А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (108)

Глава 106

Оксфорд — 05:00 ч. по Гринуич

Секретарят седеше мълчаливо на старинното бюро в малък домашен кабинет в северната част на Оксфорд — базата на групата Приятели в Централна Англия. Пред него имаше включен лаптоп, полуизпита чаша уиски и купчина разпечатки, осигурени от различни членове на екипа. Насили се да продължи да диша бавно, да овладее гнева си.

Вчера яростта му беше почти неудържима. Щом зърна хранилището на библиотеката, опразнено от безценното му съдържание, съвършено голо в огромната си подземна гробница, гледката го накара почти да обезумее, да се озове в място, тъмно като каменното помещение, в което се намираше. Всичко, за което беше работил, всичко, което се бе стремил и борил да придобие, се е намирало там, съвсем близо до него, само за да бъде изтръгнато от жадния му обхват. Всичко беше подредено с почти невъзможна жестокост, изпълвайки пътя му с напрежение и очакване. Тайни входове, тъмни коридори, старинни дървени врати и надписи на латински — всичко, което го бе запленявало, в този момент на прозрение ненадейно му се стори като яростно посегателство над неговите качества, водачество, над целия му живот.

Той отпи голяма глътка от чашата и за сетен път стисна зъби още преди течността да е преминала докрай по езика му. При нормални обстоятелства не пиеше сутрин, но през последната нощ не беше мигнал и разликата между нощ и ден сякаш вече нямаше значение.

Само като си спомнеше мига, изпадаше в ярост. Застанал насред празното хранилище, беше започнал да удря всичко, да преобръща маси, да събаря редица след редица стари дървени рафтове. Избухна дотам, че дори удари собствения си син, сякаш целият ужас на момента беше негово дело. Джейсън прие удара на баща си, без да трепне и без да отговори. Защото, макар че откриването на празното хранилище беше разярило бащата, то едва не уби сина. Джейсън се взираше с невиждащ поглед в празното помещение и разочарованието му се превръщаше в горчива жестока решителност дълбоко под кожата му.

Сега, в малките часове на нощта, яростта на Секретаря постепенно се превръщаше във фокус и решителност. Гледката все едно символизираше провала на делото на неговия живот, но той осъзнаваше, че всъщност показва чисто и просто следващия етап на пъзела и играта, която открай време беше работата на Съвета. Надяваше се, че най-накрая може да са подредили пъзела и да са спечелили играта, а сега беше ясно, че трябва да продължат още малко. Още повече до завършването на мисията във Вашингтон оставаха броени часове. Арестът на президента щеше да се състои в 10:00 часа местно време във Вашингтон, тоест в 15:00 часа в Англия. Юън погледна към часовника на бюрото си. Само десет часа и щеше да постави под свой контрол най-силното правителство на света, със или без библиотеката. Задачата му в момента беше да си възвърне опорната точка като лидер на Съвета, докато се подготвят за издигането до най-висшите нива на властта, и да предприеме необходимите стъпки, за да превърне трагедията от предишния ден в нещо полезно и продуктивно.

Мигът на самовдъхновяване обаче беше прекъснат с влизането на Джейсън в кабинета.

— Сър, има новини.

Синът стоеше на прага в официална поза. Лявото му око бе подуто от удара на баща му предишния ден.

— Какви?

— След кацането на самолета Уес се обади по телефона.

Джейсън зачака баща му да си изтърве нервите. По някакъв начин Емили Уес бе успяла да се измъкне от Истанбул, преди екипът им да стигне до мястото, определено за екзекуцията й. Съветът знаеше, че отново е отишла в Александрия, където несъмнено е разбрала за елиминирането на Антун. После беше се върнала в Англия. Разпечатките от летището показваха, че се е качила на нощен полет за „Хийтроу“, но Уес определено се беше справила добре със задачата да ограничи пътищата, по които можеха да я открият: в Египет изтегли голяма сума в брой и спря да използва банковите си карти, а сигналът на втория й мобилен телефон така и не напусна Африка.

„Не е зле за аматьор — помисли си тогава Юън. — Дори успя да задържи годеника си далеч от нас.“

Мисълта беше придружена от леко раздразнение. Приятелите така и не успяха повече да открият Майкъл Торънс след обаждането на Емили от Истанбул. Предполагаха, че го е инструктирала да се скрие, и оттогава двама от хората на Секретаря активно се опитваха да го намерят. Юън беше наясно, че накрая ще успеят. Но съжаляваше, че желанието му да я остави жива до отстраняването на Антун му попречи да я елиминира, преди да е развила тази нова упоритост.

— На кого се е обадила? — попита Секретарят.

— На Питър Уекслър, от платен телефон в Оксфорд.

— Значи е пристигнала — каза замислено Секретарят.

— Обаждането — продължи Джейсън. — Беше… подробно. Каза на Уекслър за списъка, за мисията във Вашингтон. Антун й е казал, че…

— Антун ли? — прекъсна го Секретарят. — Мислех, че сме отстранили това слабо звено още вчера?

Лицето на Джейсън се изчерви, а подутото око го заболя още повече.

— Хората ни наистина са го елиминирали, както наредихте, но очевидно нещо се е объркало. Още е бил жив, когато Уес е пристигнала в кабинета му. Останал е жив достатъчно дълго, за да й съобщи нещо важно — на нея и за нас.

Юън се помъчи да овладее нов пристъп на ярост. Хората му се бяха провалили, при това при толкова проста задача. Щяха да си платят, и то скъпо.

— По дяволите! — изгърмя гласът на Секретаря. — Тази жена просто отказва да се разкара от пътя ми!

Той удари с едрите си ръце по бюрото и се изправи. Очите му се изпълниха със злоба и насочи заповеден пръст към сина си.

— Намери Емили Уес. Веднага! Вече не ме интересува дали един ден може да ни отведе до библиотеката. Искам тая кучка мъртва. Намери я и й пусни два куршума в мозъка. А после гледай, докато животът й изтече. Когато си тръгнеш, искам да е спряла да диша.