А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (115)

Епилог

Вашингтон, окръг Колумбия

Два дни по-късно — 11:45 ч. източно стандартно време

Небето беше ясносиньо. Емили излезе от неотбелязаната с никакви опознавателни знаци сграда в сърцето на столицата. От ФБР я разпитваха почти цял ден и половина, мъчеха се да изтръгнат всяка информация, с която разполагаше, за съобщенията, които излъчваха по цял свят за заговор, замислен от вицепрезидента с цел да присвои властта в Овалния кабинет за себе си и за своите хора. Нацията никога досега не се беше изправяла пред такава дългосрочна и мащабна конспирация, в която да участват толкова много от лидерите й.

Два дни след осуетения си опит за преврат в затворническа килия се озова вицепрезидентът, а не президентът. Самюъл Трейтъм, оправдан по подозрения в каквото и да било участие в незаконни международни сделки — обвинения, които отричаше още от самото начало — отново седеше зад бюрото си в Овалния кабинет с непокътната власт и репутация. На бял свят беше излязъл набор от документи, които доказваха, че предишните материали са фалшификати, включително и афганистанското видео с призиви за възмездие. Заговорът беше огромен, международен и с много пипала. От ФБР вече бяха арестували — освен самия вицепрезидент — секретаря по отбраната Аштън Дейвис, както и най-високопоставения генерал в армията на САЩ Марк Хъскинс. От ключовите фигури, участвали в „екипа за тактически отговор“, събран от секретаря Дейвис, единствено директорът на Тайните служби Брад Уайтли се оказа невинен. Въпреки това, когато разбра как са го подвели Дейвис и Хъскинс, му отне по-малко от час да връчи оставката си на президента. Трейтъм обаче разбираше кога си има работа с добър и верен на дълга човек: отказа да я приеме.

Емили разказа на следователите всичко, известно й за преврата. Публикуването на материалите, разкриващи заговора и оневиняващи президента — включително и списък с всички „Приятели“, които Съветът беше разпределил като изпълнители из цялата страна — беше анонимно, но те бързо бяха проследили връзката до кабинета на Уекслър, а оттам и до Уес. Това я превърна в нещо като героиня на деня дори сред хората, които я разпитваха, но тя заяви и пред агентите на ФБР пределно ясно: не желае да споменават името й. До момента те се бяха съобразили с волята й. Медиите по света отразяваха историята и всички до една приписваха разобличаването на „анонимен източник, разполагащ с неизказано количество информация“.

Точно за такава анонимност настояваше Емили. Докато се оглеждаше наоколо и попиваше изненадващо спокойния пейзаж на Вашингтон, мислеше за дългите часове на разпит, приключили току-що. Беше разказала на ФБР всичко — в границите на разумното и с леко изопачаване на подробностите. Каза им за заговора, как с нея се е свързал един египтянин и й е дал достъп до огромна колекция с данни от разузнаване, които после беше пуснала в интернет. Всичко, което трябваше да знаят. Що се отнасяше до източника, до природата на съществуването на библиотеката и продължилите векове наред операции на Обществото — предпочете да ги запази за себе си. Правителството и обществеността щяха да разберат само, че огромен запас от доскоро изолирано знание сега е публична собственост. За начина на събиране на информацията, за обширната мрежа от Библиотекари, която все още се простираше по цялото земно кълбо и все още събираше данни — за тези неща светът така и нямаше да узнае.

Някои неща просто трябваше да останат тайна. Работата на библиотеката беше предотвратила криза. Изправена лице в лице с бъдещето й, Емили знаеше, че може да предотврати и други кризи… но единствено ако способността й да наблюдава, събира, консолидира и разпространява информация остане активна и тайна. Не беше готова да избира истините, които да споделя със света, не и по начина, по който го бяха правили предшествениците й. През последната седмица беше надникнала в тъмната страна на човешката манипулация и вече не беше готова просто да се отдръпне и да остави такива сили да съществуват безпрепятствено.

Новият Пазител все още имаше работа за вършене и макар че очертанията на Обществото може би се бяха променили, то все още имаше роля, която трябваше да играе.

След час Емили стоеше на изхода за пристигащи от страната на международно летище „Дюл“. През изминалите четирийсет и осем часа беше проникнала в сърцето на древни съкровищници на мъдрост и власт, беше видяла насоченото към нея дуло на пистолет, беше станала свидетел на рухването на една империя на злото, бяха я разпитвали в недрата на правителствения комплекс във Вашингтон и се беше ръкувала с изпълнения с благодарност президент. В цялата бъркотия беше осъзнала, че съществува една гледка, едно-единствено лице, което наистина жадува да види. Сега може и да разполагаше със знание, трупано от хилядолетия, но без този човек то не означаваше нищо.

Вдигна поглед и видя лицето, за което копнееше, грейнало срещу нея на изхода.

— Здравей, госпожо Пазител — поздрави я Майкъл и се приближи към нея със сърдечна усмивка. За миг остана загледан в очите й, а после я обгърна с ръце. Двамата си размениха дълга, силна прегръдка.

— Липсваше ми — каза най-после Емили.

Майкъл не продума, само я притисна още по-близо до себе си.

— Длъжница си ми — прошепна най-накрая закачливо в ухото й, — задето избяга така без мен.

— Какво ще кажеш да ти се реванширам? — предложи Емили. — Може да отидем на екскурзия.

Майкъл иронично вдигна вежда при предложението за пътуване, излязло от устата на жена, която току-що бе обиколила света без него.

— Заедно — добави тя и се разсмя. — Да се изтегнем на някой плаж. Да почетем хубава книга.

— Имаш ли нещо наум? — попита Майкъл.

— Каквото поискаш — отвърна Емили. — Имам достъп до една доста добра библиотека.