А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (64)

Глава 62

11:55 ч.

Атанасий се облегна назад на офис стола си. Щом се налагаше да разкаже историята, трябваше да я пресъздаде внимателно и пълно. От над трийсет и пет години беше Библиотекар, член на Обществото; беше отдал на службата и работата си в него най-продуктивната част от живота си. Емили Уес бе узнала за съществуването на библиотеката едва преди няколко минути, а ето че цялото й бъдеще зависеше от нея. Начинът, по който Атанасий щеше да й съобщи за работата си и да я привлече в лоното на Обществото, бе жизненоважен.

— По отношение на нашата работа въпросът „как“ — започна той — идва след въпросите „кой“ и „защо“. Пълното ни име е Обществото на александрийските библиотекари. От петнайсет века ролята ни е една и съща: да поддържаме архива на библиотеката от минало знание и постоянно да го допълваме с нов материал. На горния етаж — махна с ръка към огромната институция над главите им — се гордеят, че архивът им датира от 1996 година. Нашият обаче датира от… ами, да кажем, от доста по-отдавна.

— От времето на Птолемей Втори — предположи Емили, като си помисли за прославения основател на първоначалната библиотека.

— Не, доктор Уес. От много, много по-отдавна. Библиотеката може и да е била основана по това време, но е събирала информация, документи и записи, създадени векове по-рано. В колекцията си разполагаме с архиви, датиращи отпреди хиляди години — архиви, свързани с някои култури, до самото начало на писаната им история. Цар Птолемей е имал виждане за хората — че човек трябва да живее според истината и с достъп до цялата истина от всички епохи. Винаги сме се опитвали да поддържаме именно това.

Докато Атанасий говореше, Емили почувства как от него и от думите му се излъчва усещане за благородство, странно допълващо атмосферата на смърт, която, както й напомняха същите тези думи, я бе довела тук. Първоначалният проект за Александрийската библиотека е основан на висши принципи. Работата по продължаването му изглеждаше също тъй достойна.

— Средновековието може и да е останало в миналото — продължи Атанасий, — но най-мрачното все още предстои и ще се случи в мига, в който очите ни се затворят за миналото. По времето на Птолемей хората наричали проекта му „нова зора“ — извисяването на мъдростта от хаоса, подредбата и достъпността на знанието. Но новата зора невинаги е добре дошла. Вие сте историк, нали, доктор Уес?

Емили кимна.

— Значи добре познавате превратностите на историята. Племената се сражават едни срещу други, една нация се сражава с друга. Една идеология се стреми да подчини друга идеология.

Емили добре познаваше моделите на човешката история. Точно това я очароваше в областта на историята, макар че постоянните конфликти изграждаха доста депресираща картина за състоянието на човешкия род. „Назови две култури, които съжителстват мирно — често се шегуваше тя. — А после дай на историка няколко века, и той ще ти покаже две воюващи култури. При това говорим за оптималната статистика. В твърде много от случаите времето преди сблъсъка се измерва в десетилетия, а не във векове.“

— Между изгрева на християнското антиезичество през четвърти и пети век — продължи Атанасий — и възникването на исляма и настъплението на армиите му през шести век климатът, в който е съществувала нашата библиотека, е започнал да става несигурен. Познанието, което притежаваме, материалите, които сме събрали, са се превърнали или в обект на завист, или в анатема за прекалено много култури и сили. Знаели сме, че оставена пред погледа на света на известно местонахождение, самата библиотека никога няма да е на сигурно място — а светът никога няма да е в безопасност от събраното в нея знание. Трябва да си спомните, доктор Уес, че библиотеката съдържа не само литература. В нея има…

— Военна информация — прекъсна го Емили. — Политически материали, информация за държави и правителства — продължи да изброява нещата, които един цар би искал да има на свое разположение. Струваше й се невъзможно, че това, което обсъждаха, е истина.

— Научни постижения, технологически проучвания — продължи списъка Атанасий. — Този вид информация е… опасна.

Думата накара Емили да се наведе напред. Не се чувстваше в позиция да съди Антун, но последните му думи засягаха тема, която я вълнуваше.

— Предполагам, имате предвид застрашителна — каза тя. — Сама по себе си информацията не е опасна — опасно е само онова, което правим с нея.

В миналото я обвиняваха в младежка наивност, задето настояваше за въпросното разграничение, но то наистина бе важно за нея.

— Имам предвид опасна — повтори Атанасий и лицето му се изопна. — Едно е заплаха. Друго е истинска опасност. Информацията не е просто романтична идея. Истинската информация може да се окаже опасна.

Емили се почувства — и изглеждаше — неловко. Интелектуалците бяха спорили по въпроса от векове и никога нямаше да спрат. Това, което знаем ли е опасно, или онова, което можем да направим с информацията? С Майкъл бяха обсъждали въпроса безброй пъти, повече, отколкото можеше да си спомни. Той подхождаше към него по начин, който наричаше „по-закрилнически, защитен“ от нейния, убеден, че в самата информация се крие сила, а хората правят това, което правят, поради знанието, което притежават. Ситуацията не беше „или — или“. „Злите хора не са в състояние да вършат големи злини без инструментите си“ — беше й подчертавал той неведнъж. Емили обаче не смяташе така. Не беше толкова убедена, че е полезно да не предаваш информация — повече вярваше в опасностите на потискането, жестокостта и доминирането, до които по традиция водеше цензурирането.

Щеше да го прекъсне, да отбележи идеологическия си аргумент за разликата между знание и действие, но Атанасий я изпревари.

— Помислете си за съвременната история. Представете си, че подробностите за създаването, пренасянето и активирането на атомните устройства бяха обществено достояние през 1944 година, когато три световни сили твърдо бяха решени на всяка цена да се унищожат една друга. Бихте ли сметнали такава информация просто за застрашителна, или за истински опасна?

Емили мълчеше. В съзнанието й проблеснаха образите на гъстите облаци над Нагасаки и Хирошима.

— Империи събаряли империи — продължи Атанасий, връщайки се към древността. — Развивали се нови култури, които завладявали и разгромявали древни цивилизации. Какво е щяло да се случи, ако една армия е получела детайлите за военната мощ на всички останали? Ако тайните на едно правителство са станели известни на враговете му, до последната най-незначителна дреболия? До такива дълбини стигало знанието на библиотеката, след като Библиотекарите векове наред размивали границата между събиране на информация и активното й издирване. Библиотекарите не просто записвали и каталогизирали; те разширили ролята си до разузнаване и действие по цял свят. Материалите, с които се сдобили, нямали равни на себе си. Станало съвсем ясно, че знанието е прекалено много, за да съществува на едно място в свят, разтърсван от войни. Библиотекарите трябвало да защитят света от това, което знаели.

Емили слушаше, макар вниманието й да се раздвояваше между страхопочитание и трепет. Дълбоко в стомаха й се затягаше нов възел. Придобиването на знание бе мисия, близка до сърцето й, но скриването му от света — това бе цензуриране, просто под друго име. Въпреки опасностите, споменати от Атанасий, светът прекалено често е бил свидетел на опасностите от цензурата.

— Така главният Библиотекар — продължи Атанасий, — Пазителят на библиотеката взел решение да я скрие. Така е основано нашето Общество. Преходът е извършен в началото на седми век и оттогава не сме спрели да се грижим за библиотеката, още откакто е „изчезнала“ от очите на света. В действителност Александрийската библиотека е преместена в Константинопол. По това време имперският град вече е на няколко века, а в сравнение с Александрия е твърде нов, но се налага като интелектуалното сърце на империята. Преходът навярно е бил неимоверно обемна задача.

В очите на Атанасий се появи разсеяно изражение, докато съзнанието му се опитваше да възпроизведе подобна сцена.

— Милиони свитъци, ръкописи, книги — всички тайно прехвърлени на кораби, които трябвало да преплават Средиземно море и да стигнат до Босфора, а оттам да ги пренесат в нов подземен комплекс, построен да ги подслони.

Въображението на Емили плътно следваше това на Атанасий. С размерите на библиотеката, придобити след толкова векове, флотилията, натоварена с прехвърлянето й, сигурно е била огромна. Тайното й изпращане под покрова на мрака навярно е било почти невъзможно. И все пак, през вековете на писана история, изминали оттогава, Емили никога не бе попадала на материали, в които да се споменава за такъв проект. Историята на Атанасий за преместването на библиотеката бе или чисто и просто лъжа, или разкритие за монументална древна операция под прикритие.

— Колекцията останала в Константинопол някъде докъм средата на шестнайсети век. През следващите десетилетия и столетия непрекъснато се правели опити да я открият, но Обществото успяло да опази тайната, макар и на косъм. Членовете му започнали все повече да се тревожат за риска от изтичане на информация. Нашите служители са хора и са също толкова податливи на подкупи, заплахи и манипулация, колкото и всички останали. Ако някой от тях се поддадял, всички тези векове, прекарани в опазване на тайната, щели да се окажат напразни.

Емили почувства, че разбира накъде клони Атанасий.

— Значи е трябвало да я скриете дори от собствените хора.

— Било решено скриването на библиотеката да отиде едно ниво по-нагоре: да я преместят отново, този път оставяйки местоположението й неизвестно за всички, освен за съвсем малък брой привилегировани индивиди — само двама, които трябвало да живеят далеч един от друг в отдалечени райони на империята. След смъртта на единия знанието къде е библиотеката щяло да остане у другия и той трябвало да избере нов „Втори“. Така местонахождението на колекцията никога нямало да е достояние само на един човек и съответно да се озове в опасност от изчезване, но нямало да е известно и на мнозина, които биха могли да издадат тайната.

„Поне — помисли си Атанасий, без да го казва — така действа системата при нормални обстоятелства. Когато Пазителят разбере, че краят му наближава, а все още няма Втори, трябва да импровизира.“ Тази подробност я премълча. Уес все още не бе готова за това допълнение към историята.

— В края на шестнайсети век лабиринтът от тунели под някогашния императорски палат на Византия, дом на библиотеката от векове, се оказал празен.