А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (22)

Глава 20

Ню Йорк — 14:30 ч. източно стандартно време

(13:30 ч. централно стандартно време)

Видеовръзката трепна за миг, после се включи окончателно. Образът на Секретаря се свърза с тези на шестима други членове на Съвета. Изпълнителното тяло беше призовано на специално заседание. Обстоятелствата категорично го изискваха.

Той се наклони към малката камера, поставена върху монитора му с плосък екран.

— Господа, събитията се развиха в определена посока.

От шестте малки прозореца до неговия на екрана се разнесе тихо мърморене.

— Хората ви не успяха ли да довършат задачата? — попита един от членовете. Грубите му думи бяха белязани от силен арабски акцент.

— Задачата беше изпълнена според плана — увери го Секретарят.

— Значи и Пазителят е мъртъв? — въпросът дойде от друг прозорец с друг акцент.

— Разправихме се с него по същия начин, както с Помощника му миналата седмица. Освен това само преди няколко часа затворихме източника на изтичането.

Шестимата старши членове на Съвета посрещнаха съобщението с мълчаливо кимване. Последва продължително мълчание. Ръцете на Секретаря бяха спокойно преплетени върху бюрото му. Накрая един от мъжете проговори:

— Изглежда, работата ни е завършена. Знаем как функционира структурата им. Това бяха единствените хора, които биха могли да имат достъп до данните. Мястото на изтичането е затворено.

Тонът му издаваше удовлетворение, но неговите твърдения за успех бяха белязани от очевидно впечатление за разочарование. Сега мисията можеше да продължи и да посрещнат краткосрочните си цели. Но при положение че и Пазителят, и Помощникът му бяха мъртви, по-дългосрочната мисия, мисията, започнала преди векове, беше недостижима. Бяха спечелили нещо, но бяха загубили повече — толкова, че не подлежеше на описание с думи.

— Да — отговори Секретарят, — мястото на изтичането е затворено. Мисията ни ще продължи. Но… — направи пауза, за да подчертае следващите си думи — … изникна нещо ново.

Непредвидената забележка накара очите във всички прозорци да се вдигнат и Секретарят изпита лек прилив на усещане за мощ. Способността да държи колегите си в напрежение за новините невероятно пасваше на вродения му стремеж към доминиране. Беше му известно нещо, което те не знаеха. Щяха да узнаят само защото той е решил да им каже.

— Не разбирам — обади се един от членовете. — Щом и двамата са мъртви, значи задачата ни е постигната. На заплахата от разобличаване е сложен край, дори това да означава, че вратата ни към… други неща… е затворена.

Колебанието, преди да изрече „други неща“, едва смекчаваше споменаването на това, за което всички на монитора знаеха, че отдавна е единственото нещо, единствената цел за съществуването на древната им институция.

Секретарят остави мъжа да се доизкаже, и продължи:

— Господа, възможно е все още да можем да постигнем най-голямата си цел.

Отново направи пауза, доволен от обърканото мълчание на колегите си. Никога не бе усещал по-силно собствения си авторитет.

— В последните си мигове Пазителят се е опитал да запази нещо в тайна от мен. Нещо повече от възможността да разобличи участниците в сегашната ни драма. Последните му мигове са били последен жест на заблуда, последен опит да ни попречи да постигнем целта си.

Посегна към голямата книга с твърда корица, донесена от Приятеля — нищо неозначаващ боклук от масата за кафе, ненадейно превърнал се в нещо твърде ценно: прилично копие на „Илюстрована история на Оксфордския университет“ на „Прес“.

Всички страници на въпросния екземпляр си бяха на мястото.

— Господа, в смъртта дори най-достойните ни противници допускат грешки. Последната измама на Пазителя не успя — обяви той и впери напрегнат поглед в дигиталните лица на Съвета.

— Тази страна не е достатъчна. Самата библиотека ще бъде наша. Състезанието, господа, все още не е свършило.

Затвори видеовръзката с едно натискане на клавиш и се обърна към мъжа в сив костюм, седнал в сенките от лявата му страна:

— Време е да тръгваш за Оксфорд.