А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (61)

Глава 59

11:35 ч.

Погледът на мъжа се впи в станалото пепеляво лице на Емили. Новопоявилият се бе облечен в традиционен костюм и вратовръзка в два различни оттенъка на светлокафяво. Мургавият му тен се подчертаваше от късата, грижливо подстригана катраненочерна брада. Оредяващата му коса бе със същия забележителен цвят, но смекчена на слепоочията и ушите от леки оттенъци на сиво. Очите му се забиха право в Емили с ужасяваща съсредоточеност.

— Какво искате? — проговори внезапно той. Тонът му изглеждаше още по-твърд поради гърления арабски акцент.

Емили нямаше идея какво да каже. Отговорът й зависеше единствено от това кой е този човек и дали е свързан, или не с разследването й и с думата, надраскана над вратата на кабинета му. Имаше ли нещо общо между него и посланията и знаците, оставени от Арно в библиотеката? Или беше просто служител в библиотеката, случайно попаднал в стаята? Емили нямаше представа откъде да започне.

— Аз… аз съм… — запъна се тя.

Мъжът бавно я огледа от горе до долу, докато тя пелтечеше и накрая млъкна. После отново прикова погледа си право в нейния. Не каза нищо, само чакаше. Дали поради преднамерена уловка, или просто поради грубост, нямаше да я улесни.

„Трябва да мина покрай него. Не мога да го оставя да ме спре.“

Мисълта на Емили препускаше в трескаво търсене на подходящите думи, но единственото, което успя да измисли, беше очевидното извинение. Помъчи се гласът й да прозвучи спокойно:

— Много съжалявам. Мисля, че загубих туристическата си група и се…

— Съжалявам — прекъсна я мъжът. — Много съм зает.

Но продължи да стои в рамката на вратата, без да отмества поглед и на сантиметър от този на Емили. Не вдигна ръка, нито погледна към бюрото си, нито направи някакъв друг жест, който обикновено би придружавал подобен опит да се измъкне от нежелан разговор. Стоеше абсолютно непоклатим. Отпуснатите му край тялото ръце не трепваха.

Неудобният момент се проточи, сякаш мъжът очакваше нещо повече. После, след, както й се стори, минута неотстъпчивост, той вдигна ръка към бравата.

— Боя се, че ще ви помоля да напуснете, ако нямате какво да кажете.

Очите му отново се впериха в тези на Емили странно, почти умолително. Сетне, без да се церемони, той хвана бравата, влезе обратно в кабинета си и затвори вратата помежду им.

За втори път Емили се озова застанала пред неотбелязаната с нищо врата, сега затворена на сантиметри от лицето й. Сърцето й биеше лудо, но вече не само от страх. Изпълваше я смесица от паника и въодушевление. „Този човек очевидно знае нещо.“ Тя почука на вратата, макар да осъзнаваше, че не знае какво ще каже, когато я отворят.

Не получи възможност да разбере. Вратата си остана заключена.

„Мисли!“ — заповяда си Емили да напрегне своя ум. В последните думи на мъжа имаше нещо странно.

„Боя се, че ще ви помоля да напуснете, ако нямате какво да кажете.“

Странни думи, които в объркването на сегашния момент дразнеха ума на Емили. „Ако нямам какво да кажа? Какво очакваше да кажа?“

Огледа се наоколо за напътствие и взорът й отново се прикова в думата, издълбана над вратата. „Светлина.“

Помисли си: „Това парола за пропуск ли е? Както Али Баба и пещерата на четирийсетте разбойници?“.

Разтревожена, че каквато и възможност да можеше да й предостави срещата с мъжа, й се изплъзва, действа импулсивно:

— Светлина! — оповести тя и думата високо отекна в малкия коридор.

Нищо. Вратата остана здраво заключена; единствените звуци, които чуваше Емили, бяха ехото на собствения й глас. Очевидно този прост отговор се бе оказал прекалено прост. Моделът на търсене на очевидни решения към нишките на Арно очевидно се бе изчерпал. Трябваше да се досети!

„Е, сега какво, по дяволите, трябва да кажа?“

Освен надрасканата дума на стената единственото средство, с което разполагаше, беше чантата й, пълна с документи от Оксфорд. Извади двете писма на Арно и страницата с указания. Прехвърли ги през пръстите си и бързо огледа ръкописния текст, а после се застави да забави темпото и да види дали там няма нещо, което да й помогне. Писмата обаче не й разкриха нищо, което да й се стори важно. Текстовете я бяха отвели до Оксфорд и до малкия надпис в църквата, но не посочваха какво трябва да направи тук. Поне на пръв поглед не разкриваха нищо. Но това, осъзна тя, навярно е било намерението на Арно.

Връзката с Оксфорд събуди спомен и Емили запрелиства страниците, докато намери тази, която за първи път я накара да възприеме пътуването си като мисия — страницата с малкия символ, неин пътепоказател и в двата града, заедно с трите нишки, които бе принудена да разгадае. Отгоре на страницата беше краткият надпис: Две за Оксфорд и една след това.

„Какво каза Кайл?“ — запита се Емили и се замисли за коментарите, които бе направил асистентът на Уекслър, докато седяха заедно в стаите на професора в колежа. „Идват три твърдения, по-нататък на страницата. Спокойно можем да предположим, че две от тях се отнасят за места тук в университета, а едно — за някъде другаде.“ Когато споменът се върна, Емили изпита огромно възхищение от младежа, с когото се запозна в Оксфорд. Ако предчувствието й се окажеше вярно, щеше да е третият път, в който Кайл й помагаше в момент на разочарование.

Емили огледа страницата по-надолу, под символа, към трите твърдения, които Холмстранд бе написал, за да привлече вниманието й. Първите две й бяха познати и вече бяха доказали важността си. Под тях се намираше третата и последна нишка на Арно.

Петнайсет, ако е до сутринта.

Тези думи не означаваха нищо за Емили, но точно в този миг тя не търсеше смисъл. Търсеше само какво да каже.

Отново погледна към вратата и с възможно най-твърд глас изрече безсмислената фраза през нея, към кабинета от другата страна:

— Петнайсет, ако е до сутринта.

Измина един безкраен миг, през който всяка надежда на Емили сякаш изчезна, а от тъмнината изплуваха всички съмнения. „Ами ако това не са правилните думи?“ Беше последната нишка, с която разполагаше.

После се чу щракване.

Погледът й се стрелна надолу към бравата и забеляза как тя бавно, със скърцане се обърна наляво, спря и застина. Вратата внезапно се отвори. Мъжът стоеше на прага със същия непоколебим вид като първия път и очите му отново бяха приковани в нейните. Без да отмества поглед от нея, проговори:

— Влезте.