А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (20)

Глава 18

11:10 ч. централно стандартно време

Разговорът продължи още няколко минути, в които обичливо заяждане и проницателност се редуваха едно след друго.

— Слушай — каза най-накрая Емили, — минава единайсет. Полетът ми за Чикаго е в два и десет. Като знам какъв е трафикът този уикенд, трябва да тръгна скоро, ако искам да стигна.

И двамата бяха наясно, че последните й думи са повече въпрос, отколкото заявление.

— Ако — повтори Майкъл и обърна разпечатания електронен билет, който Холмстранд бе купил на годеницата му.

Изборът беше Чикаго или Англия. По някакъв начин обаче Майкъл знаеше, че това всъщност не е никакъв избор. Емили открай време беше пристрастена към приключенията — „липсващата съставка“, както често се изразяваше, на иначе удовлетворяващия й академичен живот. Но възможността, която й се предоставяше сега, бе нещо повече от приключенско любопитство.

— Емили, трябва да си дойдеш вкъщи. Няма нужда да летиш до Англия само защото един колега те е помолил, колкото и изкушаващо да ти се струва. Особено като се има предвид, че е загинал малко след като ти е отправил тази молба.

Емили си помисли за възможностите, които се разкриваха пред нея, за загадъчните писма на Арно. Всичко беше много повече от нещата, с които бе свикнала. Беше заела академичния си пост в „Карлтън“ скоро след като защити доктората си преди малко повече от година и половина и реши да се върне към източника на научното си вдъхновение. След като получи бакалавърската си степен, напусна „Карлтън“ и продължи образованието си в някои от най-големите и изтъкнати институции в академичния свят, но с огромно желание се върна на първоначалната си територия. Сегашното й назначение бе за постоянно и ако всичко се развиеше както трябва, щеше да го запази до пенсионирането си. Като за трийсет и две годишен академик, този подход предлагаше на Емили забележителна сигурност за работно място, макар че не вървеше ръка за ръка с вълненията, които някога се бе надявала да срещне в бъдещето си. Тя се опитваше да укроти приключенската си жилка, като продължаваше да тича всяка сутрин, а напоследък и като започна да тренира крав мага, изключително ефективната израелска система за ръкопашен бой. От време на време дори ходеше на уроци по парашутизъм на близко летище, но се бе примирила с факта, че в академичния свят тръпката, за която инстинктивно жадуваше, просто не съществува.

В настоящия момент обаче я получи: истинска загадка, колкото и неясни да бяха очертанията й. Странни писма и още по-странни улики. Билет за полет до другата страна на Атлантика. Но съществуваше и годеникът й, и Денят на благодарността, както и рядката, безценна възможност да бъдат заедно. Чикаго изглеждаше значително по-близо до Минеаполис по времето, когато решиха, че идеята Майкъл да изкара архитектурния си стаж там е добра.

— Заедно трябва да вземем решение — каза най-после Емили. — Изглежда, притежавам две резервации за днес. Коя ще оползотворя?

Установи, че е затаила дъх в очакване на отговора му.

— Англия — отговори най-после Майкъл, осъзнал, че предишните му възражения няма да й повлияят. — Доста по-далеч е от Минесота.

Емили се напрегна в жадно очакване.

— Не просто до Англия — добави тя. — До Оксфорд. Старата ни територия.

— Така изглежда — съгласи се Майкъл и пак погледна към писмото на Арно. — Но с каква точно цел, Емили?

Говореше с енергия, която противоречеше на обикновеното му английско спокойствие.

— Просто ще кацнеш в Англия с лист улики и по някакъв начин ще откриеш нещо, загубено за историята от векове?

Прииска й се да беше по-близо, да можеше да посегне и да го хване за ръката. Усети тревогата му. В собственото й въодушевление също присъстваше страх. Но дори докато Майкъл рисуваше странната картина, тя й се стори още по-примамлива.

— Само си помисли, Майк! Арно е успял да разбере за плановете ми, за живота ми — за теб — достатъчно, за да ми предаде информацията въпреки смъртта си. Хайде! — нетърпеливо си пое дъх. — Това наистина ще те заинтригува.

По линията не дойде нито едно по-нататъшно възражение.

— А сега ми е оставил билет за Обединеното кралство — продължи Емили. — Струва ми се, че по някакъв начин е планирал нещата предварително. Сигурна съм, че няма да ме остави за дълго да бродя безцелно из Англия. Освен това няма да е краят на света, ако се проваля. Просто безплатно пътуване до родината ти.

В гласа на Майкъл започна най-после да се връща нежната нотка на запленен годеник:

— Но без мен.

Гласът на Емили също стана по-мек:

— Знаеш, че винаги можеш да дойдеш с мен. Едно малко съвместно приключение? Обратно там, където се запознахме?

Не го виждаше, но бе сигурна, че в очите на Майкъл просветна лек блясък. Той обаче знаеше, че не може да приеме поканата.

— В твоя университет може и да имате удължена почивка, аз обаче имам презентация в събота, нищо, че е Денят на благодарността. Това е първата ми голяма реклама пред важен клиент, нали помниш?

— Разбира се, не съм забравила.

Майкъл се подготвяше за този миг от месеци — деня, в който щеше да преодолее една от последните големи пречки по пътя си от стажант към архитект с пълна правоспособност.

— Освен това пише, че трябва да отидеш сама — продължи Майкъл. — Един бог знае какво ще правиш там.

Емили наостри уши при подбора му на думи. Вече беше взела решение, а сега сякаш получи съгласието, на което се надяваше.

— Ще правя ли?

— Стига де — отговори Майкъл. — Да не се преструваме, че няма да отидеш, със или без мен.

Това беше: желаното признание, че приключението просто звучи прекалено страхотно, за да го пропусне. Майкъл я познаваше добре и нямаше да й попречи да се възползва от подобна възможност. Усмивката на Емили разцепи лицето й на две и тя притисна телефона по-близо до ухото си.

— Не се притеснявай, Майки, ще ти донеса подарък. Нещо хубаво.