А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (12)

Глава 10

9:52 ч. централно стандартно време

— Майк? — отговори Емили с лудо биещо сърце.

Свързването им по телефона заради загадъчното писмо на Арно Холмстранд предизвикваше едно объркване след друго.

— Къде си? — Гласът на Майкъл бе изпълнен с енергия.

— Още съм в кабинета си — отговори Емили. — Не съм тръгнала за летището.

Не беше сигурна как да премине към единствената мисъл, която се въртеше в главата й. Най-после реши, че най-добре ще е да е директна.

— Случи се нещо тук, в колежа.

Майкъл незабавно стана загрижен.

— Какво имаш предвид? Сериозно ли е? Добре ли си?

В гласа му имаше закрилническа паника и Емили осъзна колко зле е започнала.

— Не, не, нищо подобно. Добре съм.

Чу облекчената въздишка на Майкъл. Характерите и на двамата бяха трудни сами по себе си, но закрилническият импулс у Майкъл беше твърде силен.

— Случва се нещо наистина странно. Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

— Опитай — предложи той.

— Снощи тук умря един човек — продължи Емили. — Спомняш ли си прочутия професор тук, в колежа? Арно Холмстранд?

— Този, за когото не спря да говориш цяла година? Да, Ем, спомням си.

Двамата общуваха главно като се закачаха един друг и той бе превърнал в изкуство умението да се шегува с Емили за това, което наричаше „ученическо увлечение“, което бе развила, когато легендарната фигура бе дошла в колежа й. По-късно й беше признал, че ако прехласнатият й ентусиазъм не я е правел толкова сладка, щял да си помисли, че си пада по друг мъж.

— Същият — потвърди тя и преглътна. — Вчера го убиха.

— Убили са го?

— В кабинета му. С три изстрела.

Емили направи пауза, несъзнателно подчертавайки драматичната нотка на думите си.

— Мили боже, Емили, съжалявам.

В успокоителните думи на Майкъл имаше състрадание, но и нещо колебливо. Нещо повече от мъжка закрилническа тревога.

— Всъщност не го познавах добре — добави Емили.

Думите й не бяха съвсем искрени. Наистина не познаваше Арно, но знаеше за него, възхищаваше му се, следваше го. И усещаше загубата му, каквото и да казваше по телефона.

— Въпреки това. — Умът на Майкъл препускаше напред. — Кой го е застрелял?

— Никой не знае. В момента тече разследване. Из целия колеж има полицаи. Казват, че прилича на дело на професионалист. Звучи почти като екзекуция.

Емили дълбоко си пое въздух и с усилие преглътна.

— И цялата история става още по-странна.

Изчака Майкъл да се опита да разбере нещо, да й зададе въпрос, но той не каза нищо и тя продължи:

— Тази сутрин намерих в кабинета си писмо. Написано и доставено на ръка. От Арно Холмстранд.

Направи усилие гласът й да прозвучи възможно по-спокойно:

— Писмото, Майк… той пише за смъртта си. Написал го е, преди да го убият, и е знаел какво му предстои.

На другия край на линията Майкъл продължаваше да мълчи.

— А после идва това, което наистина няма да повярваш. В писмото настоява да набера телефонен номер, който е написал отзад, без име. Набрах го. И сега говоря с теб.

Най-накрая Майкъл проговори:

— Всъщност, Ем, мога да повярвам на всичко, което ми казваш.

Тя се сепна.

— Наистина ли?

— Наистина. Защото преди двайсет минути се върнах от сутрешното си тичане и намерих плик, пуснат от вътрешната страна на вратата ми. Жълт е и името ми е написано с кафяво мастило.

Емили застина, неспособна да намери смисъл в това, което чуваше.

— Невъзможно!

— Възможно е — прекъсна я Майкъл. — И писмото в плика е от Арно Холмстранд.

Сега Емили едва успяваше да овладее неверието си.

— Какво пише вътре?

— Не е много — отговори Майкъл. Тя го чу как разгъва лист, преди да започне да чете: — „Скъпи Майкъл, Емили ще ви се обади тази сутрин. Чакайте до телефона. Когато позвъни, отворете втория плик и й го прочетете.“

— Втори плик ли? — объркването на Емили от тазсутрешните събития нарастваше с всяка секунда.

— В първия плик с тази бележка има втори, с твоето име — потвърди Майкъл. — Защо ти пише? И то чрез мен? Каква роля играем ние в живота му?

— Нямам представа, Майк. Все още се опитвам да разбера.

Тя замлъкна.

— Втория плик… отвори ли го?

Сега беше седнала на самия ръб на стола си.

— Разбира се, че го отворих! — отвърна той. — Да не си мислеше, че ще си седя и ще чакам със скръстени ръце?

Въпреки напрежението Емили нямаше как да не се усмихне. Странните събития не бяха в състояние да заличат енергичността на Майкъл.

— И?

— И може да не дойдеш в Чикаго — отговори той, направи пауза и този път драматичното мълчание беше съвсем преднамерено. — Вътре има разпечатка на електронен билет. Холмстранд ти е запазил място на полет за Лондон. За довечера.

Емили се стъписа.

— За Лондон ли?

Сега мислите на Майкъл препускаха неудържимо. Изобщо не обърна внимание на объркването й.

— Кой е номерът на факса ти, Ем?

Тя примигна, за да се върне към действителността, и изстреля номера на факса в кабинета на факултета.

— Защо ти е? — попита го най-накрая.

— Защото във втория плик освен билета има и два листа. Скенерът ми е развален и няма как да ти изпратя копие. Но определено ще искаш да видиш какво ти е оставил.