А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (6)

Глава 4

9:30 ч. източно стандартно време

Две малки дупки пронизваха кожената тапицерия на стария стол и отбелязваха фаталните изстрели, отнели живота на Арно Холмстранд. Бяха право в централната част на тялото, на не повече от два сантиметра един от друг: показател, че убийството е работа на професионалист. Вече бяха изнесли тялото и детективът можеше да установи траекторията на характерните продълговати дупки, които куршумите бяха оставили в уплътнението на стола. Убиецът е стрелял от прага и е не по-висок от метър и седемдесет и три. Жертвата е седяла на стола, обърната с лице към нападателя си.

Детектив Ал Джонсън гледаше как криминалистите вършат работата си. С тънки ножици в опитната хватка на облечените в латексови ръкавици ръце на човек, който очевидно и преди се е занимавал с такава работа, той извади куршум от една от дупките в стола. „Може би трийсет и осми калибър“ — помисли си Ал, но не можеше да твърди със сигурност. Това е територия на експертите по балистика. За него е достатъчен фактът, че очевидно става дума за пистолет, очевидно е убийство и очевидно е дело на професионалист.

Неща, които е виждал преди.

По-рано сутринта бяха откарали тялото в моргата. Общо три куршума. Този в дясната страна на стареца е изстрелян най-напред, навярно извън кабинета. Джонсън погледна към кървавата следа, водеща в помещението. Следователят при смъртни случаи подозираше, че първата рана е била смъртоносна сама по себе си, но жертвата с живяла достатъчно дълго, за да успее да влезе през вратата. Детективът, който беше се привел, се надигна и проследи хипотетичните стъпки през вратата и към бюрото. Защо? На плота имаше телефон, но нищо не показваше, че някой го е докоснал, а обаждането до 911 е било едва сутринта, когато един разсилен е открил трупа.

Друг техник от екипа за събиране на улики посипа вратата с прах за вземане на отпечатъци. Трети подражаваше движенията на партньора си с бюрото. Двама униформени правеха снимки, партньорът на Джонсън разпитваше служителите от нощната смяна във фоайето и поне още шестима души се въртяха насам-натам из стаята. Не за първи път Ал се удиви колко оживено може да е място, където е извършено убийство. Това е един от странните парадокси в работата му.

Приближи се до бюрото. Стори му се такова, каквото очакваше да бъде бюрото на един стар професор: лампа със зелен абажур, месингов цилиндър за химикалки, избледняла попивателна за хартия и компютър, който сякаш не бе обновяван от деня, в който го бяха конфигурирали. На кожена поставка имаше стари писма, всички грижливо отворени с ножче за писма от слонова кост, което лежеше върху тях.

Ножче за писма от слонова кост, кула от слонова кост… всичко говореше за определен вид култура.

В центъра на бюрото лежеше голяма книга с твърди корици, пълна с фотографии. Беше отворена приблизително в средата. Детективът се приближи още и леко прокара облечената си в ръкавица ръка по отворените страници. Загрубелите му пръсти спряха, когато напипаха неочаквано груби ръбове под посипания с пудра латекс. Очевидно в средата на книгата имаше откъснати страници, защото сега там бяха само назъбените остатъци от листове.

Светкавица привлече вниманието му, когато млад криминалист снима книгата заедно с ръката на Ал.

Ал си представи сцената: човек с куршум в гърдите отчаяно драпа да се върне в кабинета си, за да откъсне няколко страници от книга. Нямаше логика. Но какво пък толкова, в малко убийства присъстваше логика.

Друга снимка. Този път обективът е насочен към краката му. Ал погледна към кошчето за боклук, пълно с почернели останки от хартия. Коленичил до него, елегантен млад мъж в ушит по мярка костюм ровеше сред овъглените страници.

„Хубав костюм — помисли си Ал, моментално раздразнен. — Момче от Бюрото — само това ни липсваше.“

Не беше почитател на холивудските екшъни, но ако имаше нещо, което филмите винаги предаваха правдиво, то е боричкането, което всеки път се развихря, когато различни структури от силите на реда се стремят да получат правомощия за разрешаване на някой случай. А детективите в местната полиция никога не носеха хубави костюми. Ал не знаеше откъде е младежът, но какъвто и да беше отговорът на въпроса, със сигурност щеше да е адски дразнещ.

— Всички професори по история ли имат навика да изгарят боклука си? — попита младият мъж, без да вдигне глава.

— Хвана ме натясно, хлапе.

Последната дума накара костюмаря видимо да потръпне, очевидно недоволен, задето му напомнят колко е млад. Той бавно стана и се застави да си възвърне спокойствието.

— Не е много. Само няколко страници, нагърчени една до друга. Предполагам, че ги е изгорил наведнъж.

Ал посочи към отворената книга на бюрото.

— Откъснати са няколко страници — потвърди и посочи към неравните ръбове във вътрешността на книгата. — Ако се съди по номерата на страниците от двете страни, липсват три.

— Тук имаме горе-долу толкова — увери младият мъж и посочи към овъглените останки в кошчето.

— Не разбирам — каза Ал. — Старецът е прострелян в коридора, но успява да се добере до кабинета и бюрото си. Пред него има телефон, но не посяга към него. Не се обажда за помощ. Навсякъде има химикалки и хартия, но не надрасква бележка. Вместо това отваря някаква книга със снимки, откъсва няколко страници и ги изгаря. Няма логика.

Младият мъж не отговори. Взе книгата и я погледна с напрежение, по-голямо дори от раздразнението на Ал. Изглеждаше… ядосан.

— Виж, хлапе — каза Ал, — не ти знам името. Преди не съм те виждал тук. Отдавна ли си в Градовете?

Повечето детективи в градовете близнаци Минеаполис и Сейнт Пол, центъра на местните сили на реда в южната част на щата, се познаваха поне бегло.

— Не съм от местните.

Думите прозвучаха като категорично заявление. Младият мъж не каза нищо повече, нито показа, че иска да продължи размяната на професионални любезности. Отново обърна книгата в ръцете си и погледът му се спря на почернелите хартии в кошчето.

Ал обаче не бе готов да прекрати темата.

— Не си от местните? От щатските ли си? Какво правят тук щатските? — попита и си помисли: „Повече от очевидно е, че този случай е местен. Дяволите да я вземат щатската полиция“.

Младият мъж не удостои настойчивостта на Ал с отговор, но накрая остави книгата обратно на бюрото. Оправи костюма си и се обърна към детектива с изражение на професионална ефективност. За първи път от началото на разговора погледна Ал в очите.

— Съжалявам. Разбрах достатъчно, за да напиша доклада си. Радвам се, че се запознахме, детектив.

— Докладът ти ли?

Пренебрежителната забележка едва не изкара Ал окончателно от търпение. Една книга и малко изгорена хартия бяха материално важни, но не достатъчни за доклад. Ал огледа стаята и кипящата в нея дейност — вземане на отпечатъци от пръсти, петна от кръв, траектория на движението, отпечатъци от обувки. Всичко това щеше да предостави материал за доклад. Младият мъж обаче не му обръщаше внимание, съсредоточен единствено върху бюрото и овъглената хартия в кошчето за боклук. Все едно останалата част от местопрестъплението изобщо не съществуваше.

Не беше нормално поведение за детектив, дори детектив от щатския отдел.

Ал пак се обърна към непознатия агент, готов да изрече саркастична забележка, но установи, че е останал сам.