А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (34)

Глава 32

Оксфорд — 14:00 ч. по Гринуич

Емили Уес се изкачи по дървените стъпала към стаите на професор Уекслър. Стълбището беше построено векове след самата сграда, но само по себе си също бе антика. Емили си спомняше как по време на специализацията си бе правила безплодни опити да се изкачи по стълбището, без ръководителят й да забележи. Скърцането на старото дърво винаги я издаваше.

Кабинетът на професора, към който имаше тоалетна, кухничка, кът за сядане и малка спалня — обобщено наричани „стаите“ му — се намираше на втория етаж на една от сградите на колежа „Ориел“ на Магпай Лейн. Именно там, сред изкривените рафтове с книги и отдавна остарели кресла, Емили бе учила за изпитите си за магистър — обучаваше се под ръководството на едно от най-големите имена в тази област. Никога нямаше да забрави дискусиите. Уекслър умееше да си пробива път през излишното и да кара студентите си да защитават своята позиция с жар, каквато не подозираха, че притежават. Във висша степен преподавател, за Емили с времето той се бе превърнал в близък приятел.

Вратата към стаите му бе открехната. Емили почука леко и влезе.

— Влизай, влизай — посрещна я Уекслър. — Позволих си да…

Не довърши изречението. Вместо това просто й подаде позната чаша с позната течност.

— За твое здраве и за озадачаващото ти завръщане в аудиториите ни.

Емили взе шерито и вдигна чашата си. Кайл се присъедини към тоста.

— Предполагам, че Майкъл е добре? — попита професорът, посочи към свободното място на дивана до Кайл и Емили седна.

— Много добре. Поздравява те.

Разговорът й с Майкъл продължи кратко, но достатъчно, за да го увери, че е пристигнала безпроблемно. Той беше възхитен да я чуе на техния специален ден, макар че бяха говорили само преди няколко часа, но тонът му стана по-сериозен, когато Емили сподели какво е научила след пристигането си в Оксфорд — новина за легенда, която, ако се окажеше вярна, щеше да замеси сегашните й дейности в нещо много по-голямо, отколкото си бе представял някой от тях.

Кайл се размърда в своя ъгъл на дивана. Вече бе изпил шерито си и бе оставил чашата настрана.

— Вижте, за третия лист… — поде той и взе последната страница от второто писмо на Арно.

— Хайде-хайде — прекъсна го Уекслър. — Прекалено бързаш с работата. Може и да не обичам безсмислените разговори, господин Еймъри, но обичам да се наслаждавам на питието си като цивилизован човек.

И махна на Кайл да остави листовете.

Кайл се подчини с видимо колебание. Имаше ум на човек, свикнал да се втурва към идеите с цялата си енергия. Знаеше, че това е стереотипът на докторантите, прочути по цял свят с еднопосочното си мислене и неспособни да обръщат внимание на почти нищо друго освен на предмета си — дори ако това „нищо друго“ беше хранене, къпане или участие в нормален човешки разговор. Но той беше точно такъв. А това, това… — погледна към страниците той. — Това е интересно.

За няколко дълги минути тримата учени останаха мълчаливи. Кайл продължаваше да се върти на мястото си.

— Е, добре, виждам, че вече приключихме с баналния разговор — прекъсна най-накрая мълчанието Уекслър и остави чашата си. — Много добре, господин Еймъри, може да продължите.

Изражението на облекчение по лицето на Кайл нямаше как да се сбърка с никое друго.

— Третата страница — започна той — е напълно различна от другите две. В писмото си професор Холмстранд подчертава, че не може да е сигурен дали ще видите бележките му преди „тях“ — които и да са „те“. Очевидно е, че на тази трета страница има напътствие, прикрито като загадка.

— Напътствие, прикрито като загадка? — вдигна вежда Емили. — Говорите като истински докторант! Вижте, тук няма нужда да отчитате броя на думите за дисертацията си. Ако имате предвид „нишка“, можете да го кажете.

Усмихна му се леко, но изражението му й подсказа, че не е сигурен дали думите й са шега, или упрек. Емили отправи объркан поглед към Уекслър, а после успокои Кайл:

— Да. Съгласна съм, че третата страница прилича на списък с улики. За нещо.

— Точно така! — Кайл долови сарказма на Емили, но това не намали ентусиазма му. — Точно за нишки става въпрос. Що се отнася до контекста им, можем да подразберем нещо от бележката най-отгоре на страницата:_ Две за Оксфорд и една след това._ После идват три твърдения, по-нататък на страницата. Спокойно можем да предположим, че две от тях се отнасят за места тук в университета, а едно — за някъде другаде.

Емили плъзна поглед по страницата. Тълкуването на Кайл изглеждаше логично и разполагаше с предимството да подреди иначе несвързаните фрази. Вместо четири „улики“ имаше три, предшествани от бележка, която ги поставяше по местата им. Две за Оксфорд, а третата… някъде другаде. За първи път й хрумна, че това, което я очакваше, може да я отведе още по-далеч от сегашното й местонахождение.

— И така — продължи Кайл, — остава ни задачата да разберем какво означават трите улики.

— Както и рисунката — намеси се Уекслър. — Буквите най-отгоре на страницата, символът в рамка. Сигурно и той означава нещо.

Емили дотолкова се бе съсредоточила върху фразите, които заобикаляха символа, че съвсем бе забравила да се замисли за простата рисунка, нахвърляна близо до горния край на страницата — рамка, заобикаляща две гръцки букви. Щеше да е по-трудно за тълкуване от загадъчните фрази, каквото и да означаваха те.

Това не беше единственото й предположение, което щеше да се окаже грешно през този ден.

— А, това ли? — отговори Кайл. — Мисля, че го разбрах.

Емили неволно вдигна вежди и Уекслър последва примера й.

— Вече? — попита тя, взе листа и погледна към буквите. — Как? На тази страница няма нищо, което да ни подскаже какво евентуално означава символът или как да го разтълкуваме.

— Не, на тази страница няма — съгласи се Кайл. — Разковничето е в предишната.

Взе второто писмо на Арно и го подаде на Емили.

— Погледнете тук, в края. Двете подчертани думи.

— „Нашата библиотека“ — прочете гласно Емили и погледна към Уекслър, но по-възрастният професор бе приковал поглед в Кайл в очакване на обяснение. Погледът му беше напрегнат, умът му прехвърляше различните възможности и се опитваше да разбере какво е открил студентът му.

— Очевидно — продължи Кайл — професор Холмстранд е искал да привлече вниманието ви към тези думи — това е единственото подчертано словосъчетание в трите писма.

Ненадейно Уекслър се сепна.

— Голям си умник, момче! — възкликна той и едва не скочи от креслото си, разбрал какво е видял Кайл. — Това е етикет, индикатор! Като трохите на Хензел и Гретел в гората!

Лицето му сияеше от откритието и Кайл трескаво кимна.

— Съжалявам — прекъсна ги Емили, — но се налага да призная, че не разбирам.

Кайл взе обратно третата страница.

— Символът тук, най-отгоре, се състои от две гръцки букви, бета и ета. Чертичката над тях прилича на ударение, но не е.

— Не — съгласи се Емили. — Това е титло, старият символ за съкращение.

Страстта на гърците към съкращенията се коренеше във времето, когато думите не са се пишели с химикалка и мастило, а са се вдълбавали в камък. Две букви вместо десет са изисквали по-малко мускулна сила и разходи.

— Точно така. Обикновено символът означава съкращение от нещо и се поставя над първата и последната буква от цялата дума, която съкращава. Но тук мисля, че целта му е да съкрати две думи. Фраза.

В очите на Емили просветна разбиране. Пак погледна към подчертаните думи във второто писмо на Арно. Нашата библиотека.

— Точно така! — възкликна професорът, видял от изражението й, че се е досетила. — На езика на самата Александрийска библиотека beta-eta е съкращение от biblioteche emon, „нашата библиотека“.

— Същите думи, които Холмстранд е подчертал във второто си писмо — прошепна Емили. Всичко пасваше. Арно ги подканваше да разберат.

— Предполагам, че Холмстранд ви е нарисувал символ, представляващ самата библиотека — продължи Кайл, — и ви е дал подсказки как да я намерите. Готов съм да заложа пет лири и една почерпка с алкохол, че това изображение, този символ, ще бъде на мястото, на което ще ни отведат тези нишки — и вдигна листа пред очите на Емили и Уекслър.

— Ако този символ е, както казвате, някъде там и очаква да го намерим — откликна Емили, която сметна обяснението на Кайл за убедително, — тогава трябва да разберем какво означават тези три бележки.

Този път Уекслър пое водещата роля в разговора.

— Ако предположим, че първите две се отнасят за Оксфорд, значението им изглежда очевидно — каза той, пое си дълбоко въздух и се подготви за обяснението си. — Университетска църква, най-старата от всички тях, съвсем не е тайна. Точно зад ъгъла, в сърцето на града, се намира Университетската църква „Света Богородица“, която, освен че е център на официалния религиозен живот на Оксфорд, е и най-старата сграда в университета в най-тесния смисъл на думата.

Университетската църква не беше най-старата сграда в Оксфорд, нито пък първата, използвана за нуждите на живота в университета. Но беше първата, използвана съвместно от различните сгради и колежи, основани през XII и XIII век, от които в крайна сметка щеше да се зароди университетът в сегашния си вид. В този смисъл наистина с право можеше да се твърди, че е „най-старата от всички тях“.

Когато погледна към Кайл и Уекслър, Емили видя, че и двамата изглеждат озадачени. Спогледаха се и се поколебаха, преди Кайл да се обърне към Емили:

— Предполагам, не сте гледали новините?

— Напоследък не — призна Емили. — Бях доста… заета с други неща.

До момента денят й бе преминал почти изцяло в приспособяване към положението.

— Е, добре — кимна Кайл, — новината, която не сте чули, е важна, особено сега и най-вече за вас. Освен постоянно отразяваните скандали във Вашингтон, днес темата на деня е доста близка до нашата ситуация.

А после подчертано бавно и натъртено изрече:

— Университетската църква е разрушена.

— Какво? — не можа да прикрие стъписването си Емили. — Как?

— Бомбен атентат, вчера — отговори Кайл, без да сваля поглед от нейния.

— Но да не оставим това да ни възпре — намеси се Уекслър. — Ако тези думи наистина се отнасят до църквата, тогава втората улика също придобива смисъл. Разрушената църква е посветена на Дева Мария — жена с много титли: „майката Иисусова“, „нашата господарка“, „вечната девственица“…

— И „небесната царица“ — изпревари Емили преподавателя си.

— Именно — потвърди Уекслър. — От известно време не съм разглеждал църквата, но си спомням, че там се намира точно това, което се очаква — многобройни изображения на Дева Мария, украсяващи стените. „Да се молиш между две кралици“, втората улика на Холмстранд… Обзалагам се, че този символ — посочи той към рисунката — се намира някъде по средата между две статуи на Богородица в Университетската църква.

Той направи пауза.

— Или поне се е намирал помежду им преди експлозията.

Групичката се умълча за още няколко мига, замислена над очевидното решение, което Уекслър предлагаше на пъзела на Арно.

— Ами последните думи, Петнайсет, ако е до сутринта? — попита Емили.

— Боя се, че за това не ми хрумва никакъв отговор — вдигна ръце Уекслър, за да покаже, че се предава, поне отчасти. — Дори и англичаните не могат да разберат всичко само след едно твърдо питие.

— Но ако им дадеш второ… — усмихна се Емили, довършвайки шегата на Уекслър.

— Не забравяйте — напомни Кайл, — той пише, че само първите две улики са свързани с Оксфорд. Третата е на някакво друго място. Ако открием това първо местоположение, може да получим известна представа за следващите.

Емили се облегна назад и потъна в износените извивки на стария диван. В ума й бушуваше вулкан от чувства. Новината за Университетската църква я караше да изпитва напрежение, но чувстваше също така и разочарование, което я изненада. Беше очаквала тайнствените напътствия на Арно да са по-трудни за разгадаване. Голямата загадка, за която почти си представяше, че ще се превърне в бляскава мисия, изглежда, бе разгадана почти напълно над едно-единствено шери през първия й половин час в града.

„Половин час.“

Тази мисъл, този бегъл спомен за времето, изведнъж впрегна съзнанието й в действие.

„Времето — помисли си тя. — Времето има значение. Времето променя всичко.“

Емили скочи от мястото си и впери поглед в очите на Уекслър.

— Професоре, ще ви задам един въпрос, за който ще ми е нужен много точен отговор.

Уекслър я погледна на свой ред, изненадан от внезапния й прилив на енергия.

— Както кажеш. Ще направя каквото мога.

Когато Емили зададе въпроса си, цялото й внимание бе съсредоточено в една посока, а сърцето й препускаше лудо:

— Точно в колко часа се срути Университетската църква?