А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (42)

Глава 40

Оксфорд — 16:10 ч. по Гринуич

— Какви ги говориш?

Въпросът дойде от Питър Уекслър, чието объркано изражение отразяваше и чувствата на Емили.

Кайл прокара ръка през късата си коса, сякаш да отърси и последната останала прашинка съмнение.

— Докато вие оглеждахте вътре, аз се опитвах да проумея цялата ситуация — отговори той — и мисълта, която така и не успях да прогоня от ума си, е колко очевидно е всичко.

И махна с ръка към сцената около тях.

— Очевидно ли?

Думата противоречеше на непреодолимото усещане за интрига, което гледката внушаваше на Емили. В момента единственото очевидно нещо за нея беше собственото й объркване. И разочарование. И може би нарастващото раздразнение, предизвикано от оптимизма на по-младия мъж.

— Помислете — подкани ги Кайл. — Арно е убит, а църквата е взривена точно в същия момент. Връзката е очевидна, като се има предвид, че ви е насочил право към Оксфорд и ви е купил билет преди смъртта си. Не е необходимо да си опитен детектив, за да свържеш точките.

Емили зачака да чуе нещо повече. Все още не беше сигурна в каква посока ги води, но думите отговаряха на усещането за нещо нередно, което бе изпитала по-рано — чувството, че съобщенията на Арно са прекалено прости.

— А после — уликата, която ни насочи насам — продължи Кайл, — университетска църква, най-старата от всички тях. Стига де!

Местеше поглед от Емили към Уекслър и обратно, раздразнен, че не разбират какво има предвид. Друг на негово място би се зарадвал, че е излязъл по-умен от двама учени при разрешаването на загадка, но Кайл Еймъри беше прекалено погълнат от интригата на ситуацията. Искаше и другите да видят това, което сега за него беше безкрайно очевидно.

— Мисля, че причината, поради която успяхме да разгадаем тази улика толкова бързо — каза най-накрая той, — е, че е проста. Прекалено проста. Както казваме ние, канадците, фасулска работа. Всеки, който някога е бил на екскурзия в Оксфорд, знае, че тази църква е най-старата университетска сграда… и сякаш това не е достатъчно, но името й го има и в самата улика. Нали не искате да кажете, че ако вашият професор е успял да открие библиотека, която никой друг не е успял да намери цели хиляда и петстотин години, е била скрита зад улики, които може да разгадае всеки екскурзовод?

Емили мълчеше. Момчето наистина си го биваше — по един вбесяващо трудолюбив и точен начин. Беше решило да се съсредоточи върху нещо, което се бе сторило странично и на нея, и на Уекслър — и двамата бяха прекалено въодушевени от идеята да се превърнат в любители детективи. И това съсредоточаване му бе донесло успех.

— Прав сте. Съобщенията му са прекалено… прекалено…

— Очевидни — довърши Кайл и остави в изражението му да проличи съвсем лек намек за удовлетворение, докато повтаряше предишните си думи.

Емили кимна с неохотно възхищение.

— А после и тази идея с двете кралици — продължи Кайл. — Доктор Уес, вие прекарахте вътре не повече от десет минути и макар че половината църква сега е пепел, все пак открихте две кралици. И пресечна точка помежду им. Да, тази точка е покрита с камъни, но я открихте, така или иначе. Като за улики трябва да признаем, че всички тези бяха поразително очевидни. Не е ли така? — Кайл говореше разпалено, в порива му напираше странна енергия. — Ако всичко това наистина е заради Александрийската библиотека — продължи той, повеждайки заключенията си към логичния им завършек — и ако уликите, оставени от Арно Холмстранд, целят да попречат на това откритие да попадне в лоши ръце, тогава имат един много съществен проблем.

— Какъв е той?

— Че няма да успеят. Те са абсурдно прости и абсолютно неподходящи за целта. Ако разполагат с няколко дни, и учениците от училищата ще ги разгадаят.

— Арно Холмстранд не беше глупак, Кайл — включи се в разговора Уекслър. — Трудно ми е да повярвам, че не е могъл да измисли ефикасен начин да прикрие истинското си намерение.

— Професоре, абсолютно сте прав — съгласи се Кайл, сега вече абсолютно отдаден на мига.

Въодушевлението накара раменете му да се надигнат, а отворените му ръце да се преместят пред него, за да подчертаят основните моменти на неговата теза, сякаш истинското решение на гатанките от следобеда висеше някъде във въздуха помежду им.

— Фактът, че уликите са толкова прости, така лесни, не ме кара да смятам, че са лоши. Кара ме да мисля, че са… гениални.

Погледна право в очите Емили, чието любопитство бе възбудено до краен предел.

— На мнение съм, че вашият професор е създал късчетата от напътствия специално за да бъдат подвеждащи. И то двойно. Първо, да са точно толкова загадъчни, та да ви привлекат, да ви накарат да осъзнаете, че наистина има пъзел, и да си помислите, че сте го подредили. С други думи, ако някой друг намери същите напътствия и дори и бегло заподозре, че крият някаква тайна, професорът иска да си помислят, че наистина има тайна. Да засили очакването им, а после да ги поведе по грешната следа. Но тези улики трябва да носят и друга, двойна функция. Наистина прикриват нещо, ако ги разгледаш пак. На първо четене приличат на заблуда, която скрива истинския им смисъл. Ако попаднат в лоши ръце, новите притежатели ще хукнат да гонят Михаля.

Двойна заблуда. Докато го слушаше, Емили прехвърляше в ума си различните възможности и убеждението й в правотата на младия докторант нарастваше все повече. Имаше обаче един важен факт, който поставяше цялата теория на Кайл на косъм. Факт, който съвсем буквално лежеше навсякъде наоколо.

— И как ще оцените всичко това? — попита тя и посочи опустошението, задръстило площада. — Унищожаването на църквата сякаш потвърждава първото четене. Ако уликата не сочи насам, защо някой би взривил кулата? Очевидно някой друг или е знаел, или силно е вярвал, че вътре има важно късче информация.

Кайл направи пауза, но само за миг. Знаеше, че следващите му думи ще прозвучат невероятно, но беше сигурен, че е прав.

— Заблуда — отговори той. — Предназначена да внуши убеждението, че първото четене е вярно.

Емили зяпна, когато следващите думи на Кайл потвърдиха какво е имал предвид.

— Не мисля, че някой друг е взривил тази църква. Мисля, че го е направил самият Холмстранд.

— Мили боже! — ахна Уекслър и разширените му очи отново обхванаха сцената. Предположението на Кайл бе неизмеримо тежко и объркващо. Ако момчето е право, ако Холмстранд или който и да било друг е готов да посее такова опустошение — и физическо, и историческо — тогава това, в което се е забъркала Емили Уес, е по-сериозно, отколкото очакваше Уекслър. По-сериозно от всичко, което е видял в дългата си академична кариера. Достатъчно сериозно, за да предизвика това, което би се сторило прекалено на всеки историк: унищожението на исторически паметник, за да се запази тайна.

Тримата учени дълго останаха загледани в руините на древната църква.

Най-после Кайл отново проговори с по-спокоен, решителен глас, без да откъсва поглед от съсипаната земя:

— Независимо дали става въпрос за старата Александрийска библиотека, или не, това, което е искал да откриете, трябва да струва цяло състояние.

Най-после Емили отклони поглед от унищожението, обърна се пак към другите и се освободи от напрежението на момента.

— И така, Канада печели културните войни за днес — видя това, което аз и Питър не успяхме.

Уекслър докосна ръба на академичната си шапка в знак на уважение към работата на Кайл.

— Да предположим тогава, че сте прав, Кайл — продължи Емили. — Ако грешите, и бездруго не можем да направим почти нищо. Но ако сте прав и уликите са преднамерено подвеждащи, как да открием истинското им значение?

Отговорът на Кайл отново спусна над всички им булото на загадката.

— Доктор Уес, изглежда, все още ви предстои да разберете как да се молите между две кралици.