А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (33)

Глава 31

Ню Йорк — 09:00 ч. източно стандартно време

(14:00 ч. по Гринуич)

Секретарят поднесе скоча към устните си спокойно, наслаждавайки се на вкуса на напитка, престояла двайсет години в дъбова бъчва — най-хубавото, което можеше да предложи планинската част на Шотландия. Не беше познавач във формалния смисъл на думата, но бе наясно какво подобава да пият мъжете на власт, а това е питие, което можеха да си позволят единствено могъщите. Всяка бутилка му струваше над четири хиляди долара главно защото му ги доставяха направо от фабриката в Шотландия, бутилирани ръчно от човек, за когото го уверяваха, че не изпълнява тази работа за никой друг. Секретарят пиеше напитка, на която не можеше да се наслади буквално никой друг на този свят.

Пред него книгата беше отворена на важните страници и той за стотен път ги прелисти. Беше толкова ясно, така очевидно. Нямаше съмнение към какво насочват.

„Абсолютно никакво съмнение.“ Пазителят сякаш почти е искал враговете му да разберат какво е пишело вътре.

Джейсън бе излетял преди почти девет часа. В този момент най-довереният Приятел на съвета трябваше да е в Оксфорд. Църквата, описана в книгата и придружена с ясна черно-бяла снимка, бе едно от най-важните места в града… или поне доскоро беше. По новините на Би Би Си, които той гледаше по сателитна връзка от кабинета си, съобщаваха, че по-голямата й част се е превърнала в отломки след експлозия, разтърсила старинното здание преди почти два дни. Секретарят обръщаше голямо внимание на подробностите. Бомбата избухнала в 5:30 часа английско време в сряда сутринта. Времето съвпадаше почти до минута с елиминирането на Пазителя, извършено от тях на четири хиляди мили на запад. Не беше трудно да се сдобият с телефонни разпечатки, които потвърдиха, че по-рано същия ден старецът се е обаждал на някого в Оксфорд.

Секретарят можеше да прозре незрелия отмъстителен план на Пазителя. Старецът очевидно е знаел, че идват. Беше получил списъка, неволно изтекъл от некомпетентния помощник на Хайнс, и беше наясно, че няма да го оставят жив, не и сега, когато му бе известно какво кроят. Освен това знаеше, че собствената му екзекуция ще означава край на продължили повече от тринайсет века търсения на Съвета; и дребното копеле бе решило да им натрие носа в този достоен за съжаление факт. Искаше те да намерят малките му странички, да открият мястото и после да видят как той им отнема това, което се намираше там — последната надежда за постигането на върховната им цел, надежда, изтръгната от ръцете им. Подиграваше им се дори в смъртта, грижеше се да разберат докъде е стигнал в последните си часове, за да ги държи на разстояние от целта.

„Глупак.“

Секретарят съжаляваше единствено че противникът, срещу когото воюва толкова години, така и не получи възможност да зърне цялата сила, която са събрали срещу него. Сега, когато откриха уловката му, Съветът щеше да стовари цялата мощ, трупана с векове, за да доведе мисията си до край. Щяха да пренесат целта си в Америка — сега нищо не беше в състояние да им попречи. Още по-голямата цел, самата библиотека, също щеше да е тяхна. Секретарят го усещаше в кръвта си.