А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (104)

Глава 102

По същото време, Александрия, Египет — 10:15 ч.

(08:15 ч. по Гринуич)

Пакетът беше малък и тънък. Емили развърза връвта, разкъса хартията и се зачуди как е възможно вътре да има нещо достойно за библиотека от този калибър. Видяното в пакета заличи от ума й всякакви въпроси. Опита да прикрие изненадата си. В ръцете й лежеше малка пластмасова обложка, в която имаше сребристо дивиди.

Тя погледна към Атанасий, но умиращият вече бе започнал да говори.

— Библиотеката може и да е стара… доктор Уес… но винаги е сочила към новото… възползвала се е от новото. Изпращаме информацията си във вид на диск, вместо на купища книги и листове, защото Александрийската библиотека… вече не е склад за ръкописи, документи и книги. Библиотеката, доктор Уес… тя е мрежа.

Историята на Александрийската библиотека, такава, каквато я знаеше Емили, отново се промени. Това беше дума, която не бе очаквала да чуе.

— Мрежа ли? — втренчи се тя в египтянина и обърна сребристото дивиди в ръцете си. — Имате предвид, че е онлайн? В интернет? В уебмрежата?

— Нещо подобно — прошепна Атанасий. Дишаше все по-трудно, но на лицето му бе изписана усмивка на удовлетворение. — Очевидно е, че самият интернет е прекалено рискован… твърде обществен, твърде уязвим. Нашата версия е… така да се изразя… малко по-сигурна. Малко по-… защитена.

Отново се закашля. Този път кръвта бликна от устата му като порой и Атанасий се сгърчи от силата на конвулсията. Емили остави настрана дивидито, наведе се и взе египтянина в прегръдките си. Никога досега не беше виждала умиращ и изпитваше всепоглъщаща необходимост да даде утеха на този добър човек в последните му мигове.

— Всичко е наред, Атанасий — прошепна тя. Тялото на мъжа постепенно се отпусна в ръцете й. — Съобщихте ми това, което трябва да знам. Справихте се добре.

С последните останали му капки сила Атанасий вдигна глава към лицето на Емили, сграбчи я за рамото и доближи уста до ухото й.

— Наистина ли мислехте, доктор Уес… че още използваме дървени рафтове и шкафове? Този огромен град е станал тесен за библиотеката още преди две хиляди години… Наистина ли вярвате… че някое физическо хранилище може да я побере днес?

Очите му се приковаха право в тези на Емили. Задържа погледа й толкова дълго, колкото успя, опитваше се да я накара да разбере. И докато животът се оттичаше от тялото му и той потъваше в сън, от който нямаше да се събуди, тези очи, очите на новия Пазител, бяха последното, което видя.