Кауи Харт Хемингс
Потомците (4)

4

Когато тръгвам към кабинета си да поработя, Естер се сеща да ми каже, че се е обадила мисис Хигинс, която искала да й позвъня веднага. Бърше печката и, пъшкайки, стърже с нокът някакво загоряло петно. Обзалагам се, че пъшка, за да я съжалявам.

— Коя е мисис Хигинс?

— Майката на Лани.

— А Лани коя е?

— Приятелка на Скоти може би. Обади се веднага. — Отпива глътка вода и въздиша шумно.

— Можеш ли да й се обадиш вместо мен? Знаеш, че имам работа.

— Вече говорила с нея. Тя искала да приказва с мисис Кинг.

— Какво й каза?

— Че мисис Кинг е болна. И тогава помолила да говори с теб.

— Страхотно.

Ще поиска от мен да й помогна за благотворителна разпродажба на сладкиши или да съм родителска охрана на някой детски купон. Винаги се получава така в момент на криза. Жена ми е в кома, но това не спира живота, той си тече. Трябва да се оправям с училището на Скоти, да се занимавам с адвокатската си работа и продажбата на земята.

Естер напуска кухнята с парцали и почистващи препарати, а аз звъня на мисис Хигинс. Всички чинии от обяда са прибрани. Големият тиган е подпрян върху сушилнята за съдове. Подът блести, мокър и хлъзгав. Мога да се огледам в алуминиевия плот на бара.

Чувам женски глас, който буквално изпява: „Ало, да?“. Обичам хората да отговарят така по телефона. Или поне жените.

— Мисис Хигинс ли е?

— Да — казва тя.

Сигурно е любимка на компаниите за телемаркетинг.

— Здравейте, Мат Кинг е, бащата на Скоти. Помолили сте да ви се обадя. Всъщност аз дори не знам дали дъщеря ви е съученичка на моята. Но реших, че…

— Да, Лани и Скоти са в един клас — казва тя, вече не толкова мило и напевно.

— Съжалявам, но жена ми е болна и няма как да говори с вас. Мога ли да бъда полезен с нещо?

— Ами… — казва тя. — Откъде да започна?

Решавам, че това е риторичен въпрос, но тя май изчаква отговора ми.

— Мисля, че отначало.

— Окей, ето го началото. Дъщеря ви пише на Лани обидни есемеси, много гадни неща и аз искам да престане.

— Ооо! Какви неща?

— Нарича я Лани Грух и Лани Му.

Лани Му е рекламната крава на една местна фирма за млечни продукти.

— Виж ти! Много съжалявам — казвам аз. — Но децата понякога използват такива обръщения като израз на симпатия. — Поглеждам часовника си, подарък от Джоуни.

— Пише й „Готина риза“ или „Готини панталонки“.

— Звучи мило.

— Това е кибер тормоз! — изкрещява тя и аз отдръпвам слушалката от ухото си не от страх, че гласът й ще ми спука тъпанчето, а защото е дрезгав и свиреп като на майка вълчица.

— Може би не е ъъъ… кибер тормоз, а комплимент.

— Напротив, завършва с КТ, което значи именно това. Нарича я още Лана-Дебелана.

Не казвам нищо и дори се усмихвам, защото звучи остроумно.

— Освен това дъщеря ви пише, че не иска да играе с Лани на прескочикобила, за да не се разчекне.

— Ужасно! — казвам аз.

— Ето, да ви прочета последното й произведение. „Всички знаем, че това лято са ти пораснали срамни косми. Срамота!“ Това е. Такива неща й праща съвсем безпричинно. Дъщеря ми не я провокира по никакъв начин.

Сещам се за обяда на Скоти и се чудя дали есемесите, които пишеше, не са били до Лани.

— Ужасно! — повтарям аз. — Не мога да повярвам. Скоти е толкова мила. Може би това е реакция на болестта на майка й. Може би така се справя със ситуацията.

— Не ме интересува семейната ви история, по дяволите.

— Уау!

— Знам само, че дъщеря ми се връща от училище разплакана. Да, наистина не се облича от магазините за детски дрехи както Скоти и, да, наистина е развита преждевременно и е много чувствителна на тази тема.

— Разбирам, разбирам — казвам. — Наистина много съжалявам.

Не съм чел никакви блогове за обидните имена, с които се замерят децата, а и Естер не ме е подготвила за всичко това. Скоти ми играе номера. Коя си ти всъщност? — искам да я попитам.

— И Скоти трябва да съжалява. Искам да дойде и да се извини и вие да й се скарате сериозно.

— Ще говоря с нея — казвам аз. — Ще й поискам обяснение. Но се боя, че и двамата сме много заети тази седмица с ъъъ… семейната ни история. Съжалявам и обещавам веднага да говоря със Скоти.

— Това е добро начало. Но искам тя да се извини на Лани. Не с есемес обаче.

— Тя може да пише и мили есемеси.

— Не, искам още днес да дойде и да се извини лично, иначе ще отнеса въпроса до директора на училището. Няма да ви се размине.

— Моля? За какво говорите?

— Изборът е ваш, мистър Кинг. Да кажа ли на Лани, че идвате веднага, или предпочитате дъщеря ви да се обяснява с директора?

Записвам адреса. Давам обещания. Животът продължава да тече.