А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (44)

Глава 42

Оксфорд — 16:35 ч. по Гринуич

Емили се раздели с Кайл и Уекслър няколко минути след дискусията им пред Университетската църква. Беше средата на следобеда и двамата обитатели на Оксфорд имаха задължения. От своя страна Емили беше доволна, че й се отдава възможност да остане сама известно време и да помисли за объркващите разкрития от деня. Независимо дали се дължеше на следполетна умора, на шок от мащаба на събитията, или просто на огромното количество информация, което трябваше да обработи за няколкото часа, прекарани на британска земя, главата й пулсираше и искаше да остане сама. Групата се разбра да се срещне на вечеря в дома на Уекслър, който професорът великодушно й бе предложил като база по време на престоя й в града. Беше й дал адреса и я увери, че ще се погрижи малката й пътна чанта да стигне до стаята за гости, за да не се налага да я разнася из цял Оксфорд.

Емили обърна гръб на църквата и площада и зави наляво по леко криволичещия тротоар на главната улица. По традиция в повечето английски градове това бе улицата, на която имаше магазини от националните вериги, както и такива за по-изтънчена клиентела, но в Оксфорд е различно. Вместо блясъка на прекалено скъпи бутици и магазини за електроника, тук се редяха колежи, кафенета и няколко местни магазина. Магазините от веригите се бяха преместили в близкия Корнмаркет — Емили нямаше представа кога точно — оставяйки главната улица сравнително некомерсиална, макар и залята от автобусен и таксиметров трафик.

Емили се отправи към заведение, което често посещаваше като докторантка — кафененце, кацнало на пресечката на странична уличка и главната улица, точно срещу сградата на „Икзаминейншънс Скулс“, където се провеждаха повечето от университетските лекции. Заведението бе непретенциозно и отговаряше на изискванията на Емили във всяко отношение: кафето беше силно, местоположението удобно, атмосферата — приятна. Седна, поръча си двойно еспресо и се загледа през прозореца към постоянния поток минувачи.

След като Кайл изложи доводите си, Емили бързо се убеди колко е прав. Уликите бяха прекалено очебийни, поне по начина, по който ги тълкуваха. Арно очевидно се е боял някой друг да не намери писмата преди Емили — достатъчно, за да закодира дори кодовете. Емблематичната църка на Оксфорд, сърцето на историческия университет, е унищожена като част от маневра, предназначена да отклони кандидат-преследвачите от вярната следа. Емили се опитваше да проумее колко отчаян трябва да е бил Холмстранд, за да се реши да унищожи един толкова ценен къс история.

„Кой точно е бил този човек? — запита се тя. — Какви ли връзки, каква ли сила е притежавал, за да организира разрушаването на такава сграда от кабинета си в провинциалната част на Минесота?

И какво общо има това с мен, за бога?“

Този въпрос не съумяваше да си избие от главата. Въпросът, на който не й хрумваше дори началото на някакъв отговор.

Истинският проблем обаче беше как да дешифрира значението на уликите, които Холмстранд бе прикрил с цената на такива крайности. Емили осъзнаваше, че ако иска да проникне в главата му, ще трябва да мисли различно. Запремята в ума си думите на Холмстранд: университетска църква, най-старата от всички тях. Името на църквата беше очевидно, но беше също така и определително. В цял Оксфорд нямаше нито една друга църква, която да носи името на институцията. Ако Арно е замислил уликата така, че да насочва към нещо друго, трябваше ли Емили да погледне още по-назад в историята на Оксфорд? Дали пък нямаше и друга църква, кръстена на университета, навярно само за кратко? Историята прииждаше и се отдръпваше. Вероятно през някакъв период не тази църква е била религиозният център. Дали уловката не се криеше в думите „най-старата от всички тях“?

Пред прозорците на кафенето мина група туристи с фотоапарати, готови да снимат колежа до заведението. Емили гледаше разсеяно как щракат, а мигът се запечатва на филма от дигиталната епоха. После отпи голяма глътка от силното си черно кафе.

Или може би уловката се крие в думите „университетска църква“? Ако първата част от уликата е предназначена за подвеждане, тогава Емили трябваше да потърси най-старата църква в Оксфорд, независимо дали е свързана с университета, или не. Това определено щеше да е доста сериозна задача. Дали ставаше въпрос за най-старата все още съществуваща църква? За най-старите основи? За най-старата кула? Сещаше се поне за пет сгради в радиус от една миля, които претендираха, че са останки от „най-старата“ сграда в Оксфорд — най-старите кули, най-старите стени, най-старите основи, най-старите подове. В град, в който на всяка крачка се намираха старинни спомени, всички се опитваха да си вдигнат цената, като се представяха за по-старинни от всички останали.

Опита да се съсредоточи. Да се молиш между две кралици. С изключение на контекста на Университетската църква нямаше представа откъде да започне да дешифрира втората улика на Арно. Освен всички „небесни царици“, които съществуваха в град, пълен с църкви и изображения на Дева Мария, Оксфорд беше също така и кралски град с дълга история на общуване с монархията. Сгради, улици, табели, площади, статуи, църкви — от всички тях имаше поне по едно нещо, посветено на една или друга кралица. Задачата изглеждаше безнадеждна.

Емили пак отпи от кафето си, с което пресуши чашата. Колкото и да й харесваше течността, подозираше, че една разходка може да се окаже по-полезна за облекчаване на раздразнението, надигащо се у нея с всяко ново размишление. Остави няколко монети за сметката, излезе от кафенето и пресече улицата. Озова се зад една от прочутите групи за „туристически разходки“ на града, забави крачка и се заслуша в монотонния глас на отегчения екскурзовод, който описваше забележителностите наоколо. Преди много години се бе записала на такава разходка, при първото си посещение в Оксфорд като студентка, дошла да учи една година в чужбина. За миг се разведри, щом си спомни за страхопочитанието, с което тогава възприемаше всичко наоколо. Големите каменни фасади, покритите пазари, укрепените територии на колежите и шпиловете на църквите — всичко й се струваше като излязло от приказка. Дори като студентка подозираше, че зле платените екскурзоводи на тези разходки си измислят половината „факти“, с които запленяваха ятата туристи, но странно, нямаше нищо против. Оксфорд бе колкото факт, толкова и мит, романтичен сън и конкретна действителност.

— … в открито предизвикателство към претенциите на колежа „Мертън“, който се намира зад нея.

Емили се върна в настоящето, когато забавянето на уличното движение донесе гласа на екскурзовода по-силно до нея.

— Но въпреки това Университетският колеж, който се намира от лявата ни страна, все още претендира да е най-старият колеж в университета и е основан още в средата на четиринайсети век.

Дузина камери се обърнаха наляво и започнаха да снимат зидарията, която се описваше.

„Какво?“

Сърцето на Емили подскочи. Преди да осъзнае, че е проговорила, устата й се бе отворила и въпросът се изля от устните й:

— Извинете, бихте ли повторили?

Екскурзоводът се обърна към нея и с отработена учтивост се съгласи:

— Разбира се. Университетският колеж е един от трите колежа, които твърдят, че са най-старите в университета. Другите два са „Мертън“ и „Балиол“, които ще видим ей сега.

Екскурзоводът се усмихна широко, но в очите му блесна подозрителност, сякаш искаше да каже, че ако жената, която зададе въпроса, жената с необикновено блестящите тъмносини очи и привлекателна външност е платила десетте лири за обиколката, той не я е забелязал.

Емили обаче се бе заковала на място. Групата продължи обиколката, а тя зарови в чантата си в търсене писмата на Арно. Извади третата страница и прочете думите, които ненадейно придобиха съвсем ново значение. „Университетска църква“ — познато име на позната знакова сграда, сграда, за която Арно е искал Емили веднага да се сети. Но думите му бяха съвсем прецизни: не Университетската църква, а университетска църква: църквата на Университетския колеж. Най-старата от всички тях.

Емили погледна към солидната стена на Университетския колеж, привличаща вниманието по-нататък на улицата. С нова пламенност ненадейно се убеди, че инструкцията на Арно е свързана именно с тази сграда.

Беше спряла пред най-източната врата в стената на колежа, която вече не се използваше. За да влезе в комплекса, трябваше да повърви още малко до главната порта, но за момента искаше да събере мислите си. Качи се по няколкото стъпала, които водеха към свода на вратата, и седна на най-горното. За миг затвори очи, наслаждавайки се на отсъствието на визуални разсейвания, и въодушевена от бързината, с която малката загадка на Арно започваше да придобива смисъл. „Все пак може да не съм тръгнала да гоня Михаля“ — помисли си.

Отвори очи и пак огледа написаните на ръка думи. Да се молиш между две кралици. Почувства как се изпълва с нова решителност. Щеше да разбере какво означава и тази гатанка.

Отговорът дойде по-скоро, отколкото очакваше. Щом вдигна глава от страницата, погледът й се прикова право в огромно каменно изображение. От другата страна на улицата, заобиколена от осем бели каменни колони, поддържащи балдахин над главата й, се издигаше благородната форма на кралица. Статуята се намираше в отделна куличка над пищно украсена стена под ъгъл с пътя. Сега Емили я виждаше на нивото на взора си единствено защото се бе качила по стъпалата до неизползваната порта на Университетския колеж.

„Колежът на кралицата“. Пулсът й запрепуска лудо, докато бързо преравяше паметта си за малкото факти, известни й за тази институция. Основана е през 1341 година, наречена е на кралица Филипа, съпругата на крал Едуард III, и е прочута с многобройните учени и историци, излезли от редиците й. През втората година от магистърската си програма Емили присъства тук на семинар и дори тогава статуята пред главната порта й направи впечатление. Малко кралици бяха заслужили паметник на такова място.

„Тя е първата. Трябва ми втора.“

Изпълнена с абсолютна сигурност, Емили завъртя глава от дясно наляво. Още преди да е започнала движението, знаеше какво ще види. Там, почти на същото разстояние от нея като статуята на Филипа, се издигаха руините на Университетската църква „Света Богородица“.

Сега осъзна, че стои между две кралици. Отляво се намираше небесната царица, под формата на църква, посветена на Богородица. Отдясно беше земна кралица под формата на колеж, посветен на съпругата на владетел от XIV век.

А зад нея, скрита от погледа й от дебелата стена на колежа, се издигаше_ университетска църква, най-старата от всички тях_.

Емили тикна писмото на Арно в чантата си и хукна към вратата.