А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (62)

Глава 60

11:40 ч. сутринта

Джейсън и партньорът му следваха мишената си от удобно разстояние, вървяха след нея коридор по коридор и спираха, когато тя се шмугваше в празни стаи и кабинети. Жената бе неимоверно отдадена на мисията си. Странното беше само, че май не беше наясно къде се намира това, което търси. Приятелите знаеха за целта й много повече от нея, при все че самоличността на целта й им беше неясна допреди броени минути.

Самоличността на Библиотекаря, когото се опитваше да открие Емили Уес, им стана ясна в мига, в който я видяха да влиза в подземния комплекс. От четиримата кандидати, които Съветът беше преценил като възможни Библиотекари в града, трима работеха в горните кабинети на Библиотека Александрина. Само един работеше в недрата й. Докато нишките, които Пазителят бе оставил на Емили Уес, я привличаха все по-навътре и по-навътре в подземията на сградата, Джейсън стесни кръга на възможностите и откри мишената си.

„Антун е“ — съобщи той на целия екип чрез есемес, настроен за групово изпращане. В коридорите на подземията, с техните каменни стени и твърди подове, не можеше да рискува Уес да дочуе гласа му дори като шепот.

Приятелите, разпръснати из сградата, мигновено разбраха какво означава съобщението от две думи и започнаха да се преразпределят. Човекът, който следеше Антун, се отдръпна от мястото си: сега, когато знаеха, че Антун е мишената, не желаеха да са прекалено близо. Не беше нужно да подплашват Библиотекаря, а камо ли Емили Уес. Джейсън и партньорът му продължиха да я следят отдалеч.

Единствената им грижа беше да не ги забележат нито Уес, нито човекът, с когото тя щеше да се срещне. Приятелите не споделяха очевидния й страх да не я зърне някой друг по коридорите. При кацането им в Египет ги очакваха фалшиви карти за достъп и фалшиви значки и ги носеха, закачени на реверите си. Сивите им костюми изглеждаха не на място сред туристите и студентите горе, но в подземието, в което се вършеше същинската работа, им бяха доста полезни. Всеки въпросителен поглед щеше да зърне двама специалисти по технологиите, оглеждащи библиотеката за съдържанието и състоянието на скенерите и оптичните устройства, каквито имаше много. Видът им отговаряше на образа, а и Приятелите притежаваха богат опит в убедителното представяне на ролите си.

След няколко минути търсене и оглеждане мишената спря пред една врата. Там нещо бе привлякло вниманието й. Джейсън направи знак на партньора си и двамата заеха позиция в ъгъла, където по-късият коридор се срещаше с по-дългата галерия. В тъмнината мястото бе идеално за наблюдение, без самите тях да ги видят.

Щом вратата се отвори и мъжът застана на прага, Джейсън се задейства мигновено: извади телефона си, тихо щракна снимка на мъжа и с натискане на няколко бутона я изпрати на Секретаря.

„Антун“ — помисли си той, потвърждавайки за себе си неговата самоличност. Най-после бяха намерили своя Библиотекар.

Емили Уес обаче очевидно не го познаваше. Последва странна сцена със затваряне на вратата, доктор Уес заразгръща някакви листове и си заговори сама, след което вратата отново се отвори. Мургавият Антун, на външен вид уважаван служител на библиотеката, отправи студен поглед към Уес.

— Влезте.

Джейсън знаеше, че е време да действа. Уес влезе в кабинета, Антун затвори вратата след нея, а Джейсън се приближи и извади от джоба си малко дигитално устройство. Безшумно прикрепи специалния микрофон към касата на вратата и пъхна в ухото си слушалка. Докосна с пръст поредица от бутони на дисплея и нагласи микрофона на оптимални настройки. Устройството изпълняваше идеално функциите си и Джейсън можеше да чува през вратата така, сякаш изобщо я нямаше.

Натисна още няколко бутона и устройството започна да изпраща дигитализирания разговор през късообхватна мрежа. Вторият Приятел, вече извадил и включил миниатюрното, побиращо се на дланта му компютърче, прихвана сигнала и го препрати към кабинета на Секретаря.

Докато Библиотекарят и Уес разговаряха в кабинета, думите им безпрепятствено летяха през огромната мрежа на дигиталното пространство, предаваха се с кристална яснота от двата малки говорителя в офис в Ню Йорк милисекунди след изричането.

Секретарят седеше зад дъбовото си бюро и слушаше всяка дума.