Кауи Харт Хемингс
Потомците (9)

9

Когато влизам в стаята, виждам Скоти да седи до майка си. Толкова е близо до нея, че ме хваща страх. На леглото има снимка, направена с полароида. Джоуни с грим. Двайсет и четвъртият й ден. Прилича на балсамирана.

— Не ми харесва. — Посочвам снимката.

— Знам — казва тя, сгъва я надве и я смачква в шепата си.

— Разказа ли й историята?

— Ще трябва да я оправя малко — отвръща Скоти. — Иначе, ако на мама й се стори смешна, какво ще направи? Смехът ще се върти в дробовете и мозъка й, защото не може да излезе. Ами ако това я убие?

— То не става така — казвам, макар че нямам идея как става.

— Реших да направя историята малко по-тъжна. Тогава тя ще почувства, че трябва да се върне.

— Тя и така е тъжна.

Скоти ме поглежда с недоумение.

— Не усложнявай нещата, Скоти! — казвам строго.

— Защо ми крещиш?

— Трябва да й поговориш.

— Когато се събуди, тогава — отсича тя. — Защо си ми бесен?

Не мога да й кажа, че си изпускам нервите. Не мога да й кажа, че искам да покаже на майка си колко успешно се справям с дъщеря си и ще й я върна по-добра. Не мога да й кажа защо изпитвам отчаяна нужда да говори на Джоуни, сякаш времето й изтича.

Сядам на леглото и поглеждам съпругата си: Спящата красавица. Косата й изглежда влажна, както когато раждаше. Слагам ухо на сърцето й, заравям лице в нощницата й. Това е най-интимният ни момент от много време насам. Какво може да те съживи, Джоуни? Моята жена — състезателката, фотомоделът, алкохоличката. Сещам се за синьото листче.

— Ти ме обичаш — прошепвам. — Ние си имаме начин да сме заедно и той работи. Ще се събудиш, нали?

— Какво правиш? — пита Скоти.

Вдигам глава и отивам до прозореца.

— Нищо.

— Да си ходим — казва тя. — Имам нужда от нова история.

Обяснявам й, че още не можем да тръгнем, трябва да изчакаме лекаря. В този момент влиза д-р Джонстън, забил поглед в папката си.

— Хееей, Скоти — казва той. — Здравей, Матю. — Вдига очи от папката, но избягва погледа ми. — Вчера те повиках. Не ме ли видя?

— Не.

— Здрасти, чичо доктор — казва Скоти. — Току-що разказах на мама най-страхотната история.

Лъжкиня. Защо го прави?

— Скоти, ще идеш ли до магазинчето да купиш плажно масло?

— Имам в раницата — казва тя.

В проклетата раница може да се намери всичко. Запасите, натъпкани в нея, ще ни стигнат за десет години.

— Бас държа, че там продават чудни бонбони — казва д-р Джонстън и изважда служебната си карта от престилката. — Ето, използвай това. — Гласът му е приповдигнат, позитивен, оптимистичен.

— Не ми се ядат бонбони — казва тя. — Ще остана тук. Искам да чуя за мама.

Този път доктор Джонстън ме поглежда в очите и виждам, че всъщност е объркан и изтощен. Раменете му увисват, папката трепери в ръката му, сякаш всеки миг ще я изпусне.

Гледам го и кимвам бавно. Скоти сяда на стола, кръстосва крака, преплита пръсти в скута си и застава в очакване.

— Ами… добре — казва той и изправя рамене. — Показателите й, както знаете, даваха надежда, но през последната седмица се влошиха. Някои пациенти с много лоши показатели се възстановяват отлично, но има и такива с по-добри показатели, чието състояние не бележи напредък. Но в този случай ние… ние…

— Скоти, излез. Трябва да говоря с д-р Джонстън.

— Не, няма.

— Скоро трябва да имаме по-ясна представа колко… колко дълго ще остане тя в отделението — казва той.

— Това е хубаво, нали? — обажда се Скоти.

— Добре е да се знае, че пациентите в кома, които издържат първите седем до десет дни след мозъчната травма, обикновено живеят дълго време, но…

— Мама е тук повече от седем дни, много повече!

— Тихо, Скоти — казвам аз.

— Може да живее, но качеството на живота й ще е изключително лошо — продължава той.

— Няма да може да прави нещата, които е правила някога — казвам и го поглеждам да разбера прав ли съм. — Край на мотоциклетите. Край на скутерите.

— Тъкмо да не се наранява — казва Скоти.

— Хайде, момичето ми. Да отиваме на плажа.

Поглеждам д-р Джонсън с неговите рошави вежди и възлести ръце на петна. Спомням си го на много наши събирания в Ханалей. Семействата ни прекарваха заедно коледните ваканции в големите ни стари къщи със скърцащи подове и тъмни стаи, мрежи против комари и призраци. Лицето му обикновено беше скрито под каубойска шапка и той по цял ден ловеше риба с въдица. Или пък свиреше на китара — нещо, което баща ми не умееше. Чуехме ли китарата му, ние, хлапетата, зарязвахме игрите и се скупчвахме около него. Баща ми винаги ходеше за риба с лодка. Влизаше навътре в морето и един път хвана марлин, чиято остра като копие муцуна стърчеше обвинително. Но обикновено носеше риба тон и двамата с доктора отменяха жените си в готвенето — суетяха се около сосовете, наглеждаха барбекюто.

Питам се дали и той се връща към онова време, дали ме помни като момченце, което слуша със зяпнала уста подрънкването на китарата му. Сигурно сега му е трудно и притеснително. Познава ме от бебе, червено и хлъзгаво бебе на един час. Сега пише нещо в бележника си. Иска ми се да го прегърна и да му кажа, че не знам какво да правя и че чакам той да ми помогне. Да ми каже какво точно ще стане, да ми изсвири някоя мелодия, да ме измъкне от тук.

— Значи мама е добре — казва Скоти.

Доктор Джонстън мълчи и аз все още не разбирам какво се случва, но знам, че е нещо неблагоприятно. Скоти събира нещата си и когато се обръща, той слага ръка на рамото ми. Стоическото му изражение ме стряска.

— Можеш ли да дойдеш малко по-късно? — пита той. — Трябва да поговорим насаме.

— Разбира се.

Той излиза и на прага, когато тръгва по коридора, виждам за миг профила му. Изглежда строг и почти гневен.

— На плажа! — казва Скоти и напуска стаята, без да погледне майка си.

Безмълвно се извинявам на Джоуни, че я оставям тук, че има толкова лоши показатели, че не знам какво означават те, че отиваме на плажа и че може би ще се забавляваме. Парализирана ли ще остане? Няма ли да познава буквите? Целувам я по челото и й обещавам, че ще се грижа за нея. Каквото и да се случи, ще бъда насреща. Казвам й, че я обичам, защото е така.