А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (9)

Глава 7

Ню Йорк — 10:35 ч. източно стандартно време

(09:35 ч. централно стандартно време)

Секретарят вдигна телефона, преди да е иззвънял докрай за първи път.

— Да?

— Готово. Точно според инструкциите ви — каза гласът от другия край на линията спокойно и студено.

— Пазителят е мъртъв?

— Лично се погрижих. Снощи. Полицията го е открила днес.

Секретарят се облегна назад на стола си. Изпълни го чувство на удовлетворение и мощ. Една благородна цел бе изпълнена, а бъдещето на проекта им — осигурено. Малко мъже в историята са дръзнали да опитат това, което се опитваха да направят те. Още по-малко са успели да постигнат целите си. Но те щяха да успеят и както показваше напредъкът от последната седмица, никой нямаше да е в състояние да застане на пътя им. Секретарят прокара пръсти през сребристата си коса.

— Той знаеше, че ще дойдем — съобщи другият мъж.

Това можеше да се очаква. Елиминирането на Помощника миналата седмица се разчу по цял свят. Нямаше как да се избегне. Не можеш да застреляш чиновник по патентите във Вашингтон, окръг Колумбия, в кабинета му, без медиите да надушат какво става. Всъщност целта на Съвета не беше да прикрие отстраняването му. За повечето хора такива убийства бяха просто убийства, но за хората, които те бяха набелязали, щяха да бъдат послания. Предупреждения.

— Няма значение — отговори Секретарят, — щом си свършил работата си. Освен източника, с когото ще се разправя в скоро време, той беше последният с достъп до списъка.

Изтичането на информация за списъка беше непростима грешка. Всичко, за което бяха положили толкова усилия, сега бе изложено на риск от нещо толкова безобидно наглед като списък с имена — списък, включващ имена, които никой не можеше да знае. Целият план зависеше от тази секретност… и анонимност. Но списъкът по някакъв начин беше компрометиран. Единственият възможен отговор бе да започнат да действат и да унищожат тези, които са го видели. Пазителят и неговият Помощник бяха хора, чийто живот бе неизмеримо важен за него, но рисковете бяха по-големи.

Секретарят бе дотолкова погълнат от мислите си, та отначало не отчете мълчанието от другия край на линията. После то ненадейно го стресна. Изтръгна се от размишленията си и се приведе напред.

— Какво? Какво е станало?

— Фактът, че знаеше, че ще дойдем… може да е по-важно, отколкото си мислите.

Секретарят потръпна. Не беше от тези, които си падат по изненадите. Наведе се още по-напред и притисна слушалката към бузата си.

— Казвай.

— Добра се до кабинета си, преди да успея да го довърша. Тогава си помислих, че нещо не е наред, но не биваше да се бавя. Когато тази сутрин се върнах, за да продължа с работата, подозренията ми се потвърдиха.

— Продължавай — нареди Секретарят, запазвайки отработено спокойствие. Беше натрупал десетилетен опит в получаването на лоши новини. Открай време знаеше, че е важно да запазиш спокойствие в трудни ситуации. Добрият лидер е най-свиреп и най-опасен, когато е най-спокоен.

— На бюрото му имаше книга — продължи Приятелят. — Три страници липсваха — бяха откъснати. Намерих ги изгорени в кошчето до бюрото.

Замълча, за да предостави време на Секретаря да възприеме подробностите. Не искаше и не очакваше отговор. Отношенията им не бяха такива. Трябваше да съобщава единственото, което се изискваше от него. Ако трябваше да добави още нещо, Секретарят щеше да попита.

По-възрастният мъж се замисли за странното съобщение. Значи все пак имаше нещо, което Пазителят не искаше да позволи на убиеца си да види. Дори в смъртта бе решен да провали плановете им.

Секретарят изрече следващите си думи колкото като въпрос, толкова и като заплаха:

— Видя ли някакви подробности от книгата?

— Разбира се, сър.

Секретарят застави мускулите на раменете си да се отпуснат. Приятелят бе добре обучен.

— Искам подробностите на бюрото си след половин час. Донеси ми ги на път към Вашингтон.

Преследването нямаше да свърши така.

— И ми намери екземпляр от книгата.