Кристина Дод
Съблазън (38)

Трийсет и осем

На следващия ден Гейбриъл запозна Мак с промените, които бяха направили в банковия клон на „Премиер Сентрал“ на Чартър стрийт.

— Ще работим този уикенд и следващия, ще поставим нови охранителни камери и ще обновим алармите. Цялото наблюдение ще се контролира дистанционно от един централен пункт в града. Единственото, което не можем да контролираме, разбира се…

— … са хората. Знам. — Гейбриъл го беше повтарял достатъчно често. Човешкият фактор винаги беше непредвидим и независимо каква охрана инсталираха, някой с достатъчно интелигентност, смелост или отчаяние можеше да я разбие и да вземе каквото иска. Като сниши глас, Мак попита: — Ами трезора?

— Да поговорим тук. — Гейбриъл изчака Мак да набере кода на електронното табло и двамата влязоха вътре. Огледаха малкото помещение с рафтовете, криещи тайния проход и поклатиха едновременно глави. — Този Виктор трябва наистина да е бил много откачен — каза Гейбриъл. — Без приятели. Без семейство. Някак си е тъжно, не мислиш ли?

— Да, да. — Господин Виктор Втори. Подигравателният глас на Неса отекна в съзнанието му. Не, той не беше господин Виктор Втори. Той имаше приятели.

Погледна косо към Гейбриъл. Може би беше малко пресилено да нарече Гейбриъл приятел, но в Градинския апартамент двамата бяха заедно, нали? Не бяха говорили много, но пък и не беше нужно. Разбираха се, никога не си препречваха пътя един другиму, ядяха едни и същи неща, гледаха едни и същи състезания… Беше почти плашещо колко общо имат помежду си.

А и Мак щеше да има семейство. Семейство с Неса. А пралелите й щяха да са негови…

Щеше да се свърже с крадци… но пък не беше ли свикнал вече? Баща му беше Натан Манли.

Неса щеше да дойде в понеделник, или поне трябваше да го направи, ако разбираше кое е добро за нея. Щеше да иска да научи какви несъответствия има в банковите книжа. А той трябваше да скалъпи нещо, защото беше излъгал: всичко в книгите си беше наред.

— Има ли нещо, с което да ви помогна, джентълмени? — извика Стефани от прага на трезора.

Мъжете се спогледаха.

— Не — отвърна Мак.

— О! Добре тогава. Извикайте ме, ако имате нужда от нещо.

Те се заслушаха в отдалечаващите се стъпки на Стефани.

— Тази жена е наистина ужасно дразнеща — каза Гейбриъл.

— Тази жена направи някои отвратителни грешки и сега се опитва да си запази работата. Всъщност, сигурно й се иска да ме одере жив. — Устата на Мак се изкриви доволно. Щеше да използва Стефани като изкупителна жертва за книгите. Може и да не й харесваше, но щеше да го направи.

Един проблем беше решен.

Гейбриъл почука по рафтовете.

— Следващата сряда ще доведа най-добрите си хора да запушат дупката. Ще го направят през нощта и никой няма да разбере, че я е имало.

— Не можеш ли да го направиш по-скоро? — При мисълта, че съществува достъп до трезора, Мак усети, че гърбът го засърбява.

— Не и докато тече Марди Гра, не и докато се пази в тайна. Но следващата сряда празненствата свършват.

Всички ще спят след запоите. Това е най-подходящото време да се свърши работата.

Двамата мъже излязоха във фоайето.

Стефани стоеше отзад, опитваше се да изглежда заета.

Касиерките и клиентите го следяха с ъгълчетата на очите си, изпълнени с неприязън.

Гейбриъл сви рамене.

— Боже. Никой не е забравил какво каза вчера в съда за момичетата Дал.

— Знам.

— Изненадан съм, че не са взели въже за линчуване.

— Още едно погрешно движение от моя страна, и няма да мога да се откупя каквото и да кажа.

— Казах ти, че аз трябваше да играя ролята на застрахователен следовател. — Гейбриъл изгледа суровото лице на Мак. — Имаш ли намерение да правиш такива погрешни движения?

— Ще правя каквото си искам. — Заради онова, което беше казал на Неса вчера, той беше сигурен, че тя ще дойде днес да се пазари. Всеки път, когато вратата се отвореше, очакваше да я види облечена в един от онези тъмни костюми, които не можеха да скрият извивките й, и с червените й токчета. А когато я видеше, щеше да знае, както щеше да знае и тя, че той ръководи отношенията им.

Може и да беше влюбен, но нямаше да позволи да го контролира една жена. И това трябваше да стане ясно веднага.

— Предупреди ме, преди да ядосаш още някого, така че да мога да се дръпна — каза Гейбриъл.

— Ти ще си първият, който ще разбере.

— Ще свършим с поставянето на инсталациите за три седмици. — Гейбриъл огледа класическия интериор на банката. — Освен ако, разбира се, не се натъкнем на стари жици, спукани тръби или термити.

— Което ти се иска. — Мак прекъсна разговора.

В този момент в банката влезе мис Мади. Вървеше бавно, опряна на бастун. Костите стърчаха под нежната й кожа, тя очевидно трепереше. За първи път дребната чернокожа жена си изглеждаше на годините. Тя го забеляза. Черните й очи се разшириха, после се присвиха. Мис Мади тръгна към него, всяка стъпка й костваше усилие.

Цялото й същество бе проникнато от тъга, прилепнала към нея като наметало, и той осъзна, че вместо да дойде лично, Неса беше изпратила старата готвачка да моли за лелите й.

Малката мерзавка.

Той поне имаше някакво възпитание. С няколко дълги крачки се приближи към мис Мади.

Когато дребната старица осъзна, че отива при нея, тя спря в средата на фоайето.

Проклетата Неса. Готвачката изобщо не трябваше да се движи.

Той се закова пред нея и учтиво взе ръката й.

— Добре дошли в банка „Премиер Сентрал“, мис Мади. Какво мога да направя за вас?

Тя каза нещо, но гласът й беше толкова нисък и трепереше толкова силно, че той не разбра.

— Елате да седнете в кабинета ми — предложи той. — Ще ви дам да пийнете вода и после ще ми кажете от какво имате нужда.

Тя поклати глава и го хвана за реверите.

Той се наведе надолу.

Тя отново го дръпна.

Макнот се наведе още, приближавайки ухото си към лицето й, така че тя да говори право в него.

А тя го хвана с костеливите си пръсти и го завъртя. Болката го прониза чак до коленете. Тя извика силно в ухото му:

— Какво си мислиш, че правиш, като заявяваш, че ще пратиш на съд две изискани дами като госпожица Калиста и госпожица Хестия? Мислиш, че две старици като тях трябва да отидат в затвора заедно с туристите, пияниците и янките, така ли?

Той се опита да се отскубне от нея, но тя знаеше какво прави. Жилавите й пръсти не пускаха ухото му и му причиняваха болка. Адска болка.

Разбира се, мис Мади беше стара, крехка и дребна. Можеше да хване ръката й. Можеше да я блъсне на пода.

Но не би могъл да го направи. Не би могъл, защото хората в банката го мразеха достатъчно, за да го съборят и да натикат тялото му под масата, а ако се нахвърлеше на мис Мади, това щеше да им даде оправданието, от което се нуждаеха.

А и, честно казано, той просто… не би могъл.

— Нямаш ли уважение, момче? — извика старицата. — Майка ти не те ли е научила как да се държиш човешки, когато си бил малък?

— Тези жени от семейство Дал… са крадли. — Мак примига и се сви.

— Познавам тези жени от времето, когато бяха в пелени, и ти казвам, че никога не са откраднали и едно нещо за себе си. — Мади пусна бастуна си, облегна се на рамото му и разтърси ухото му.

Това едва не го накара да отскочи.

— Ако имаше мозък в главата си, щеше да го знаеш. А сега ще се обадиш на предвзетите си модни адвокати и ще им кажеш да оставят на мира госпожица Калиста и госпожица Хестия, иначе ще остана тук през целия ден, докато ми скимтиш в ръцете.

Хората в банката се разсмяха и той чу гласа на Гейбриъл сред останалите.

Охранителят се въртеше наоколо, очевидно знаейки, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво точно.

Добре дошъл в клуба.

Така че Мак промърмори:

— Ще го направя.

— Какво? — извика тя.

— Ще го направя! — изрева той в отговор.

Тя спря да го разтърсва.

— Ще го направиш сега, нали?

— Да.

Мади го пусна.

— Хубаво. Имах надежди за теб, момко, и съм силно разочарована. Горчиво разочарована. Не знам дали е възможно някога да успея да ти простя. Не знам.

Той бавно се изправи. Ухото му пищеше. Гордостта му беше наранена.

Клиентите, касиерите и Гейбриъл зяпнаха развеселени.

Единствено охранителят се хилеше.

А Стефани Декър изглеждаше така, сякаш е преглътнала цял лимон.

С юмруци на хълбоците, Мади го огледа отгоре до долу.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Току-що една стогодишна старица му беше трила сол на главата. И нямаше какво толкова да каже, освен:

— Съжалявам, мис Мади. Няма да използвам госпожица Калиста и госпожица Хестия в битката между мен и Неса.

— Това е добре. — Мади кимна одобрително. — Ха сега ми подай бастуна.

Той го вдигна.

— Но ще използвам други средства, за да стигна до нея и да я задържа.

— О! Хубаво. — Мади закачи бастуна на ръката си. — Това е между теб и нея, момче. Между теб и нея.

Докато гледаше Мади да излиза от банката, той осъзна — старицата току-що му беше дала одобрението си.

Той имаше всички войници на своя страна. Това беше битка, която щеше да спечели.