Кристина Дод
Съблазън (29)

Двайсет и девет

На следващата сутрин в Градинския апартамент Неса пиеше кафе и се наслаждаваше на упоителното чувство на удовлетворение.

Нощта беше дълга, изпълнена с горещи милувки, дълги изследвания, дрезгав смях… нейния… и кратки, отчаяни, измамни стонове (неговите). Общо взето преживяването беше невероятно; после остана да седи в неговия халат, да се усмихва лениво, загледана в телевизора, докато предаваха сутрешните новини. Политически скандал, война, кадри от последното улично престъпление… тази сутрин всичко й изглеждаше приятно и замъглено, светът беше щастлив като самата нея.

Джеремая слезе на долния етаж, облечен в джинси и тениска, с компютър в ръката. Без всякакво предисловие той обяви:

— Написах предбрачно споразумение.

— Предбрачно споразумение? — Тя се усмихна на мъжа, който я бе накарал да се чувства задоволена. — За кого?

Той остави компютъра пред нея.

— За нас.

Тя продължи да се усмихва още дълго, без да разбира. Накрая усмивката й се стопи.

— За какво ни е предбрачно споразумение?

— Практично е за мъж в моята позиция, а също така защитава интересите ти, в случай че умра, или в случай че бракът се разпадне. — Той говореше бавно, артикулирайки всяка дума. — Само че бих искал да те уверя, че нямам такива намерения. Когато сключа сделка, давам всичко от себе си.

— Разбира се. — Замаяна, тя си помисли, че той е изпуснал призванието си. Този човек не трябваше да е следовател. Трябваше да договаря сделки и да сключва договори, да раздава заповеди наляво и надясно, да разбива противника с шокиращи тактики. Генерал, може би, или изпълнителен директор.

Той продължи:

— Трябва да имаме деца, обясних на адвоката ми, че след като двамата с теб обсъдим вижданията и предпочитанията си за отглеждане на дете, предбрачният договор ще включи основите на споразумението ни. Независимо от това дали бракът ни ще е успешен или не, аз няма да изоставя детето или децата си.

Тя впери очи в текста на компютърния екран и той заплува пред очите й.

— Аз… може ли да спрем за минута? Нещо не схващам. — Неса остави чашата си с кафе. — Искаш да се оженим, така ли?

— Изглежда логично. — Той прокара пръст по тъчпада и на екрана се появиха две колони и описи. — Както можеш да видиш, направил съм списъци със „за“ и „против“ евентуален брак между нас, и „за“-тата многократно надхвърлят „против“. — Той посочи първата точка. — Бизнесът ми е базиран във Филаделфия и мисля, че ще се съгласиш, че любовна афера от разстояние между двама ни е нещо напълно неудовлетворително.

Виж ти, точно тази сутрин си беше помислила, че едни такива отношения от разстояние звучат даже много приятно.

— Ако обаче не можеш да наемеш помощници за пралелите си и ако аз не разбирам характера ти — нещо, което се лаская, че правя, — този вид финансово задължение от мен не би било приемливо, освен ако не сме законно обвързани.

— Искаш да дойда да живея с теб?

— Това е следващата точка в плана ми. — Той посочи отново. — Лелите ти са възрастни и съм сигурен, че имат старомодни разбирания по въпроса. Не би се чувствала комфортно да живееш с мен без брак.

Тя не каза нищо. Как би могла? В съзнанието й нямаше една свързана мисъл.

— Няма ли да е така? — подкани я той да отговори.

— Как?

— Не би се чувствала комфортно, живеейки с мен, без да сме женени?

— Не, аз… Да живея с теб… не е възможно.

— Именно. — Той изглеждаше удовлетворен; бизнесмен, доказал, че анализите му са били точни. — А сега точка три…

Тя сложи ръка върху неговата.

— Почакай. Моля те.

Той се обърна към нея, веждите му се вдигнаха въпросително, но тя видя напрегнатото му изражение. Да, подхождаше към идеята за брака като сделка, но като към една много сериозна сделка.

— Кога си направил предбрачното споразумение?

— Обадих се на адвоката ми в деня преди обира и го помолих да изготви взаимно удовлетворяващ договор.

— Не. Имам предвид… — Имаше предвид кога емоционално е решил, че само бракът е опция. — Защо в деня на обира?

— До този ден те смятах за заподозряна.

Джеремая хвърли бомбата флегматично, от което по гърба й плъзнаха студени тръпки.

— З-защо? Защо си смятал така?

— Крадците имат помощник вътре в банката, някой, който ги снабдява с информация за операциите и персонала. Заради факта че не получаваш повишение си мислех, че имаш добра причина да те е яд.

— Точно така. Господин Макнот ти е казал. Този негодник. — Тя сведе очи към ръцете си, които беше стиснала в юмруци.

— Всъщност, не е чак толкова лош — каза той.

— Съжалявам, ако ти е приятел, но той ме прецака толкова лошо, че никога няма да му простя.

— Всъщност, задържал те е по съвета на отдел „Човешки ресурси“, според които уволнението ти би било възприето като нарушение и би те накарало да заведеш дело срещу банката. Не му е минавало през ума, че ти нанася вреда.

— Този човек е една купчина… — Спомняйки си обаче, че Джеремая и Макнот са приятели, тя завърши: — … боклуци. Касиерката измъкнала петстотин долара! Няма ли си друга работа, че да се втренчва във всяка дреболия?

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко често тези тъй наречени „грешки“ не са грешки, а нещо добре обмислено. Господин Макнот не обича да го крадат. — Джеремая прозвуча остро.

— Е да, сигурно се е почувствал измамен. След инцидента с касиерката и на мен нямаше да ми хареса да ме лъжат, но хората го правят всеки ден. — Внезапно осъзна с неприятно чувство: — Значи си ме разследвал.

— Господин Макнот те подозираше, а аз бях напълно съгласен с него, само че осъзнах почти веднага, че си невинна. Но да, вярно е, че те разследвах.

Това не й хареса.

— В трезора? И там ли ме разследва?

— В трезора за първи път през живота си се държах напълно непрофесионално.

Това я успокои малко, както и леката му усмивка.

Той прокара пръст по ключицата й, изпращайки тръпки по цялата й кожа. Когато зърната на гърдите й се стегнаха, той се усмихна.

— Не бих могъл да ти устоя и се лаская, че ти също не си в състояние да ми устоиш. Защото и ти се държа напълно непрофесионално.

— Може би точно това правя в трезора. Имам предвид, ако крада пари и ръководя обирите…

— Не си била с мъж от месеци. От години.

— Какво? — Тя се опитваше да разбере какво наистина си мисли за нея, да стигне до изводите, които си е направил след разследването, а той се опитваше да я разсее.

— Беше толкова стегната, че едва успях да ти доставя удоволствие.

Добре де. Тя наистина беше разсеяна.

— Това голям проблем ли е?

— Да ти доставя удоволствие ли? Така мисля.

— Не. Искам да кажа… може би някои жени просто са много стегнати.

— Научих няколко неща по време на колежа и едното от тях е… как да кажа…

— Хубаво! — Тя затисна устата му с ръка. — Признавам опита ти.

Той целуна дланта й и върховете на пръстите й.

— Прав ли съм в предположението си, че не си била наскоро с мъж?

— Да — каза тя през зъби.

— Харесвам жените и съм бил с много както по време на колежа, така и след това. Това притеснява ли те? Защото ти казвам, че от момента, в който влязох в банката и те видях, знаех, че за мен вече няма да има друга жена.

Беше точният момент да се възмути, че е била разследвана. Беше загубила контрол върху разговора, не че някога го бе имала, той бе този, който даваше насоката.

Но тук ставаше дума за нещо много повече от секс. За съжаление.

— Затова ли искаш да се ожениш за мен? Защото си ме видял и… и…

— И съм се влюбил? Да.

Тя загуби способността си да диша. Зави й се свят.

— Обичаш ли ме?

— Никога не съм вярвал, че могат да се поддържат любовни отношения в продължение на цял живот. Изглеждаше ми невъзможно страстта, която задвижва отношенията между двама души, да бъде ръководена. — Той се усмихна мрачно. — Но вече виждам, че е възможно. Щом другите успяват, значи можем и ние, които сме зрели, образовани възрастни с общи интереси и дори общи моменти в миналото.

Той нямаше да отговори на въпроса й, но тя нямаше да спре да го задава.

— Искаш да кажеш, че ме обичаш?

На устните му отново се появи мрачната усмивка.

— Не мога да живея без теб.

— Тогава… би ли ми предложил брак?

Изражението му беше слисано.

— Ами че аз го направих!

Тя затвори лаптопа му.

— Не. Ти ми показа предбрачно споразумение и списъка с всички „за“ и „против“. Колкото и романтично да го намирам, бих искала бракът ми да започне с нещо повече от бизнес презентация.

Той си пое дълга глътка въздух.

О, това беше трудно за него. Тя беше толкова доволна — предлагането на брак явно беше трудна задача.

Като взе ръката й, той застана на едно коляно, извади кутийка с пръстен от джоба си, отвори я и попита:

— Йонеса Дал, ще се омъжиш ли за мен?

Тя погледна в красивите му зелени очи, вече не толкова непроницаеми, а открити и изпълнени със страст.

В този момент се почувства най-богатата жена в света.

Той сложи пръстена на пръста й.

Тя го погледна.

— О! Толкова е… голям. — Диамантът беше огромен, най-безвкусното нещо, което някога бе виждала, кацнал върху платина и заобиколен от малки диамантчета от по един карат. Цялата тази измислица беше толкова голяма, че можеше да задави хипопотам. И толкова ярка, че можеше да се използва за сигнализация в пътническите авиолинии. А също толкова лъскава, че като нищо конкурираше градския леден стадион.

Той обаче беше много горд с този пръстен.

— Красив е. — Като се наведе, тя го целуна по устата и прошепна: — Да, ще се омъжа за теб.

Той й върна целувката, устата му беше гладна, със силно собственическо чувство и се откъсна от устните й едва когато тя се отдръпна със смях.

— Гръбнакът ми ще се счупи.

— Не можем да го допуснем. Имам нужда от теб.

Тя обгърна с ръце врата му.

— Това включва ли голямото легло на втория етаж?

Той стана, повличайки я със себе си.

— Нека ти покажа. — Хвана я за ръката и я поведе нагоре по стъпалата.

Но две думи от телевизионния екран привлякоха вниманието й.

Банков обир.

Тя се закова на място и той едва не я събори.

— Какво има? — Явно не беше чул. Гласът му беше мек, гальовен.

— Шшт! — Тя му направи знак да мълчи и се обърна към екрана.

Местната телевизионна репортерка Арлана Рамос стоеше във фоайето на „Премиер Сентрал“ на ъгъла на „Саут Вилер“ и „Кливланд“ и сипеше фактите пред камерата един след друг.

— Мънистените бандити удариха отново, но каква промяна само! Тазсутрешният обир беше кратък и брутален…

Неса осъзна смътно, че телефонът звъни. Джеремая прекоси стаята и го вдигна, гласът му беше нисък и напрегнат. Арлана продължи:

— И докато банковите чиновници не потвърждават сумата, вътрешен източник сочи, че под дулото на пистолет са взети двайсет хиляди долара. Имало е изстрели, но никой не е бил ранен… — Камерата се дръпна назад да покаже една касиерка, която седеше на стола и плачеше.

— Мили боже. — Неса изтича нагоре към спалнята и събра дрехите си. — Мили боже.

Лелите й бяха нападнали отново, и този път… този път бяха разрушили всичко.