Кристина Дод
Съблазън (31)

Трийсет и едно

Неса пристигна в Дома Дал точно в момента, когато лелите й отвориха входната врата и хукнаха към предната веранда.

Калиста беше облякла престилка.

Червилото на Хестия се беше размазало.

Тези признаци на безпорядък говореха на Неса повече от всичко.

Тя беше застанала пред стъпалата на верандата, по средата на напуканата, неравна алея. Попита ги измъчено:

— Как можахте? Как можахте…

— Скъпа, чу ли какво се е случило? — От тревожното изражение бръчките около очите и устата на Хестия се задълбочиха.

Калиста затръшна вратата зад себе си.

— Някой е обрал една от нашите банки в костюми като нашите, взел е много пари и е стрелял по един полицай…

И в хорово възмущение двете проплакаха отчаяно:

— И сега всички си мислят, че сме ние!

Неса замръзна с полуотворена уста, чувствайки се като пълна глупачка.

Разбира се, че лелите й не бяха обрали онази банка. Те никога не биха взели такава сума. И спомняйки си пребледнялата и разтреперана касиерка по телевизията, тя осъзна, че те никога не биха изплашили така някого.

Прииска й се да върне всичко обратно. Гневът си, чувството за предателство… обвиненията.

Но, слава богу, лелите изглежда не бяха забелязали.

Приближиха се до Неса, двете високи, едната слаба, а другата закръглена, рамо до рамо, обединени в справедливия си гняв.

Неса отстъпи.

— Какво… какво правите?

На тротоара спря едно такси.

Мади се показа зад ъгъла на верандата, докуцуквайки колкото се може по-бързо.

— Хестия! Калиста! Момичета, не можете да го направите!

Лелите се завъртяха към Мади и Калиста каза:

— Налага се, Мади, не можем да оставим всички да си мислят, че сме насилници и алчни за пари!

— Какво мислите да правите? — отново попита Неса, този път по-нетърпеливо.

— Ще кажем на полицията истината — отвърна Калиста.

— Да не сте полудели? — изкрещя Неса.

— Скъпа, моля те, не забравяй, една дама трябва винаги да говори тихо и гласът й да звучи мелодично — смъмри я Хестия.

— Дамите не обират банки — отвърна язвително Неса.

— Всъщност — произнесе замислено Хестия, — по време на Депресията пансионът на прабаба ни е попречил семейството да отиде в приют за бедни и е изхранвал половината Ню Орлиънс с дребни, изтънчени кражби…

Калиста побутна Хестия с лакът.

Лицето на Хестия стана отново строго.

— Но това не е същото като да вземаш пари, за да удовлетворяваш собствените си празни желания, както сега направи някой.

През двора премина вихрушка и разпиля смлените дървесни кори по тротоара.

Мади се изкачи на най-горното стъпало и погледна надолу към тях.

— Като признаете другите си престъпления няма да накарате полицията да осъзнае, че не сте извършили последното — само дето ще ви тикнат в затвора.

— Винаги сме знаели, че може да се стигне до това — каза Хестия. — Макар и не по тази причина.

— Моля ви. — Неса пристъпи към тях и ги хвана за ръцете. — Това няма да помогне на полицията да залови крадците. Само ще ги обърка и… и ще помогне на обирджиите да избягат. — Измамлив предлог.

Естествено, лелите й не се хванаха.

— Не бъди глупава, дете — каза Калиста. — След като посочим разликите между нашите обири и този, ще улесним работата на полицията.

В далечината Неса чу звука на сирена. Тя премести поглед към ужасеното лице на Мади.

— Полицията ще може да се фокусира върху реалните извършители — продължи Калиста. — Проклетите нехранимайковци, изкопирали са отлично измислената ни операция, което означава, че не са чак толкова умни.

Сирените се чуха по-силно.

Слънцето изчезна зад един облак, после проблесна за миг и отново потъна.

— Как си го представяте? — попита Неса, изпълнена със страх. — Успявали сте години наред, и ако тези крадци бъдат заловени, те могат да си изобретят алибита за случаите, когато вие сте обирали банките вместо тях. На мен копирането на вашия начин на действие ми се вижда брилянтна идея.

— Щом тези крадци не могат да измислят своя схема на действие, значи не се гордеят с работата си. Истински дилетанти, което означава, че са лесни за залавяне — каза Хестия презрително.

Иззад ъгъла се показаха две полицейски коли с виещи сирени и включени светлини. На другия ъгъл зави още една кола. Срещнаха се на улицата и спряха една срещу друга.

Неса се бореше срещу импулса да хване лелите си и да им каже да бягат.

От къщите наизскачаха съседи.

Но Хестия спокойно скръсти ръце пред гърдите си.

— Виж, Калиста, полицията дойде за нас.

Неса погледна към улицата.

Двама патрулиращи полицаи излязоха от едната кола и насочиха пистолети към малката групичка жени пред къщата Дал.

Шофьорът на таксито излезе от колата си и заговори бързо и ядосано.

— Ей, момчета, какво се каните да направите на тези мили жени? Спрете веднага този цирк!

Полицаите не му обърнаха внимание.

С упорито изражение и ококорени очи от втората кола излезе Рав Удланд. Разкопча кобура на пистолета си, но не го извади.

Началник Кътър се измъкна от шофьорската седалка на третата кола… А след него и Джеремая.

При вида на високата му, скована фигура, каменното изражение и студените му очи, които огледаха четирите жени, плъзгайки се по Неса с пълно безразличие, тя прошепна:

— О, боже. О, боже.

Той знаеше.

Началник Кътър тръгна към тях, размахвайки ръце, като се опитваше да се усмихне успокоително, но вместо това се получи гримаса, сякаш изпитваше болка. А може би беше точно така.

Неса се фокусира върху него, съсредоточавайки се върху всичко останало, с изключение на Джеремая Мак. С тон, пълен със злъчно презрение, тя каза:

— Кътър, изненадана съм, че си имал смелостта да дойдеш лично. Все пак си на изборна длъжност.

— Какво искаш да кажеш? — извика полицейският началник, но изглеждаше засрамен.

Неса се наведе към него, побесняла заради насочените към тях пистолети.

— Знаеш отлично, че следващите коли, които ще дойдат, ще са на пресата, а те ще снимат как началникът на полицията слага белезници на две възрастни дами и ги отвежда към затвора.

Точно както предполагаше, в този момент се приближи една кола и един мъж с камера излезе навън, затръшна вратата, насочвайки дълъг обектив, след което се зае да снима.

Съседите започнаха да шушукат и се приближиха още.

Началник Кътър премести поглед към лелите.

— Това ли ще направя наистина? Ще ви арестувам ли, дами? Госпожице Калиста? Госпожице Хестия?

Джеремая застана зад него.

— Разбира се, че ще го направите.

— Замълчете, Мак. Оставете дамите да отговорят. — Кътър не сваляше очи от двете жени.

Хестия пристъпи напред и го потупа по ръката.

— Боя се, че да, началник, но най-важното нещо, което трябва да знаете, е, че днес не бяхме ние.

— О, я стига! — Джеремая се отдалечи, сякаш не издържаше да слуша. Сякаш не издържаше да ги гледа.

Хестия изприпка след него.

— Виж, Джеремая, знам, че си разочарован от нас. Неса също е разочарована, но си имахме добра причина да крадем от банките на господин Макнот.

Началник Кътър бързо я прекъсна:

— Мадам, може би е по-добре да се въздържите от по-нататъшни коментари, преди да сте се посъветвали с адвокат.

Хестия продължи, без да спира:

— Банките на господин Макнот имат не само най-високата печалба, поради което са най-способни да понесат ударите, но господин Макнот не прави никаква благотворителност. Ние му помагахме.

— Като крадете парите и ги задържате? — попита Джеремая с ледено презрение.

В далечината отекна гръмотевица.

— Ние раздаваме парите на нуждаещите се, така че господин Макнот може да получи опрощение за жалката си, скъперническа душица. — Калиста забеляза една репортерка, осъзна, че е с престилка, свали я и я подаде на Неса. После пооправи косата си, бухна я и се усмихна на камерите.

— Това и факта, че не харесваме този човек, защото се държеше толкова отвратително с нашата Неса — напомни й Хестия.

Ванът на новинарския Канал 26 се приближи и паркира.

Джеремая игнорира това, сякаш Хестия никога не си беше отваряла устата.

— Двайсет хиляди долара ще стигнат за доста нуждаещи се.

— Казахме ти, днешният обир не е наша работа — нетърпеливо обясни Хестия.

Отново протътна гръм. Слънцето се появи, после отново угасна. От запад Неса видя дъждовна завеса, която падаше от висок, кълбест облак.

— Госпожице Калиста, имате ли алиби? — попита началник Кътър.

— Мади беше тук с нас.

Кътър погледна към дребната чернокожа жена и поклати глава.

Мади тропна с крак и разхлабените дъски на верандата изтракаха.

— Какво има, момче? Не ми вярвате, защото съм стара ли? Или защото съм жена? А може би защото съм чернокожа?

Началник Кътър пропя с умолителен тон:

— Госпожице Мади, знаете добре, че нищо от това не е истина. Знаете защо не сте надеждна свидетелка.

Мади го предизвика:

— И защо?

— Защото работите в това семейство от времето преди раждането на госпожица Калиста и госпожица Хестия, и защото живеете в къщата след урагана. — Кътър отново поклати глава. — Никой няма да повярва, че не бихте излъгали заради тях.

— Веднъж вече излъгахте, като не казахте, че знаете за предишните им престъпления — обади се Джеремая.

Мади се завъртя към него.

— Господин Мак, вземате си голям грях на душата, че имате такова лошо мнение за мен. И за тях.

Съседите закимаха, а местният бижутер, който държеше магазин в края на улицата, вдигна юмрук над главата си:

— Хубаво им го казахте, мис Мади!

Вратата се тресна и Пати излезе от къщата с щръкнала къса коса и отпечатани върху бузата бродерии от възглавницата. Тя огледа навалицата намръщено.

— Какво става тук, по дяволите?

— Арестуват госпожица Калиста и госпожица Хестия за обира на банките — отвърна й Мади.

Пати се обърна към нея сърдито.

— Я стига.

Мади погледна с присвити очи тяхната първа и най-потайна пансионерка.

— Погледни само.

Погледът на Пати обхвана тълпата и се спря на началник Кътър.

— Не ме разсмивай. Да не си си изгубил и няколкото останали мозъчни клетки, които жена ти не ти е избила?

Страните на началник Кътър станаха тъмночервени.

— Тя не ме бие.

— А би трябвало. — В този миг Пати забеляза Джеремая и изражението й се промени, явно го беше познала. — Ох…

С авторитетност, с каквато рядко парадираше, началник Кътър попита:

— Госпожице ди Стефано, през целия ден ли бяхте тук? Можете ли да осигурите алиби на мис Калиста и мис Хестия?

— Погледнете я! — обади се Джеремая. — Тя е спала.

— Боя се, че е така. — Пати не си бе дала труда да прокара пръсти през рошавата си коса. — Не мога да ви помогна.

— Пати будува по цяла нощ — каза му Хестия. — Работата й е такава.

— И какво прави? — Джеремая гледаше Пати, но въпросът му бе зададен на Хестия.

— Мислим, че е нещо, свързано с Интернет. — Хестия хвърли разтревожен поглед към Пати. — Тя ни увери, че не е незаконно.

Джеремая изсумтя шумно.

На Неса й се прииска да го цапардоса. Той не беше мечтаният мъж. Беше нейният кошмар.

— Тъкмо тръгвахме към полицейския участък, защото който и да е извършил това, е сбъркал много. — Калиста махна с ръка към таксито.

Устните на Джеремая се изкривиха. Беше изписано на лицето му — мислеше си, че са извикали таксито да им помогне да избягат.

— Арестувайте ги всички. — Сега погледът му се спря на Неса и мъжът, който я бе държал тази сутрин, който й бе дал годежен пръстен, който несръчно й бе предложил любовта си… изчезна, сякаш никога не го е имало. Този мъж беше суров и жесток, мъж, който се интересуваше от нея единствено както ищец се интересува от длъжника си. — Арестувайте ги всички — произнесе той отново.

— Можете да арестувате мен и Хестия. В това има смисъл — каза Калиста. — Но защо ще арестувате Неса и Мади? Те нямат нищо общо с обирите.

— Съучастници са на престъплението — каза Джеремая.

Хестия се засмя.

— Не ставайте смешен! Мади и Неса са невинни. Наистина ли мислите, че аз и Калиста не бихме могли сами да измислим как да ограбим банка? Защо, според вас, събирахме мишки месеци наред преди последния обир?

— Моля ви, не казвайте нищо друго! — Началник Кътър бе в пълно отчаяние.

— Ей! — Най-близката им съседка се бе изправила на пръсти и надничаше над делящата ги ограда. — Негодници такива, какво правите с мис Калиста и мис Хестия?

— Това е госпожа Кинг — обяви Хестия. — Тя е такава гадна стара досадница, надявам се, че няма да предизвика неприятни сцени — каза Мади с глас пълен със сарказъм.

На Неса й се доплака. Улицата продължаваше да се пълни с коли, репортери, от по-далечните пресечки прииждаха съседи. Картината напомняше на цирк, а лелите й бяха главната атракция.

И все пак унижението не можеше да се сравни със смразяващия хлад, който безстрастното, невъзмутимо присъствие на Джеремая създаваше.

Неса трябваше да говори с него. Да го помоли… Беше правила много трудни неща в живота си. Беше се кланяла на Стефанозавъра. Беше омиротворявала бесни клиенти. Беше понесла последиците, когато допусна онази касиерка да открадне пари. Но нищо не можеше да се сравни с ужаса, който я изпълни, когато премести единия си крак пред другия и тръгна към Джеремая Мак.

Той я гледаше как идва, клепачите му бяха тежки над пронизителните зелени очи.

Щеше да се чувства по-добре, ако той показваше емоция, каквато и да е емоция, но по лицето му не се четеше нищо — нито омраза, нито презрение, ни някакви следи от страст или любов.

— Джеремая, моля те. Те са възрастни. Ексцентрични. Не са имали намерение да навредят никому.

— Не мога да се съглася. Изглежда така, сякаш са искали да си отмъстят на Макнот.

Тя прехапа устни.

— Да, но в действителност не са му причинили нищо чак толкова, а и извършеното не може да се сравни със страданията, които ще понесат в затвора. Те нямат представа какво е там — пияници, душевно болни хора, осъдени на доживотен затвор престъпници, които ще изпитват удоволствие да ги нараняват.

— Да са мислили, преди да започнат кръстоносния си наказателен поход срещу Макнот. — Джеремая скръсти ръце пред гърдите си.

— Той е богат. Влиятелен. Няма да спечели нищо от този съдебен процес. Ти го познаваш. Застъпи се за тях.

Устата на Джеремая се изкриви по неприятен начин, сякаш е отхапал изгнил домат.

— Срещала си се с мен, за да шпионираш разследването ми, да ме заблудиш, когато можеш. Спала си с мен, за да ме разсееш, така че те да могат да оберат банката днес.

— Те не са обрали банката ти днес.

Гласът му беше бавен, нисък и дълбок.

— Госпожице, не ви липсва смелост. — И като се завъртя на пети, той се отдалечи надолу по улицата, зави зад ъгъла и изчезна от поглед.

Неса гледаше след него, взряна в мястото, където беше изчезнал, очите и страните й горяха от унижение.

Преди малко повече от час вярваше, че ще се омъжи за него, радваше се на неговата любов и го обичаше. После беше видяла новините, той беше видял новините и краткият им шанс за щастие се бе изпарил.

Нещо още по-лошо, той се беше опитал да я накара да повярва, че е безразличен към нея. Само че изобщо не беше безразличен.

Подозираше я в най-лошото. Презираше я, мразеше я.

Някъде отдалече Неса чу началник Кътър да казва:

— Добре, госпожице Калиста, госпожице Хестия. Съжалявам, но трябва да ви арестувам.

Слънцето изчезна зад плътен облак. Проблесна светкавица и се чу гръм.

— Знаете ли какво е това? — Неса посочи към небето и извика на Кътър: — Даже небесата се възмущават от това, че арестувате две от най-добрите жени на света.

— Скъпа, не е нужно да крещиш на началник Кътър. Той само си върши работата. — Хестия се обърна към полицейския началник. — Когато се качим в патрулната кола, с включени светлини и сирена ли ще се движим?

— Не е нужно. — Кътър извади два чифта белезници.

— Би било толкова вълнуващо! — каза Калиста.

— Разбира се. Какво… толкова. Ще включа сирената и светлините. — Началник Кътър прозвуча задавено и безнадеждно. — Госпожице Хестия, протегнете китките си.

Неса остана обърната с гръб. Не можеше да издържи да гледа как Кътър надява белезници на нейните сладки, ексцентрични, леко откачени и обични стари лели. Чу щракването на метала, когато ги закопчаха, след което последва едно „туп“.

Завъртя се и видя началник Кътър да стои с отпусната челюст, а Хестия гледаше надолу към белезниците в краката си.

Калиста потисна усмивката си. Тълпата се разсмя подигравателно. Камерите щракаха и се въртяха.

— Началник, съжалявам много. — Като се наведе надолу, Хестия вдигна белезниците и ги подаде на Кътър.

— Калиста винаги ми се е подигравала за тесните китки и слабите ми ръце — както знаете, свиря на пиано и бях доста добра на младини. Сложете ми ги пак и обещавам, че този път няма да паднат.

Неса сложи ръка на хълбока си.

— Да, началник Кътър, в случай че някой от тълпата още не ви е снимал как закопчавате в белезници най-страхотните жени в Ню Орлиънс, направете го отново.

— Неса, не е нужно да говориш с такъв тон — смъмри Хестия.

Началник Кътър направи знак на Рав Удланд и когато младокът дотича, той се опита да му връчи белезниците.

— Направи го ти.

— Не, сър! — Рав се дръпна назад, размахвайки ръце.

— Майка ми ще ме обърне с хастара навън, ако разбере, че съм сложил белезници на госпожица Хестия или на госпожица Калиста.

— Какво мислиш, че ще ми каже жена ми? — промърмори Кътър. После повиши глас: — Ще си загубиш работата, ако не изпълняваш заповедите.

— Не ме интересува, сър. Не мога да го направя и няма да го направя. — Рав отстъпи още няколко крачки.

Докато Кътър се оглеждаше безпомощно, Неса видя лелите си да си надяват една на друга белезниците.

Беше забавно по някакъв ужасяващ начин човек да ги гледа как привличат вниманието на Кътър и да следи реакцията му: ужасеното трепване, виновния му поглед, с който огледа враждебната, мрачна тълпа от съседи.

— Готови сме — изчурулика Хестия.

Калиста гордо показа окованите си китки на Неса.

— Никога преди не са ни арестували.

В тишината, нарушавана единствено от шума на вятъра в листата, началник Кътър ги хвана за ръце.

— Ще ви пуснем под парична гаранция колкото се може по-скоро, не по-късно от двайсет и четири часа.

— Гаранция? — прошепна Неса.

Как щеше да плати парична гаранция за лелите си? Тя не разполагаше с никакви допълнителни пари в брой за евентуални арести!

Началник Кътър поведе стариците към патрулната кола.

Хестия сви ръце в лактите си, за да не се изхлузят белезниците отново.

Калиста махна с ръка и изчурулика нещо окуражаващо на приятелите си.

А сърцето на Неса се смъкваше надолу с всяка крачка, с която те се отдалечаваха.

Накрая, разплакана като изоставено дете, тя ги догони и като хлипаше, отпусна глава на раменете им.

— Всичко ще се оправи, Неса — промърмориха двете едновременно, опитвайки се да я потупат по гърба. — Всичко ще се оправи.

Една голяма тежка дъждовна капка падна на гърба й. Друга улучи бузата й. Тя успя да се овладее.

— Тръгвайте, преди да сте се измокрили. — Целуна едната, после другата, и им помогна да влязат зад зарешетените прозорци на задната седалка на полицейската кола.

Както обеща, началник Кътър включи сирената и светлините, и лелите й долепиха лица в стъклата, докато ги откарваха.

Неса беше сигурна, че телевизията е снимала сбогуването и сега репортерите тичаха към нея с протегнати микрофони.

Но дъждът прииждаше заплашително. Проблесна светкавица. След малко протътна гръм. Тя не можеше да говори. Едва се сдържаше да не изтича към къщата. Към Мади. Към сигурността.

Добра се до верандата и осъзна, че Мади й държи вратата да влезе. Шмугна се вътре, чувстваше се глупава, извън контрол… И изгубена. Толкова изгубена.

Лелите й, единствената й сигурност от петгодишната й възраст, вече ги нямаше, бяха в затвора, а тя не знаеше как би могла да ги измъкне оттам.

Джеремая, нейният любим, мъжът, чийто пръстен носеше, я презираше.

Тя успя да направи няколко стъпки към фоайето, подпря се на стената и се разплака неудържимо.

Чу Мади да затваря входната врата срещу поривите на дъжда и репортерите отвън. Чу Пати да прочиства гърлото си многократно. И въпреки това не можеше да се измъкне от тресавището на отчаянието, в което беше пропаднала.

Докато не чу Пати да казва:

— Ще се кача горе да проверя някои неща, но преди това мисля, че трябва да знаеш… онзи мъж, когото мислиш за Джеремая Мак…

Неса сдържа дъха си. Вдигна поглед. Видя горчивото, изкривено и разтревожено изражение върху лицето на Пати.

— Когото мисля за Джеремая Мак? — задавено повтори тя.

— Представя се с фалшиво име. Той е изпълнителният директор на банка „Премиер Сентрал“! — Пати се отправи с тежки крачки нагоре по стъпалата. — Този тип е Мак Макнот.