Кристина Дод
Съблазън (10)

Десет

Целуна я.

Мак я целуна и в това първо докосване на уста до уста изчезнаха всички лъжи. Неса го искаше.

Не се беше заблудила в онази алея, докато гръмотевиците тътнеха и се сипеше градушка.

Той я искаше.

Тя вкуси желанието в него.

Но той се презираше за това.

Защото беше тя? Или защото страстта беше емоция отвъд неговия контрол?

За мъж с физика на борец и белези като на член на нюорлиънска банда, докосването му беше нежно. Толкова нежно. Държеше я леко, ръцете му бяха отпуснати около кръста й. Той усети нейната предпазливост, зачете я, устните му погалиха леко нейните, без да се опитват да задълбочат целувката, доволни да изследват очертанията на устата й.

След първия миг на нерешителност тя се отпусна.

В края на краищата това бе само целувка. А той беше само застрахователен следовател, човек, който щеше да напусне града след седмица или малко повече. В известен смисъл би бил идеален за нея.

Той се забави върху устата й, възползвайки се от силата си и мълчаливото й примирение, за да научи желанията й. Едната му ръка погали хълбока, кръста, гърба й. Другата разтърка тила й, успокои напрежението, докато тя простена и се сгуши по-близо.

Той миришеше… толкова хубаво. Беше толкова силен. Топлината му сгря студеното й тяло и сърцето й се разтопи от удоволствието да има мъж, на когото може да се облегне.

Мъж, на когото може да се облегне.

Откъде се появи тази мисъл?

Това беше просто целувка — целувка, която тя трябваше да прекрати веднага.

Той сигурно усети как тя се стяга и изведнъж целувката стана нещо повече. По-гореща, по-интимна, просто… нещо повече. Вече не я опитваше. Поглъщаше я, наслаждаваше й се, използваше устните си и езика си да я вкусва. Сложи ръката й на голото си рамо. Вдигна я нагоре и я взе в ръцете си.

Усети тежестта й да се отпуска в скута му. Гърдите й се притиснаха в неговите. Провря пръсти под косата й в основата на тила й. Мускулите на гърдите му се стегнаха един след друг като вълни и с всяко вдишване той я притискаше по-силно.

Тя се почувства внезапно обсадена. Заплашена. Той беше голям, раменете му бяха надвиснали тежко, ръцете му я държаха толкова здраво. Този мъж беше с размерите на праисторически звяр и я целуваше като най-умелия любовник — една опасна комбинация.

Той вдигна глава, изчака, докато тя се фокусира върху него.

— Престани да мислиш — прошепна той, преминавайки на „ти“. — Позволи ми да ти покажа как да чувстваш.

Тя облегна глава на извивката на ръката му. Беше достатъчно близко, за да види тъмните наболи косъмчета на брадата му, тънките бели белези по загорялото му чело и бузи, и най-важното: красивите му, загадъчни зелени очи. Беше поел контрола над нея и тя трябваше да се съпротивлява. Но тя беше в собствения си дом. Мади и организаторите на партито се намираха в съседната стая. Днес го бяха простреляли, докато се биеше с техния нападател. И всъщност не беше направил нищо чак толкова шокиращо. Това беше просто една целувка. Просто целувка.

Той притисна устни към клепачите й и ги затвори. Устните му минаха с милувка по страните й, по ухото, по челюстта… и намериха устата й. Тогава я натисна и я отвори, плъзна езика си вътре… И тя най-внезапно изгуби всякаква предпазливост и изпита страст. Без звук или опит да се изтръгне, тъмната повърхност на лудостта се затвори над нея, отнемайки дъха й, открадвайки волята й, и й остави едно-единствено спасително въже — Джеремая Мак.

Това вече не беше просто целувка. Беше секс. Бавен, горещ, мокър секс.

С всяко навлизане в нея той крадеше непоколебимостта й, караше я да мърда неспокойно, да се опитва да се приближи още, да притиска бодящите си гърди към него. Искаше й се тя да поеме водачеството, да обгърне крака около него, да го накара да иска, да го накара да побърза.

Беше изпитвала страст и преди, но всичките й спомени бяха разбити в скалата на сегашния момент и смачкани до неузнаваемост.

Точно когато достигна най-големите дълбини на страстта, готова да се покори и да отстъпи, той прошепна срещу устните й.

— Някой чука на вратата.

— Какво? — Неса се ококори и го загледа объркано.

Той бавно я сложи да седне в скута му.

— Някой чука на вратата.

— О! — Очите му бяха много съсредоточени, клепачите — тежки. Устните му изглеждаха подпухнали.

Устните му изглеждаха възхитителни.

Вратата се отвори.

— Госпожице Неса. Госпожица Хестия изпрати една риза, която господин Мак да облече.

Неса насочи вниманието си, но не навреме. Мади надникна вътре.

— Ето я… О, госпожице Неса. — Тя обходи с очи сцената: Неса, която се опитваше да стане, подутите й от целувки устни… Голите гърди на Джеремая. Кафявите й очи заблестяха. — Е, добре! Това ще направи лелите ви много щастливи.

Неса оправи полата си.

— Моля ви, госпожице Мади! Не им казвайте!

— Добре, добре! — Тя подаде една бяла памучна риза с набор на маншетите и предница с връзки, които започваха от гърдите и стигаха до врата.

Джеремая я погледна и присви очи.

— Знам какво си мислите, господин Мак. Мислите си, че ще изглеждате като пълен глупак. Но дядото на госпожица Неса обличаше тази риза на Марди Гра, а така също и баща й. Правеха се на пирати, на Жан Лафит, за да бъда по-точна, а и двамата бяха достатъчно едри, за да ви станат дрехите им. — Мади го огледа. — Ще приличате на голяма буца от мускули, каквото и да облечете.

Да не би да не беше истина? Повечето мъже — истински мъже — не биха могли да носят пиратска риза, но мисълта за Джеремая с ръкави в набори накара Неса да се разтопи.

Тя си пое дълга глътка въздух. Трябваше да си напомни — сексът не влиза в менюто. Не и за нея. Не тази вечер. Не с него…

Джеремая стана и отиде до вратата. Когато се пресегна за ризата, мускулите на гърба му се огънаха в сложна, великолепна мрежа.

— Благодаря ви, госпожице Мади. За мен ще е чест да нося костюма на господин Дал. — Гласът му беше дълбок, топъл и изпълнен с уважение.

Дребничката Мади му се усмихна, бръчките на мекото й, старо лице се задълбочиха, когато погледът й падна върху величествените мускулести гърди точно пред носа й.

— Пак заповядайте, млади човече. А сега побързайте и се облечете. Организаторите се нуждаят от мивката! — Тя се отдалечи бързо, оставяйки вратата отворена.

Шумът от работата в кухнята изпълни помещението, пропъждайки интимността, но не и желанието.

Желанието щеше да изплува скоро на повърхността. Винаги го правеше. Неса знаеше дяволски добре, че докато Джеремая не си тръгне, това желание щеше да я измъчва непрекъснато като зъбобол, който не минава.

— Боя се, че се нуждая от помощ, за да облека тази риза — каза той.

— Разбира се, че се нуждаеш от помощ. — Защо, когато всеки инстинкт й крещеше да се махне, тя трябваше да го докосва, да се взира в тези широки гърди, да се занимава отново с тези дълги ръце.

Предпазливо се доближи до него.

Той стоеше и чакаше послушно.

Послушно. Нещо като мъжки булдог, обучен да напада, но изчакващ командата.

Просто целувка, хм?

Тогава защо се чувстваше така, сякаш вече е настъпила следващата сутрин? Не беше имало секс. Беше… просто целувка… но прекалено интимна като за първи път.

Не че беше опипал гърдите й или задника й.

Не, тя беше тази, която беше отговорила напълно.

И защо? Беше излизала с мъже. Беше се целувала и то доста. Но никой от тях не я беше карал да си изгуби разсъдъка от похот.

Всъщност, никой от тях не я бе подлудил до такава степен, че да обърка графика за следващия й ден.

Единствен Джеремая. Той беше виновен. Беше й направил нещо. И щеше да е по-добре да не се опитва да го прави отново.

Защото тя можеше… ами… можеше да не е в състояние да го спре, и ако само вкусът му я беше накарал да огладнее толкова, не искаше да си представя какво ли ще е да опита цялото тамали^[1]. За пръв път Неса осъзна, че ще трябва да включи мозъка си на работен режим, за да й помогне да разреши обирите по време на Марди Гра. Ако не го направеше, щеше да бъде въвлечена в романтична афера с янки от Филаделфия, който се бие като герой, изглежда като шофьор на тир и се целува като за двамата.

Страхуваше се, че той е едно незабравимо съчетание от двете.

* * *

Мак стоеше във фоайето и гледаше как Неса слиза бързо по стъпалата; усмихна се и си помисли, че ако тя бе видяла тази усмивка, щеше да стане много нервна.

Някои хора биха казали за него, че е късметлия. Би се съгласил, ако късметът се заключаваше в това да знаеш какво искаш, да отидеш на правилното място в правилния момент и да вземаш за части от секундата решения, така че да се възползваш от всяка възможност, която излиза на пътя ти. И ако късметлия е да те простреля някакъв клошар в първия ден, когато си дошъл в Ню Орлиънс.

Той вдъхна миризмата на лак на стара английска мебелировка и лилии, подредени в кристална ваза, и огледа Дома Дал.

Местенцето си го биваше. Килимите бяха овехтели, но, боже мили, явно са стрували цяло състояние, когато са били нови. Подът блестеше, но през годините толкова крака бяха прекрачвали прага, че дървото се бе огънало. По стените висяха златни рамки с картини от деветнайсети век и огледала, толкова стари, че отразяващата повърхност се бе изтрила на места. Двата комплекта двойни врати отляво стояха широко отворени. Едната стая беше всекидневна със старинно бюро, две хлътнали кушетки и пейка в нишата до прозорец, който гледаше към улицата. Другата беше голяма, гола, елегантна стая, която искреше със златни полилеи — балната зала. Тъй като осемчленният оркестър се беше разположил в нея, той влезе в дневната и се приближи до стария маслен портрет, закачен над камината. Нарисуваната на него жена, облечена с пищността, характерна за средата на осемнайсети век, стоеше сковано в синята си копринена рокля. Блестящата й черна коса обрамчваше бледата й кожа, а екзотично дръпнатите й сапфирени очи ясно внушаваха, че той няма право да петни нейния дом с недодяланото си присъствие.

— Мили боже — промърмори той.

От ъгъла се разнесе кресливият глас на възрастна жена:

— Поразително е, нали?

Той се обърна и видя закръглена жена, свита в голям, износен люлеещ се стол с книга в скута. Тя го изучаваше с откровеност, която му позволи да й отвърне със същото. Беше облечена с украсена с волани рокля и с тюрбан на главата, дебелите стъкла на очилата правеха сините й очи прекомерно големи, и тъй като приликата между нея и сестра й беше несъмнена, той лесно предположи, че това е леля Калиста.

— Кое е поразително? — попита той.

— Колко много Неса прилича на Алтея Дал. Затова възкликнахте „Мили боже“, нали? — Като свали очилата си за четене, тя ги сгъна внимателно, сложи ги на масата и се изправи.

Той погледна към предшественичката Дал.

— Да.

Калиста застана до него и се вгледа в портрета.

— Хората в Ню Орлиънс казват, че Неса прилича на Хестия във фигурата и на мен в лице, но стига само да застанете пред този портрет на Алтея Дал, за да ви погледне оттам лицето на Неса. — Тя се обърна към него и му протегна ръката си.

— Вие сте Джеремая Мак. Аз съм госпожица Калиста.

— Радвам се да се запознаем. — Той леко разтърси крехките на вид пръсти. — С външност като тази Алтея трябва да е била много популярна.

— Преди войната е била красавицата на Ню Орлиънс. Тя е била също така онази, която се пожертвала, омъжвайки се за богатия нашественик янки, Джон Дал, и това всъщност е спасило семейството й от разруха.

На Мак думите й му прозвучаха като пълни глупости.

— Е, чак пък саможертва. Не и ако е бил богат.

— Доста! — Калиста се ухили без грам съчувствие. — Оказало се, че той е бил жертвата, след като според слуховете тя скрила на сигурно богатството на съпруга си янки, отровила го и живяла до дълбоки старини като добре владеещ бастуна матриарх.

— Виж ти! — Той беше впечатлен. — С други думи: не се забърквай с Алтея.

— Не се забърквайте с никоя от жените от семейство Дал — предупреди Калиста и той разбра, че говори директно на него. После добави замислено: — Въпреки че на Неса й липсва злостта, необходима да отровиш някого.

— Да не би да е отказала да извърши убийство? — Той си помисли, че прозвуча достатъчно любезно.

Но Калиста сигурно бе доловила скрит намек в гласа му, защото се завъртя рязко и нападна:

— Неса! Неса е сладко момиче. Със сестра ми ни се иска тя да беше малко по-груба — ако беше такава, нямаше да позволи на Онази Жена в Онази Банка да се възползва от нея по начина, по който го прави…

Той се изненада от неочакваната атака от тази толкова мило изглеждаща дама.

— Коя е Онази Жена?

— Стефани Декър, мениджърката. Неса е тази, която върти работата. Неса е причината клиентите да предпочитат „Премиер Сентрал“ пред другите банки. Неса е служителката, която застрахова заемите и докара печалба от спестовните влогове. Онзи глупак, който ръководи банката, господин Макнот, нанесе ущърб на Неса, а дори не го осъзнава. Нито пък го е грижа. — Гласът на Калиста спадна под температурата на замръзване.

Явно, че щом лелите й знаеха за това, Неса се беше оплаквала много от работата си.

— Тя е амбициозна.

— Разбира се, че е амбициозна.

Всичко, което Калиста каза, само засили подозрението в съзнанието на Мак.

— Би могла да смени работата си.

— Още в началото, когато започваше, Неса направи грешка. А сега не е нищо друго, освен слугиня на Стефани Декър. Беше се опитала да си намери друга работа, но Онази Жена пусна слух в Ню Орлиънс, че именно Неса е оплескала нещата.

— В банката новините се разпространяват бързо.

— Това не е справедливо. Неса е честен човек. Лоялна е. Ще направи всичко за приятелите и роднините си, и макар че банката не е справедлива към нея, тя прави всичко по силите си нещата да вървят.

— Но е обидена на банката.

— Тя не е глупава. Разбира се, че ще е обидена. Седем години, откак направи онази грешка, и повече никога нищо не е бъркала. — Калиста вдигна внезапно сините си очи нагоре към него, търсейки съгласие.

— Ако всичко, което казвате, е вярно, тогава… наистина не е справедливо. — Но ако Неса бе решила да си отмъщава като ограби „Премиер Сентрал“, това беше още по-несправедливо.

— Ако това сладко момиче беше напуснало Ню Орлиънс, можеше да си намери работа — мечта. — Калиста събра длани под брадичката си. — Само че тя никога не би изоставила Хестия и мен.

— А вие искате ли да замине? — Той хареса Хестия и Калиста, но му беше трудно да повярва, че те ще искат да изгубят ходещото си портмоне.

— Не, не искаме да замине. Но искаме да има свой живот! Точно тази сутрин Хестия каза… — Пристъп на… нещо… може би на ужас? На смях? — накара Калиста да спре рязко. — Всъщност няма значение какво е казала. Въпросът е, че Неса се чувства отговорна за нас, а ние, момичетата Дал, искаме тя да разпери крилете си.

Калиста звучеше, сякаш го вярваше. А може би наистина го вярваше, особено след като Неса не показваше никакви признаци за напускане.

— Може би се страхува?

— Разбира се, че се страхува. Когато едно дете изгуби и двамата си родители в ранна възраст, не е лесно да се възстанови от удара, а Неса е… винаги е била… чувствително дете.

Той вдигна вежди, мълчалива команда за Калиста да продължи.

Старицата го изгледа в отговор, без да се впечатли ни най-малко.

— Не знаех нищо за това — каза той. — Бихте могли да ми разкажете.

— Зависи. Защо се интересувате от Неса?

Той с удивление осъзна, че е разпитван. Разпитван от една осемдесетгодишна жена за намеренията му към нейната племенница.

Да не би да беше попаднал в някакво изкривяване на времето?

Не. Беше пристигнал в Ню Орлиънс.

— Запознах се с нея тази сутрин. Тя е умна. Привлекателна.

— Целунахте я.

Не беше обсъждал тази необяснима страст към Неса с никого.

— И да съм го направил, това си е наша работа. Но не ваша. Нито пък на госпожица Хестия, на госпожица Мади, на организаторите на партито или на онзи, който ни нападна. Само моя и на Неса.

— Знаете къде да теглите чертата. — Калиста го изучаваше. — Ще го направите.

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Гостите пристигат! — обяви тя.

— Кажете ми за Неса — настоя той.

— Ах, виждате ли, аз също зная къде да тегля чертата. Щом искате да знаете за Неса, тогава ще трябва да питате нея. — Калиста се усмихна, хвана го под ръка и го поведе към фоайето. — Господин Мак, разбрах, че танцувате.