А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (75)

Глава 73

17:25 ч.

След разговора с Майкъл в гърдите на Емили се сви топка от напрежение.

Това, което бе узнала, бе достатъчно да предизвика параноя у всеки нормален човек и Емили почувства, че в походката й има нова нервност. Претъпканото летище й се струваше по-несигурно, отколкото преди разговора, и хвърляше подозрителен поглед към всеки минаващ покрай нея.

„Не се паникьосвай — каза си. — Не е разумно да преувеличаваш.“ Това беше една от заповедите, които се издават лесно, но на практика рядко действат. Нервите й ни най-малко не се успокоиха.

Тя зави зад един ъгъл и стигна до дълга редица стъклени врати, които водеха от летището към паркинга за лимузини и таксита. Навсякъде се виждаха мъже с табелки, застанали до излъскани черни седани. От тях се излъчваше скъпоструващо съвършенство и абсолютен професионализъм.

От всички тях, освен от един. В края на редицата с коли дребен мъж се бе подпрял на малко сиво ауди и държеше табелка с надпис „Д-р Антун“. Костюмът му бе оръфан и намачкан, косата му сякаш никога не бе докосвана с гребен, но на лицето му се бе изписала огромна усмивка, толкова широка, че изглеждаше почти изкуствена. Усмихваше се и кимаше на всички пътници в очакване на този, който щеше да кимне и да се приближи към него.

Атанасий може и да бе уредил един от приятелите му да посрещне Емили, но очевидно ставаше въпрос за приятел с ограничен бюджет.

Тя кимна на шофьора и се приближи към малката кола.

— Аз съм Емили Уес и… — не знаеше каква дума да използва. — Колежка съм на доктор Антун.

Дребният мъж й отвори с усмивка задната врата на аудито, изчака да се качи и затвори вратата след нея. Емили се настани на мястото и си сложи колана.

Докато се наместваше в колата и тя се отделяше от бордюра, цялото й тяло внезапно се напрегна. В самия край на периферното й зрение проблесна цвят, който привлече вниманието й. Всъщност липсата на цвят: убито, подозрително сиво. Когато осъзна какво вижда, рязко обърна глава към тротоара. Сигурна беше, че е видяла двама мъже в сиво, застанали точно толкова настрани, колкото да не ги видят веднага, но когато се вгледа внимателно, не видя никого освен другите шофьори, които чакаха пътниците си.

„Хваща ме параноята“ — сгълча се тя наум, изправи се на седалката и изчака сърцебиенето й да се върне до ритъм, който наподобяваше нормалния.