А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (25)

Глава 23

21:46 ч. централно стандартно време — в полет над международното летище „Сейнт Пол“ в Минеаполис

„Използвай този твой ум на историк, Емили.“

Съветът, с който приключваше последното писмо на Холмстранд, запрати решително топката право в полето на Емили, от която се искаше да разплете загадъчните инструкции. Дори в смъртта, професорът си оставаше преподавател и изискваше отговорите да дойдат от усилията на студентите му, вместо неохотно да им подхвърля по някое късче незаслужено интелектуално богатство, на което нямат никакво право.

„Адски дразнещо е“ — помисли си Емили. Колкото и да се възхищаваше на преподавателските инстинкти, в този случай нямаше да има нищо против да й поднесат наготово информацията, от която се нуждаеше. Въодушевлението й нарастваше и й беше трудно да се примири с липсата на конкретни подробности.

Полетът от Минеаполис до „Хийтроу“ щеше да продължи приблизително седем часа и четирийсет минути, ако всичко минеше гладко. Почти осем часа затворена в собствената си глава в предвкусване на онова, което я очакваше, и това, което се бе случило, за да я доведе дотук. Докато задкрилките се прибираха във фюзелажа и се закотвяха на място с бръмчене на мотори, Емили притисна писмата на Арно до гърдите си. Те бяха това, което превръщаше сегашното й пътуване в нещо уникално. Нещо изпълнено с въодушевление. Значението им бе невъобразимо. С въодушевлението обаче дойде и тревогата: в ръцете си държеше думите на мъртвец, жертва на убийство, от което не бяха изминали дори двайсет и четири часа. Страхът, който изпита по-рано през деня, започна да се завръща.

„Успокой се, професоре.“ От проверката на пропускателния пункт не бе спряла да се гълчи наум, но не беше в състояние да спре лудото биене на сърцето си. Никога досега не се бе оказвала замесена в нещо толкова загадъчно, колкото сегашното си пътуване. Разгъна писмата и ги прочете поне за двайсети път. Съдържанието им се запечата в почти фотографската й памет и отново сгъна страниците. Съгледа как крайчетата им трепкат — ръцете й трепереха.

— … ще се изкачим на височина от дванайсет хиляди метра… — нареждаше спокоен мъжки глас по високоговорителя. Емили, прекалено погълната от мислите си, не бе забелязала, че капитанът е започнал с информацията си — … когато кабинният екипаж ще мине по пътеките със закуски и освежителни напитки.

„Чак тогава!“ Емили бе готова да пийне нещо сега, за да успокои нервите си. Изключи останалата част от съобщението на капитана и отново се потопи в мислите си за странния начин, по който се бе развил днешният ден.

Арно твърдеше — трябваше да си напомни, че макар самолетът около нея да е съвсем истински, на този етап се налагаше да определи думите на професора единствено като твърдение — че Александрийската библиотека не била загубена. С плашеща напрегнатост Емили осъзна, че професорът не й е дал почти никаква допълнителна информация. Всички по-нататъшни подробности — ако следващите улики на Арно се окажеха също толкова загадъчни, колкото тези в писмата му — зависеха от самата Емили.

Знаеше за Александрийската библиотека благодарение на страничната информация от миналите си проучвания. Малкото исторически данни, които можеха да бъдат удостоверени със сигурност, попадаха в обхвата на интереса й към гръко-египетската история и преди години се запозна с основните очертания на историята на библиотеката. Но дори за най-заинтригувания учен тези очертания бяха неясни и загадъчни. С почти всяка подробност границата между легенда и действителност се размиваше и нищо не можеше да се определи окончателно. Малко академици се занимаваха с темата, освен мимоходом, защото огромна част от нея почиваше на хипотези и предположения — области, в които учените навлизаха твърде колебливо. Историческите изследвания трябваше да се основават на факти, а сигурните факти за Александрийската библиотека бяха прекалено малко.

Смяташе се, че библиотеката, уместно наречена Царската Александрийска библиотека, е основана по време на властването на Птолемей Филаделф, цар на Египет, наречен също и Птолемей II. Баща му е служил на Александър Велики и това му е спечелило почести и през 305 г. пр.Хр. — царска титла. Като част от прославянето на новата си империя Птолемей посвещава на музите прочутия храм „Музейон“, от чието име латиноговорещите римляни и цялата по-късна история е извлякла думата „музей“. Музейонът не бил библиотека в съвременния смисъл на думата, а религиозен храм, посветен на божествата на поезията, изкуствата, вдъхновението и учението. В него се съхранявали предмети, достойни за почитта им. На грижливо организирани рафтове стояли свитъци с текстове, свързани с всеки отделен предмет.

Синът на Птолемей, Птолемей II, разширил „Музейон“ и го превърнал в колекция — не само на свещено знание, а на всякакво знание. Империята се разраствала и се променяла, а царят й смятал за редно Египет да властва със сила, включително силата на знанието. Затова основал, финансирал и подпомагал институцията, която се превърнала в първата велика библиотека на света: свещеният дом на всяко писано знание и всеки документиран факт.

Проектът бил най-големият и всеобхватен по рода си в историята. Първоначалната цел, която си поставил Птолемей, била да придобие 500 000 свитъка за рафтовете и за да я постигне, прибегнал до извънредни методи. Започнало издирването и купуването на всички възможни свитъци. Издадена била дори царска заповед всички посетители в Александрия да предават при пристигането си книгите, свитъците и всички други писмени материали, за да могат писарите в библиотеката да ги препишат и да ги добавят към колекцията. После изпратили александрийските библиотекари в други, по-стари центрове на знание да се сдобият с копия на важни томове срещу заплащане или да ги вземат назаем, за да ги препишат в просторния скрипторий, който се разраствал успоредно със самата библиотека. Текстове на езици, недостъпни за учените и мислителите на империята, които като цяло пишели и четели на гръцки, били преведени от комитети, създадени чрез разширяващата се инфраструктура на библиотеката. Най-известният сред преводните проекти бил преводът на еврейската Библия на гръцки, възложен на цели седемдесет еврейски писари — числото, на гръцки Septuaginta, под което преводът е известен дори и днес.

— Фъстъци, претцели или бисквити?

Бодрият глас, който ненадейно се вряза в размисъла на Емили, драматично се сблъска с предмета на мислите й.

— Извинете?

— Какво ще желаете? — попита стюардесата. — Фъстъци, претцели или бисквити?

Усмивката й изглеждаше така, сякаш си я бе залепила още отпреди излитането, невъзмутима и твърдо фиксирана на лицето й.

— Ъъъ, фъстъци, струва ми се — отговори Емили. — И уиски. А фъстъците са по избор.

Стюардесата посрещна този опит за хумор от страна на Емили със същата изкуствена усмивка.

— Имате ли предпочитания какво да бъде уискито? Разполагаме с „Бушмилс“, „Феймъс Грау“…

— Което е най-голямо — прекъсна я Емили, като направи лек жест с ръка, за да й попречи да изрецитира списъка докрай.

Стюардесата вдигна вежда и хвърли на Емили поглед, който говореше, че такъв коментар не подобава на дама, но пътничката отговори с изражение, което също толкова ясно показваше, че не се интересува от мнението на стюардесата. Жената подаде на Емили бутилчица „Феймъс Грау“, картонена чаша с лед и продължи към следващия претъпкан с пътници ред.

— Фъстъци, претцели или бисквити? — изгука тя, все едно някой е пуснал компактдиск с един и същ запис.

Емили развинти капачката от бутилчицата и изля течността върху леда. Голяма глътка от парливата течност успокои оголените й нерви. Тя затвори очи, подпря глава на облегалката и отново потъна в мислите си.

Александрийските библиотекари станали известни в античния свят с ерудицията и знанията си. Тъй като разполагали с най-голямата на света колекция документални източници — колекция, която включвала знания от всякакъв вид, от областта на изкуствата, естествените науки, историята, биологията, географията, поезията и политиката — тези библиотекари привличали други учени и библиотеката се превърнала в център за проучвания и усвояване на знания. Сред главните библиотекари, пазителите на огромната колекция, били имена, познати на всеки историк, специализирал в този период: Аполоний Родоски, Ератостен, Аристофан Византийски и цяла плеяда други.

Никой не знае колко голяма е станала накрая библиотеката. Първоначалната цел от 500 000 свитъка бързо била постигната и надмината и библиотеката станала толкова огромна, а влиянието й такова, че други политически центрове започнали да основават съперничещи й институции на различни места в империята. Библиотеката в Пергамон била най-силната от тях и щяла да заплаши доминирането на Александрийската, ако не била обрана към средата на I век преди Христа от Марк Антоний, който заграбил от залите й над 200 000 свитъка, за да ги поднесе като сватбен подарък на Клеопатра, потомка на първия Птолемей. Холивуд, спомни си Емили, бе запленен повече от тяхната донякъде долнопробна любовна история, отколкото от библиотеката — романтичния подарък на Марк Антоний.

Сега александрийската колекция изисквала многобройни сгради, специални складове и зали. Проучвателната страна на характера й подтикнала Клеопатра да построи дузини зали за четене, помещения за лекции, скриптории и административни кабинети. Слухове, които може и да са били верни, твърдели, че сега колекцията наброявала над един милион свитъци и сборници — огромен склад на знания и култура, невиждан дотогава на света.

А после, някъде през VI в., всичко ненадейно изчезнало.

Това бе загадка, която никой историк и нито един учен не бе успял да разкрие. Най-голямата библиотека в човешката история просто изчезнала. Емили знаеше, че съществуват стотици теории какво е станало с нея. Но всички те са просто теории. Догадки. Единственото, известно със сигурност, е, че най-голямата съкровищница на човешката мъдрост, позната на света, е престанала да съществува. Цялото знание и свързаната с него мощ бяха загубени. Библиотеката бе изчезнала.

Или не беше?

Въпросът, който Емили никога не си бе задавала сериозно до тази сутрин, ненадейно се оказа единственият важен на света и накара сърцето й да забие въодушевено. Ако посланието на Холмстранд отговаряше на истината, възможностите за това, което очакваше да бъде открито, бяха толкова огромни, че надхвърляха въображението й. Това, което светът знаеше за историята, щеше да се промени завинаги.