А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (23)

Глава 21

Минесота — 15:00 ч. централно стандартно време

— Не мога да изразя колко съм ти благодарна — каза Емили и погледна към мястото на шофьора в просторната мазда.

Преди няколко часа срамежливо отиде при Айлийн Мерин в кабинета й да я попита дали няма да може да я закара до летището. Първоначалното й намерение беше да шофира сама и да остави колата си на летището, докато се върне след краткото си посещение при Майкъл в Чикаго, но сегашната промяна на плановете я принуди да промени намерението си. Нямаше представа колко ще трае пътуването й до Англия.

— Няма нищо — отвърна Айлийн. — Нямам други лекции за днес и честно казано, като се има предвид случилото се, радвам се, че мога да се махна за малко от колежа.

Усмихна се, но светлокафявите й очи, обкръжени от изящни бръчици, бяха изпълнени с чувство.

— Добре ли го познаваше? — попита Емили, защото знаеше, че Айлийн е приела новината за убийството на Холмстранд по-тежко от повечето им колеги.

— Не повече, отколкото може да се очаква — отговори Айлийн. — Известна ми е неговата репутация от години, разбира се. Но започнах да го опознавам чак след като дойде тук. Той беше… — поколеба се и се помъчи да намери най-точната дума — … вълнуващ мъж.

Замисли се, но когато погледна към Емили, на лицето й се изписа изражение на нежност и загриженост.

— Знаеш ли, двамата с него не сте толкова различни.

Емили не можеше да си представи по-неправдоподобно сравнение.

— По какъв начин? Двамата бяхме на светлинни години един от друг. — Макар и напълно способна да отстоява мнението си в академичните среди, Емили си знаеше мястото.

— Да, но ти си млада — изтъкна Айлийн, — а Арно не е. Не беше. Най-добрите години от кариерата му вече бяха зад него. Поне за това можем да сме благодарни.

Емили замълча, за да позволи на Айлийн един миг на чувства.

— Но имахте толкова много общи интереси и пътища — продължи по-възрастната жена, поизправи се на седалката и се опита да си възвърне спокойствието. — Спомням си, когато четох документите ти за кандидатстване. Преподавателският вирус те е ухапал рано, също като Арно. На колко години беше, когато за първи път си помисли да се заемеш с преподаване? На десет? На петнайсет?

— Да — потвърди Емили. — Вървя по тази пътека отдавна.

Нямаше представа, че и с Холмстранд е било така. Откакто се помнеше, Емили изпитваше желание да преподава. Като ученичка в селската част на Охайо учителите й в гимназията разпалиха тази идея в подрастващия й ум. Обичаше точните науки, защото учителят й в трети клас ги обичаше, и изобразителното изкуство, защото учителят й в пети клас й показа, че може да получава огромно удоволствие от предмета. Когато си мислеше за това сега, не беше сигурна дали е обичала тези предмети сами по себе си, или защото ентусиазмът на учителите й е бил толкова заразен — но точно това й внуши любов към преподаването.

— Арно също е започнал да се интересува от преподаването още като дете — отбеляза Айлийн. — И също като теб се е устремил към него със замах. Разбира се, тогава светът е бил различен. Но вие и двамата сте се устремили към това, което ви е интересувало, всеки по свой начин. А и двамата обичате борбите.

— Борбите ли?

Айлийн се ухили.

— Битките, конфликтите. Големите мигове. Историята в действие.

Това бе добро обобщение на интересите на Емили. В университета бе изложена на влиянието на културите на древните гърци и римляни, египтяни и араби, асирийци и хети. Всички тези непознати се превърнаха в нейни приятели и тя откри това, което щеше да се превърне в истинската й любов: техните стълкновения, техните конфликти, разтърсващите света мигове, когато културите се сблъскваха. Сраженията на гърците с римляните. Завладяването на египтяните от арабите. Потискането на израилтяните от асирийците. Приятелите се превръщаха във врагове, враговете влизаха в битки и после отново ставаха приятели. В битките и борбата напук на съдбата имаше нещо, което пасваше на характера й. Като тийнейджърка беше отлична спортистка, а като по-голяма се бе изкатерила по доминираната от мъже академична стълбичка, защото и притежаваше нещо от същия борчески дух.

— И не ме убеждавай, че и кариерата ти е минала без конфликти — продължи Айлийн — въпреки младостта ти. Стипендия „Роудс“ за Оксфорд, докторат в „Принстън“.

— Нима си запомнила всичко това — удиви се Емили — от интервюто при кандидатстването ми преди почти две години?

— Някои хора правят впечатление — усмихна се Айлийн и мислите й пак се насочиха към Холмстранд. — Арно беше единственият от факултета, който постоянно събираше на лекциите си колкото студенти, толкова и колеги.

Емили кимна разбиращо. През първата година на Арно във факултета самата тя предано посещаваше неговите лекции при всяка възможност. Арно беше от хората, които нямаше как да не се впуснат в спомени, и всяка от лекциите му неизменно се превръщаше в препускане из дебрите на неговата памет — пътуване, с каквото малцина можеха да се похвалят.

Емили не го познаваше добре на лично ниво и сега почувства, че завижда за познанството на Айлийн с него. Известна й беше предимно репутацията му. Беше запозната и с неговите ексцентрични особености, които не можеш да не простиш — и както тайно признаваше Емили, на които нямаше как да не се възхити — у един възрастен професор с неговия ранг. Арно бе прочут със склонността си към афоризмите. В лекциите си вмъкваше различни мъдрости, които понякога подкрепяха проницателни тези, а друг път просто изразяваха раздразненията и предпочитанията на един възрастен човек.

— Знанието не е кръгообразно. Кръгообразно е невежеството. Знанието е застанало в средата на старото, но винаги сочи към новото.

Това бе началото на встъпителната му лекция и енергичните му възражения срещу теорията за кръга се оказаха постоянно повтарян рефрен във всички лекции, които Емили бе посетила.

Освен това Арно имаше навика — с времето се превърна в нещо като запазена марка — да повтаря по три пъти ключовите точки в изложението си.

— В Рим не е имало Златна ера. Не е имало Златна ера. Не е имало Златна ера.

Всичките му лекции бяха пронизани от такива тройни повторения. Когато го попитаха за този навик на семинар за папирусите от Оксиринх, на който Емили особено се бе насладила, Холмстранд подчерта:

— Ако повторите нещо три пъти, хората ще разберат, че сте сериозни. Ако е само веднъж, може да е станало случайно. Дваж може да е съвпадение. Изречеш ли нещо триж, значи го твърдиш със сигурност.

„Миналото винаги е живо — гласеше друга от мъдростите на Холмстранд, — стига да го помним. Знанието има живот и сила, стига само да е опазено от човешката забрава.“

Тези думи оказаха толкова силно въздействие върху религиозния академичен идеализъм на Емили, че тогава ги записа в конспекта за курса си за следващата година. Големият ум трябваше да бъде не само ценен, а и използван.

Кулминацията на спомените на Емили за Холмстранд беше срещата, при която двамата говориха за технологиите — ясен спомен, запечатал се в съзнанието й. Беше преди няколко месеца и тя седеше в една от кабинките в библиотеката „Гулд“ на колежа. Търсеше нещо в електронния каталог. Арно правеше същото. Побелял, облечен в туид професор с очила на носа, седнал пред компютърен екран, би изглеждал не на място при всички други обстоятелства, но Арно пред компютър беше нещо различно. Изглеждаше абсолютно незапознат с новите технологии, сякаш всяко натискане на клавиш го объркваше, но се ориентираше в системата с учудваща пъргавина. Дори и сега Емили видя, че в характера му е налице някакъв странен парадокс.

Той се обърна към Емили — една от малкото им лични срещи — и възкликна пламенно:

— Знаете ли, тези каталози са удивителни!

Емили, прекалено изненадана от спонтанното завързване на разговор, за да отговори както трябва, само кимна.

— Обръщали ли сте внимание — продължи Арно — колко много университети по света използват същата остаряла програма? Една версия тук, друга там, но по същество е едно и също. Използвал съм тази измишльотина в Оксфорд, в Египет, в Минесота. Нито веднъж не е сработвала както трябва. Същата тази система, Емили. Навсякъде.

Емили си спомняше, че се усмихна смутено, позволявайки си този единствен сдържан жест. Ако не обърнеше внимание на малкото му слово срещу технологиите, какво оставаше? Ами че по някакъв начин възрастният професор знае името й. Сияние на слава, макар и малко.

Това беше един от малкото им разговори насаме и съответно правеше писмата на Холмстранд още по-загадъчни. Защо, когато е усетил предстоящия си край, е избрал да се свърже именно с Емили? Ако наистина е открил къде се намира Александрийската библиотека, защо е избрал да се довери на по-нискостоящ колега? И защо се изразяваше толкова предпазливо?

Емили се изтръгна от размислите си, когато колата заподскача по снадките на някакъв мост. Реши, че не може да каже на Айлийн за писмото. Ако Арно е искал Айлийн да разбере, е щял да й каже лично, щом са били толкова близки. Емили не желаеше да предава неизреченото му доверие.

Най-после Айлийн също се изтръгна от унеса си и хвърли поглед към Емили.

— Вкъщи ли се прибираш?

— Моля?

— Полетът ти тази вечер. Вкъщи ли се прибираш? За да прекараш празника със семейството си?

— Не точно — отговори Емили. Не беше сигурна какво друго да обясни.

— Значи ще прекараш известно време сама на спокойствие?

Емили почувства как стомахът й се свива. Ръката й се стрелна към джоба на якето, където бе прибрала писмата на Арно. Наистина пътуваше сама, но поради някаква причина доста се съмняваше, че това, което я очаква, е точно спокойствие.