А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (91)

Глава 89

21:30 ч.

Джейсън държеше своя глок 26 насочен право към Емили Уес. Малкото оръжие бе любимото му за пътуване: едва под седемнайсет сантиметра и с тегло само седемстотин грама, с напълно заредено гнездо за десет патрона, то беше лесно за скриване и удивително точно за размера си. Сред хората, работещи в сферата на сигурността по цял свят, моделът си бе спечелил името Бебче Глок, а изстрелът му бе всичко друго, но не и детски.

Когато видя насочения към челото си пистолет, Емили инстинктивно отстъпи назад и хвърли поглед през рамо само за да установи, че другият мъж е застанал в края на уличката и препречва всякакъв път за бягство.

— Дори не се опитвайте, доктор Уес. — Джейсън говореше ясно, решително, със спокойствие и делови тон, който караше думите му да звучат съвсем нормално, все едно не е насочил пистолет към лицето на жена, а пръстът му не е на спусък, който с лекота можеше да сложи край на живота на друг човек. — Край на бягането за днес.

Емили се обърна с лице към преследвача си, макар че очите й останаха приковани в квадратното дуло на пистолета.

— Какво искате от мен?

Джейсън стоеше все така втренчен в нея, без да трепне.

— Нищо, което да не можете да ни дадете, и нищо, което да не сме готови да вземем.

Погледът му стана по-суров. Не можеше да се каже, че се усмихва, не точно, но на лицето му бе изписано изражение, което много приличаше на объркана снизходителност.

— Първо ни дайте каквото открихте в двореца — заповяда той. Баща му го бе уверил, че оставеното там е просто част от опита на Пазителя да ги заблуди, а не важен елемент от издирването им. Съветът вече бе открил необходимото чрез графиката, декодирана от имейла на Антун. Но все пак щеше да е добре да разберат каква е била последната нишка на Холмстранд.

Емили положи всички усилия да изглежда смела при така стеклите се обстоятелства.

— Не знам за какво говорите.

Тези мъже не бяха от хората, които искаше да открият библиотеката.

Джейсън изпъна дясната си ръка и пистолетът се приближи до Емили.

— Не ме дразнете, доктор Уес. Телефонът ви — посочи той към якето на Емили с пистолета си. — Дайте ни телефона си.

При думата „ни“ Емили осъзна, че вторият мъж безшумно се е приближил отзад. Сега ясно чуваше дишането му зад гърба си, почти го усещаше във врата си. Ненадейно изпита прилив на клаустрофобия. Почувства се уловена в капан. Двамата мъже бяха по-умни, отколкото се надяваше. Не се опитваха да й измъкнат случайна информация: знаеха точно с какво разполага и къде го държи.

— Не съм от търпеливите, доктор Уес — продължи Джейсън. — Знам, че сте качили в телефона важна информация за откритото в двореца, както и списък, който никога не трябваше да виждате. Няма да ви питам пак.

Протегна лявата си ръка с отворена длан. Докато наблюдаваше движението му, Емили почувства дулото на втори пистолет, притиснат в гърба й.

— Добре, добре — прошепна тя. Смелостта й ненадейно се стопи, обзе я огромно желание да остане жива. Беше обещала на Майкъл да се върне при него и трябваше да удържи на обещанието си. — Ето.

Бръкна в джоба на якето, извади блекбърито си и го подаде на мъжа пред себе си. Не се притесняваше, че ще загуби материалите, които носеше със себе си: беше изпратила на Уекслър копия от писмата на Арно, а Майкъл все още разполагаше с два от оригиналите. Подсказката, която току-що бе открила в двореца, тази със странния символ, беше запечатана в паметта й. Списъка също бе запомнила наизуст, а можеше да поиска и второ дигитално копие от Атанасий. Беше сигурна, че може да продължи и без блекбърито. Агонията, която изпитваше, не беше породена от загубата, а от необходимостта да предаде информацията на такива хора.

Джейсън подаде блекбърито на партньора си.

— Вземи всичко — заповяда той. — И провери два пъти, за да сме сигурни, че не е препратила списъка на никого. Изпратиха й го в две съобщения. Ключът е във второто — това с имената на нашите хора.

Думите привлякоха вниманието на Емили. Нашите хора? Въпреки лудото препускане на сърцето си и двата пистолета, насочени към нея, думата й направи впечатление. Нашите.

Джейсън пак се обърна към нея. Сега блекбърито се намираше в ръцете на колегата му, който бе прибрал пистолета си и се бе съсредоточил изцяло в работата върху малкото устройство.

— Щом сте в настроение да ни сътрудничите, защо не ми дадете и листовете?

Емили се опита да се забави, но пистолетът на Джейсън се приближи още повече до лицето й. Както с телефона, и тук беше ясно, че преследвачите й вече знаят точно с какво разполага. Наистина работеха, без да пропускат нищо.

Примирена, тя сграбчи тестето писма от Арно и копието на нишките, извади ги от чантата си и ги сложи в протегнатата ръка на мъжа.

Джейсън си позволи да се усмихне половинчато.

— Благодаря, доктор Уес. Бяхте много услужлива.

Той направи пауза.

— Но ни накарахте да тичаме след вас, а това е… жалко.

Застана по-изправен и доби професионален вид.

— Съветът ви благодари, че бяхте така великодушна да ни помогнете в постигането на целите ни, но за съжаление трябва да ви уведомя, че повече нямаме нужда от услугите ви. Дойде време да сложим край на вашето участие.

Хвърли поглед над рамото на Емили към мъжа зад нея.

— Направи го.