

Отвън, от верандата, можеха да чуят как Калиста и Хестия се провикват към екипа на линейката:

— Благодарим ви, момчета. Беше толкова мило, че го докарахте. Сигурни ли сте, че не искате да си вземете още сладки? Трябва да ни помогнете да ги изядем! Не забравяйте, утре започват постите!

Собственичката на „Домашна медицинска грижа“, Моргейн Рукс беше висока, слаба, великолепна сестра с изваяни ръце, които издаваха, че има доста опит с преместването на пациенти. Тя имаше студени ръце, силна челюст и генералски маниери, което накара Неса да си помисли, че Макнот си е получил заслуженото, искайки да го изпишат по-рано от болницата. Моргейн провери всички монитори, наведе се над леглото и произнесе високо и бавно:

— Готово, господин Макнот. А сега трябва да си почивате.

Макнот бавно отвори очи.

— Аз… си почивах.

— Хайде, хайде. — Тя оправи чаршафите на гърдите му. — Не сте могли да спите по време на пътуването.

Неса се усмихна на Даниел и двамата излязоха на пръсти.

— Колко време й даваш? — попита Даниел.

— Десет минути. — Неса седна на стъпалата.

Бяха минали само пет, когато Моргейн излезе с тежки стъпки, като мърмореше под нос. Когато видя Неса на стъпалата, каза:

— Горката вие. Този човек ще ви съсипе живота.

Още не излязла през вратата, Даниел се усмихна и прошепна на Неса:

— Не издържа толкова много, а?

— Мога да се справя с него. — Тя стана и се изтупа.

— И аз така мисля. — Даниел изгледа с присвити очи дънките й и шоколадовокафявата й тениска. — Хубави обувки имаш, скъпа.

— Да, нали? — Неса се усмихна, поглеждайки червените си токчета. — Снощи ги купих.

— Имаше ли нещо конкретно наум? Може би ти се е приискало да поизтезаваш малко любимия?

Очите на Неса се разшириха и тя запърха с мигли.

— Защо, господин Френдли, какво точно искате да кажете?

Даниел се ухили.

— Точно така си помислих. Скъпо момиче, трябва да тръгвам. Чака ме дълъг ден.

— Но когато свърши, зад нас ще е останал още един Марди Гра.

— Слава богу.

Неса го прегърна.

— И никога повече няма да помагаш в никакви банкови обири…

— Слава богу — произнесе той разпалено и я целуна по главата. — Хайде, скъпа, влизай вътре, преди господин Макнот да е спукал някой кръвоносен съд, а утре ще се видим с теб в църквата.

И с пърхане на пера той се насочи към вратата, сблъсквайки се със сестрите Дал.

— Довиждане, Даниел. Успешна работа — каза Калиста.

— Неса, какво каза Джеремая на онази жена? На онази Моргейн? — Хестия погледна през рамо объркано.

— Той не трябва да гони медицинската си сестра — каза Калиста. — Все пак вчера го простреляха!

— Само че не беше сериозно — напомни й Хестия.

— Загуби един литър кръв, сестрице. Това е сериозно.

— Знам, но куршумът не е засегнал важни органи.

Докато сестрите се разправяха, Неса отиде в кабинета. Пъхнала ръце в джобовете, тя застана на прага и загледа Макнот.

Една от ръцете му беше свързана към система с две бутилки. Около гърдите му имаше жици, които водеха към монитор за отчитане на сърдечната дейност и една щипка на пръста му, свързана към друг монитор. Той изглеждаше блед и силно раздразнен.

— Хубав костюм — каза тя.

Той погледна надолу към избелелия болничен халат в червено и синьо, вързан с колан през кръста му.

— Благодаря. Можеш ли да накараш тези момичета да се махнат?

Неса хвърли съчувствен поглед към двете медицински сестри, които правеха нещо в дъното на стаята.

— Нали няма непосредствена опасност за живота му?

— Ако продължава да се държи по този начин, има — промърмори едната от тях.

— Почакайте отвън до вратата — помоли ги Неса. — Ще ви извикам, ако започне да кърви по килима.

Момичетата излязоха и бяха поздравени с викове на възхищение от лелите.

— Отново ли пекат сладки? — изскърца Макнот.

— И пралини. — Неса отиде до него, но остана все пак на известно разстояние. — Ако обиждаш сестрите, ще те изпратя обратно в болницата.

— Болницата няма да ме приеме.

— Ще те приеме, ако си прострелян отново.

Макнот се усмихна накриво.

— Казах ли ти колко умело си успяла да отвлечеш вниманието на Уимпър с онези монети?

— Не, беше прекалено зает, докато докторът ти преглеждаше раната. — Тя го погледна внимателно, питайки се колко подробности си спомня от вчера. — Звъня ли на майка си?

— Да. Беше изненадана, когато ме чу. Попита дали съм болен, тъй като не й се бях обаждал от Коледа.

— И какво й каза?

— Казах й, че съм прострелян, тъй като предположих, че така или иначе ще разбере, но я успокоих, че вече съм добре. — Той впери очи в Неса. — Казах й, че й се обаждам с добри новини — че съм се сгодил.

Вдигайки ръката си, Неса му показа пръстена.

Той се усмихна и се отпусна на възглавницата.

— Е, какво те накара да промениш мнението си?

— Направих каквото ми казаха лелите ми. Изслушах те и осъзнах, че неслучайно имаш проблеми с честността. После осъзнах, че и аз неслучайно имам проблеми с доверието. И си дадох сметка, че двамата с теб можем да решим заедно проблемите си. Мисля, че няма да е зле, тъй като те познавам и съм убедена, че си си създал достатъчно врагове и следващият може и да се справи по-добре. — Тя се опитваше да звучи небрежно, но от очите й бликнаха неочаквани сълзи.

— Не плачи. А отсега нататък нали ще си до мен, за да очароваш враговете ми?

Тя се усмихна разтреперано.

— Ти си имаш свои начини да очароваш.

— Ако си достатъчно внимателна, можем да се любим. — Той разтвори ръце.

Неса погледна отворената стая, после входа, където двете й лели и медицинските сестри се бяха спрели и говореха.

— Ако си късметлия, ще ти държа ръката.

— Целувка и прегръдка.

— Не трябва да се пазариш за всичко. — Но се разсмя, приближи се, целуна го и му позволи да я прегърне. После наведе внимателно главата си към гърдите му и се заслуша в биенето на сърцето му. — Боли ли те?

— Не. — Той я погали по косата. — Мислих си за онова, което ми каза вчера. За майка ми. Знаеш ли, много съм се старал да не мисля за онзи път и то е защото аз…

— Никога не си го обмислял? — Като внимаваше да не го блъсне, тя се плъзна на матрака и се настани до него.

Така и двамата се чувстваха щастливи.

— Когато бях на единайсет — каза той — майка ми се омъжи. Не харесвах доведения си баща и не мисля, че и той ме харесваше.

— Защото си бил едър, недодялан, гръмогласен?

— Може и затова да е било. Освен това той работеше в „Манли“.

Неса можеше вече да види ситуацията.

— И му е било трудно да се оправя с хлапето на Натан Манли?

— Предполагам. Да, вероятно. — Макнот си пое дълбоко дъх. — А после истинският ми баща офейка.

— Колко ли трудно ти е било…

— През цялото време, докато бях дете, татко — Натан Манли — не е бил често край мен, но когато беше, той винаги се държеше така, сякаш ме обича. Сега, като се замисля… струва ми се, че наистина ме е обичал. Но когато компанията рухна, той офейка, без да се обърне назад, като взе всичките пари, и изоставяйки мен и мама. Това поведение изумяваше Неса.

— Как е могъл?

— Бащите го правят непрекъснато — бягат със секретарките си. Нали и аз го виждам в работата си. Но не съм допускал, че татко ще го направи, а той го направи в действителност. „Манли Индъстриз“ затвори и доведеният ми баща остана без работа, с увиснала на врата му жена, която хората наричаха курва и хлапе, което той наричаше негодник. Времената бяха тежки и аз обвинявах майка ми. За всичко.

Макнот я стискаше прекалено силно, но тя се сгуши в него още повече. Усещаше болката, която той изпитваше и страданието, което тези спомени му причиняваха.

— Аз наистина не си спомням много за деня, в който ме пребиха. Коледни украси и дъжд, който преминава в поледица… Мисля, че отидохме да пазаруваме, защото предположихме, че никой друг няма да отиде и няма да ни заплюе. — Сърцето му ускори ритъм. — Когато онова момче, Ръсел Уимпър, изтича към мен, трябва да съм имал някакво предчувствие за беда, защото казах на мама да се върне в магазина, а аз отидох с него в алеята… Мисля, че единият от тях ме удари с дъска, или нещо подобно, защото не ги видях. Просто паднах на земята, усещах как ме ритат в ребрата… погледнах нагоре и видях мама, и си помислих, че ще ме спаси.

— А тя е избягала.

— Да.

— За да доведе полицията.

— Има логика, нали? — Той прозвуча възмутен от себе си. — Не знам защо това никога не ми хрумна.

— Защото си бил тринайсетгодишен, ядосан и наранен. — Можеше да си представи унижението, което е изпитал. — Бил ли си в кома?

— В продължение на месец, може би, в медицинския център във Фили, така че когато се събудих, мама не беше там. Когато дойде, доведеният ми баща беше с нея. Беше си намерил работа в Ню Йорк. Местеха се. Тя беше бременна. Аз… не бях мил.

Неса го погледна.

— Трудни времена.

— Бил съм такъв глупак. — Той погледна Неса объркано. — Иска ми се да можех да й кажа… Миналата нощ се канех да го направя. Опитах се. Опитах да обясня, но не можех да обясня какво… как да обясниш на майка си нещо такова?

Неса разбираше.

— Тя разплака ли се, когато й се обади?

— Да. — Той прозвуча толкова ужасен, колкото всеки мъж при вида на женски сълзи.

— Бих казала, че тя подозира. — Неса изпълзя нагоре в леглото, така че лицата им застанаха едно срещу друго. — Не ми беше лесно, когато изгубих родителите си. Хестия и Калиста бяха понесли много загуби и страдания. Целият Ню Орлиънс се издига от смърт и страдания. Аз наистина разбирам, че ти мразиш крадците, както и поради каква причина. Но трябва да разбереш, че онази касиерка, която ме излъга, едва не разруши живота ми. Освен това аз не съм крала от теб, а ти наистина ме излъга. Така че нека го изясним още сега — ако някога го направиш отново, ще те накарам да съжаляваш.

— Обикновено не говоря лъжи. Известен съм с откровеността си — което хора като Гейбриъл Прескът наричат нетактичност.

— Знам това.

— Никога преди не съм купувал пръстен на жена, та дори и грозен.

— Съжалявам за думите си. Обикновено не съм груба.

— Забелязах. Колкото до мен — никога не съм правил диаграми за това как трябва да функционира един брак. Никога не съм карал юристите си да съставят предбрачни споразумения. Никога за мен не е имало друга, освен теб. Гейбриъл ме видя как гледам онова видео, на което си записана, и ми стана ясно, че ме мисли за някакъв перверзник. — Той обхвана лицето й в длани. — Но когато видях лицето ти се влюбих, не можах да устоя. Обичах баща ми, а той избяга, без да се обърне назад, а мама чака, докато онази банда ме биеше до смърт, преди да избяга. Да те обичам с цялото си сърце беше прекалено голям риск… Но след като те срещнах нямах избор. Защото, Неса, ти си толкова красива вътрешно, колкото и външно, и за мен не съществува друга жена.

Тя се усмихна през сълзи. За човек, когото не го биваше в разговорите, той бе намерил начин да докосне сърцето й.

— Когато родителите ти дойдат на сватбата, с майка ти можете да прекарате известно време заедно. Дори и да не успееш да й кажеш всичко, докато бебето се роди, майка ти ще разбере.

Той подскочи.

— Бременна ли си?

Тя се усмихна спокойно.

— Не искам да чакаме прекалено дълго. Лелите ми не стават по-млади, а мис Мади обича да дундурка бебета.

— Това е проект, по който ще работя с удоволствие. — Той я целуна. Целуна я дълбоко. Целуна я силно. Едва не събори стойката със системата. — По дяволите…

— Макнот! — Неса я хвана и я задържа. Като се плъзна от леглото, тя оправи косата си и се отдалечи.

Медицинските сестри нахлуха с разтревожено кудкудякане. Лелите проточиха вратове от прага.

Пати влезе, по лицето й се виждаха черни петна. Без да обръща внимание на Неса, тя каза:

— Мак! Щепселът на каната за гореща вода в стаята ми пуска искри. По-добре се погрижете за това.

След миг довтаса и Деби Войтила.

— Господин Макнот, направете нещо с тази жена, преди да е изпепелила покрива над главите ни.

Объркан, той вдигна вежди озадачено.

Неса се намеси твърдо:

— Деби, трябва да говориш с леля Калиста и леля Хестия.

— Той е мъж — каза Пати. — Мъжете се занимават с електрически инсталации.

Деби погледна Пати.

— И с небрежни пансионери.

Пати се засмя подигравателно.

— Той няма да ме изхвърли. Имам договор.

— Няма значение, господин Макнот беше прострелян вчера. Мисля, че трябва да му дадем поне двайсет и четири часа, преди да тръгне да оправя електричеството в тази къща. — Неса внимателно поведе двете спорещи жени към вратата, после седна на тапицирания стол, където той можеше да я вижда, но не и да я докосва.

Медицински сестри. Лели. Пансионери. Целият Ню Орлиънс се месеше в частния живот на Мак с Неса.

Той осъзна внезапно, че тя е обула червени обувки с токчета. И като кучето на Павлов реагира с мигновена страст.

Лелите се сблъскаха коя да влезе в стаята по-напред.

Той издиша раздразнено. Беше заобиколен от жени.

— По дяволите!

Калиста носеше чиния с пралини.

Хестия крепеше чиния със сладки.

Те ги сложиха на леглото до него.

— Джеремая, звучиш толкова по-добре. — Калиста притисна ръце към гърдите си. — Снощи си помислих, че си на прага на смъртта.

Хестия се усмихна щастливо.

— Толкова се радваме. Че си добре, искам да кажа. Защо си мислехме…

— Ние? — предпазливо попита той.

— Двете с Калиста. Мислехме си, че ще е хубаво, ако направиш някаква реклама с Мънистените бандити.

— Реклама? — повтори той глупаво.

— Да, нали разбираш? Нещо от сорта на: „Ако си откриете спестовен влог в «Премиер Сентрал», когато Мънистените бандити нападнат, получавате тостер!“.

Мак не можеше да спре да се удивлява на духа на тези старици.

— Никой не иска тостер!

Неса едва сдържа смеха си с ръка пред устата.

Хестия не се отказа:

— Може тогава нещо друго? Например мебелировчик, който крещи пред камерата и скача във въздуха?

— Да ти кажа, Хестия, ако скочиш във въздуха, коляното ти ще поддаде — предупреди я Калиста.

— Не е нужно да правим точно това — сряза я Хестия. — Аз определено няма да крещя пред никого, но знам, че можем да докараме пари на тази банка. Джеремая може да ни плаща!

— Тостерите вече не звучат чак толкова лошо, нали? — обърна се Неса към Мак.

Калиста сигурно беше забелязала изражението на Мак.

— Или пък можем да събираме пари за благотворителност. Появяваме се в банката, облечени в костюми и протягаме шапката.

Върху лицата им той вече виждаше облика на бъдещия си живот. Обърна се с небрежен тон към Неса:

— Знаеш ли, че навсякъде хората се страхуват от мен?

— И защо? — вдигна вежди тя.

— Известен съм като истински негодник.

Неса прозвуча мило.

— Човек не би го допуснал.

— Не. Най-малкото пък ти. — Той се обърна към лелите: — Само че този път без мишки.

— Ще ни позволиш ли да го направим?! — Хестия потупа сестра си по гърба. — Не ти ли казах, че си струва да опитаме?

— Никакви мишки и изобщо никакви живи твари — отсече той.

Лицата на лелите увехнаха.

— Ами… мислехме да съберем пари за приют на животни и да спасим някои бедни бездомни котенца… — обясни Калиста.

Той отпусна крак на пода.

— Котенца може.

— И хубави мънички кутрета — допълни Хестия.

Как кракът му беше хлътнал в тези подвижни пясъци?

— Само котенца и кученца.

— Трябва да започнем веднага да работим по проекта! — Калиста тръгна към вратата и Хестия я последва.

Неса се провикна след тях:

— Лельо Хестия! Лельо Калиста! Не мислите ли, че трябва да започнете да планирате нашата сватба?

Хестия махна весело с ръка.

— Вече сме я планирали. Планирахме я още когато ти беше на пет.

И като събраха глави, сестрите Дал излязоха от стаята, оставяйки Неса и Мак да гледат невярващо подире им.

— Винаги са искали да използват банката, за да съберат пари за приют за бездомните животни, нали? — Той беше напълно манипулиран. — Всичко останало е било уловка.

— Когато съм била на пет… — поклати глава Неса.

— Има да газя до колене в кучешко пиш, нали?

— До колене е малко преувеличено. — Неса разтърка челото си. — Чудя се как ли ще изглежда сватбената ми рокля?

— Не знам, но ти ще изглеждаш много красива в нея. — Мак протегна ръка.

Тя отиде до него и я хвана.

— Благодаря ти, Макнот.

— Казвам се Джеремая.

— Джеремая. — Те се усмихнаха един на друг.

Без да поглежда наоколо, Мак извика:

— Хей, сестри, бихте ли се пръждосали за известно време?

В този момент влезе Гейбриъл.

— Здрасти, братле. Изглеждаш по-добре.

Мак избухна:

— Не може да нахълтваш така! Опитвах се да целуна жена си, а всички в Ню Орлиънс явно са решили точно сега да посетят болния!

— Ние, южняците, сме общителни хора. — Гейбриъл се усмихна и намигна на Неса; после стисна ръката на Мак. — Искаме да знаеш, че ни е грижа за теб.

Неса понечи да се дръпне, но Мак не я пусна.

— Докладът за охраната на банката може да почака.

— Тук съм по работа, наистина. Само че не по тази точно — каза Гейбриъл.

— Сестрички, защо не донесете кафе? — предложи Неса. — Мис Мади винаги има сварено в кухнята.

Неса изчака двете момичета да излязат, после приседна на леглото на Мак.

— Какво не е наред, Гейбриъл?

Изражението на Гейбриъл — сериозно, неуверено — означаваше, че се е случило нещо много важно. Мак сложи една възглавница под главата си.

— Сядай.

— Ще остана прав. — Гейбриъл изправи рамене. Хвана ръце пред себе си.

— Ти си един от незаконните синове на Натан Манли.

Мак чу неизречените думи.

Гейбриъл знаеше много за Натан Манли. Неща, които беше скрил от Мак.

Той продължи:

— Преди няколко месеца убедих Карик Манли, законният син на Натан, както и Роберто Бартолини, и Девлин Фицуилям, двамата му известни незаконни синове, да ме наемат да открия останалите им братя.

— Джеремая, оказва се, че си имал повече полубратя! — произнесе Неса удивена.

— Всъщност, това не ме учудва. Натан Манли не е известен с принципността си — промърмори Мак.

Неса стисна ръката му по-силно в своите и се усмихна:

— Винаги съм си мечтала за братя и сестри. И сега, скъпи, твоите стават и мои.

Но Мак не знаеше какво да чувства. Радост, че има още братя? От личен опит смяташе, че семейството не е нещо хубаво, пък ако и другите синове на Натан Манли бяха като него, хич и не искаше да ги познава.

— Ти запозна ли се с тях, Гейбриъл? Свестни ли са?

— Заех се със случая лично и добре познавам Роберто и Девлин. Свестни са. Женени са за добри жени. — Гейбриъл не помръдваше.

Както обикновено, Неса слушаше внимателно и си направи някои изводи от речта на Гейбриъл. Побърза да зададе въпроса си:

— А защо си се заел лично със случая?

Гейбриъл се обърна към нея:

— Защото имаше много загадъчни неща. Защо Манли ще разрушава собствената си компания и ще тръгне да краде парите? Къде е избягал и защо няма никакви следи към него? Какво е станало с парите? И последното, но не на последно място, колко синове все пак има?

Мак наблюдаваше изпитателно Гейбриъл, който изглеждаше целия стегнат, сякаш се подготвя да отбие внезапен удар.

— И колко се оказаха, Гейбриъл? — попита Мак.

— Знам за петима. Ти, Карик, Роберто и Девлин. — Гейбриъл погледна Мак право в очите. — И аз.