А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (85)

Глава 83

19:15 ч.

Щом краката й стъпиха на твърда земя, Емили се обърна към огромния дворец Долмабахче от лявата й страна и се опита да тръгне към него безгрижно, сякаш сърцето й не биеше лудо. Пробва да върви по средата на оживения тротоар.

„Ако успея да вляза и вътре да се отскубна, все още може да им се изплъзна.“

Помъчи се да се утеши с мисълта, че мъжете я следяха от пристигането й в Турция, което означаваше, че трябва да са били с нея и по-рано, в двореца Топкапъ. Били са с нея, но не я нараниха. Дори не й попречиха. Молеше се да не го направят и сега.

„Просто не издавай, че подозираш нещо — заповяда си. — Ако разберат, че си ги забелязала, сигурно всичко ще се промени.“

Насили се да забави крачка, да се нагоди към доста ленивата небрежна походка на другите минувачи. Да се слее с тълпата.

След няколко минути стигна до двореца. Протегна врат, за да го види в цялата му ширина сега, застанала пред него. Долмабахче представляваше приказна гледка. Въпреки страха си се запита дали величествената му фасада не е вариантът на Османската империя от XIX век на „стъписай и удивлявай“, когато става въпрос за имперска показност и демонстрация на власт и разкош.

Последва знаците, които я насочваха към главния вход на двореца. Вратите му бяха отворени, а осветлението — включено, приветствайки закъснелите за специалното събитие на вечерта. С приближаването Емили забави крачка още повече, приглади дизайнерското си яке и прибра донякъде разрошената си коса в спретната професионална опашка. Запита се дали в сегашния си раздърпан вид ще успее да мине за заинтересован учен, изпълнен с желание да узнае повече за френско-турските отношения. Трябваше да се надява, че ще успее.

От вътрешната страна на вратите старинна дървена масичка изпълняваше ролята на регистратура и Емили плати абсурдна такса за присъствие на лекцията. Извини се любезно за закъснението на служител, който сякаш изобщо не се вълнуваше от това, взе билета си и влезе в сградата.

Точно както очакваше, разкошът я смая. Главният вход, наречен Залата на медалите — Емили го прочете на малка табелка, оставена заради дневните туристически групи — завладяваше всички сетива. Беше огромна, с плавно спускащи се стълбища, грамаден полилей, гравирани маси и впечатляващи картини. Ненадейно безплатното шампанско и тоалетни артикули, които бе получила на полета първа класа от Англия, вече не й се струваха „лукс“, не и толкова, колкото преди.

Откъсна поглед от заобикалящото я великолепие и пое след малка група други посетители, които тъкмо завиваха зад един ъгъл и влизаха в това, което дори оттук можеше да види, че е почти толкова зашеметяваща приемна. Когато се приближи, видя, че е пълна с дървени столове, застлани с червено кадифе. Почти всички бяха заети от посетители, които внимателно слушаха. От елегантен подиум отпред мъж говореше на аудиторията на френски. Изглежда, лекцията вече бе започнала.

Точно преди да влезе в помещението, Емили приведе плана си в действие. Ненадейно „си спомни“, че трябва да отиде до тоалетната, и помоли пазача за указания.

— Две врати по-нататък, отдясно.

Емили измина разстоянието в указаната посока. После се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, зави зад един ъгъл и изчезна в тъмните помещения на палата.