Кауи Харт Хемингс
Потомците (14)

14

Опитвам се да осигуря на Алекс достатъчно време и пространство, за да се извини за поведението си, без аз да я подканям. Седим в кухнята. Тя пие кока-кола и яде мюсли, което ми прилича на храна за котки.

— Как се чувстваш?

Тя вдига рамене, преглъща и поднася чашата към устата си.

— Майка ти разрешава ли ти кола на закуска?

— Кога да ме види на закуска?

— Къде е Скоти? — питам.

Отново вдига рамене.

— Е, добре — предавам се аз. — Радвам се, че си тук, Алекс. Добре дошла у дома.

Тя описва с лъжицата широк кръг във въздуха, става и пуска купичката си в мивката.

— Сложи я в съдомиялната — казвам аз.

Алекс напуска кухнята, а аз изплаквам купичката й и я слагам в съдомиялната. Тя се връща обратно, говорейки с някого по мобилния си телефон. Носи слънчеви очила, книга, кърпа и още една кока-кола.

— Искам да поговорим, Алекс — казвам аз.

— Отивам да плувам — отвръща тя.

— И аз идвам.

— Хубаво.

В басейна подскача от крак на крак, потапя глава назад, после изцежда мократа си коса. Аз се гмуркам и я заливам с фонтан от пръски. Когато се показвам на повърхността, тя ме гледа възмутено. Водата е студена, а слънцето се е скрило зад облаците. Започвам да плувам сред окапалите листа на мантото и жълтеникавите тела на мъртви термити.

— Сид ще пристигне скоро — заявява тя.

— Кой е Сид?

— Един приятел. Ще те запозная. Преди малко му се обадих и го помолих да дойде.

— Какъв приятел?

— Съученик ми е от гимназията тук. Познавам го от години.

— Добре — кимвам аз.

— Той има някои проблеми и може би ще остане у нас. Ще е край мен, докато трае тази свинщина.

— Явно си решила всичко предварително — казвам аз. — Къде живее?

— В Кайлуа — отговаря тя.

— Познавам ли родителите му?

— Не — отвръща тя и ме поглежда право в очите.

— Добре. Ще се радвам да се запознаем.

Чуваме как плъзгащата се врата проскърцва и на верандата се появява Скоти, облечена в черна прозрачна нощничка. По кльощавото й телце има бели петна от крем. Вдига фотоапарата си и снима Алекс.

— Какво правиш, тъпачко? — крещи Алекс. — Веднага я сваляй!

— Не й викай така — обаждам се аз.

— Облякла ми е бельото, мамка му!

— И какво толкова е станало? Голямата нощница! — Поглеждам Скоти и виждам, че наистина е голяма — дантелените чашки са увиснали на гърдите й, а двете разтварящи се крилца стигат до коленете й. — Иди да си облечеш банския, Скоти! — заповядвам аз.

— Защо?

— Веднага!

Тя ми показва среден пръст и веднага повдига съседните два, както я научих, после се скрива в къщата.

— Страхотно я възпитаваш — казва Алекс.

— Според мен не е толкова важно дали Скоти е облякла бельото ти, нито колко добре я възпитавам. Важното е, че те намирам пияна в пансиона, където уж си отишла да се вземеш в ръце.

— Просто си пийнах, тате! Взела съм се в ръце! Преборих се с онази гадост, но както винаги вие не обръщате внимание на тези неща. Никой не ме похвали, че се справям добре, както и никой не разбра защо и кога започнах. Голяма работа, че съм пийнала вечерта, в която реши да се появиш. Какво толкова?

— Успокой се. Поеми си дъх и се успокой.

— Не бъди толкова сляп, тате — казва тя.

— Какво?

— Ох, ти нямаш идея за нищо. Искам да се върна в пансиона.

Тя вдига лице към небето и дългата й кестенява коса потъва във водата. Когато навежда брадичка, косата й е залепнала за главата и лъскава. Сяда на стъпалото и се заема да вади термитите и да ги подрежда на цимента.

— С какво се е намазала Скоти?

Разказвам й за морския таралеж, за галерите и за историята с Лани.

— Много е откачена! — възкликва тя.

— Трябва да ми помагаш за нея — казвам аз, опирам длани върху топлите тухли и разплисквам водата с крака.

Тя се оттласква от стъпалото и се гмурка. Когато изплува на повърхността, в косата й се е оплело къдраво листо. Посягам да го махна и го пускам във водата.

— Може би ще си поговоря с нея — казва Алекс, вдига глава към слънцето и затваря очи. — Предполагам, че някой трябва да го направи.

— Ще се радвам. И не й крещи, моля те! Ти си нейният идол и не бива да й крещиш дори когато облича бельото ти. Между другото, за какво ти е тази предизвикателна нощничка?

— Мама ми я подари, но аз дори не съм я обличала — отвръща тя.

— Окей, както и да е. Бъди добра с нея.

— Може би ще бъда. А може би не. С мен никой не е бил добър, но въпреки това се справям. Здрава съм като бик. — Вади ръка от водата да ми покаже бицепса си.

Става ми и приятно, и тъжно. Моментът не е подходящ за шеги. Точно сега животът ни никак не е весел. И може би никога няма да бъде. Трябва да й кажа.

Алекс се обръща и се подпира на стената на басейна. Долната част на тялото й остава във водата. Сещам се за пощенските картички. Защо Джоуни изобщо й е позволила да се снима за тях?

— Майка ти не е добре, Алекс.

— Очевидно — отвръща тя.

— Внимавай какво говориш. Не искам да казваш неща, за които после ще съжаляваш. Като снощи. Тя няма да се събуди, а лекарите ще престанат да се грижат за нея. Разбираш ли какво ти казвам? Предаваме се.

Тя не реагира.

— Чу ли какво ти казах? Ела тук.

— Какво? Какво искаш?

— Нищо. Опитвам се да ти обясня нещата.

— Аха, ясно. Ясно!

— Защо викаш?

— Искам да се махна от тук! — Ръцете й потъват във водата с глух плясък и лицето й се облива в пръски. — Престани! — вика тя. Бузите й са пламнали.

— Какво да престана? — питам. — Не съм казал и дума.

Тя покрива лицето си с длани.

— Алекс.

Опитвам се да я притегля към себе си, но тя ме отблъсква и казва:

— Не разбирам какво се случва!

— Сбогуваме се. Това се случва.

— Не мога!

Шумно си поема дъх, после още веднъж. Раменете й треперят.

— Знам — казвам аз. — Но трябва да си помагаме по някакъв начин. Не знам какво друго можем да правим.

— Ами ако се върне в съзнание?

— Ще помоля доктор Джонстън да поговори с теб. Майка ти е пожелала така. Оставила е завещание, в което пише как да постъпим. Разбираш ли?

— Шантава работа! — Диша задавено, а по лицето й се стичат сълзи. — Защо трябваше да ми го съобщиш в проклетия басейн?

— Права си, извинявай — казвам аз. — Просто не се сдържах.

— В момента дори не мога да мисля! — крещи тя.

— Знам. Ще отидем да я видим, искаш ли? Можем да го направим още сега.

— Не, трябва ми малко време — клати глава Алекс.

— Няма проблем. Снощи си мислех за приятелите ни. Тези хора трябва да знаят какво се случва. Реших да им го кажа лично. От уважение към тях. И към майка ти. Искаш ли да дойдеш с мен?

Кой знае защо започваме да плуваме към средата на басейна, държейки се на повърхността с леки движения на ръцете и краката. Виждам, че тя започва да се уморява.

— Можем да поговорим за майка ти с нашите приятели. Да се утешаваме взаимно и да я почетем.

Алекс се засмива.

— Знам, че звучи необичайно. Но ще го направим само за най-близките й приятели, за Бари, за баба ти и дядо ти. Все пак трябва да ги уведомим какво се случва. Не е нужно да стоим дълго, но искам да им го кажа лично.

— Не се смеех на това — казва Алекс.

— Е, ще дойдеш ли с мен? Ще минем първо през Рейсър, а след това ще отидем при баба ти и дядо ти.

Много мислих по въпроса кого да информирам лично. В крайна сметка стесних кръга до роднините й и онези, които я познават най-добре.

Снощи, докато прехвърлях в главата си приятелите й, се загледах в двете възглавници в нейната половина на спалнята ни. Бяха сложени една върху друга, така както ги подреждаше тя. Не съм свикнал да спя сам и по тази причина се придържам към моята половина. На това легло гледахме телевизия и споделяхме как ни е минал денят. На него си говорехме колко добре се познаваме един друг и че трети човек не може да застане между нас, защото не би ни разбрал.

— Ами ако някой записва какво си говорим? — смееше се тя. — Ще ни вземат за луди!

Помнех обаче и вечерите, в които излизаше с момичетата и се прибираше посред нощ. Влизаше, леко залитайки, и се тръшваше на леглото, лъхаща на текила или вино. Имаше случаи да закъснява и без да е пила. Тогава се шмугваше под завивките леко и грациозно, а тялото й излъчваше аромат на гардения. Чудя се дали част от мен не беше доволна, че е вечно заета с нещо, което ми позволяваше да работя и да не разчитам на завещания и наследства. Да, част от мен положително беше доволна, че съм оставен на мира.

Алекс е бледа и диша тежко. Гледа ме така, сякаш ме моли за нещо. Не мога да ти помогна, искам да й кажа. Не знам как да ти помогна. Вместо това казвам:

— Хвани се за мен.

Тя се колебае, после ме хваща за раменете, както когато беше малка. Започвам да плувам към плитката част на басейна, влачейки я след себе си. Стигаме до ръба и аз слагам длан върху гърба й. Слънцето се показва за малко, после отново се скрива. Водата в басейна е тъмна като в открито море.

— Първо ще се отбием при Рейсър, защото е съвсем наблизо. После отиваме при баба ти и дядо ти, а след това в болницата. Какво ще кажеш за този маршрут?

— Не виждам смисъл — отвръща Алекс. — По-добре е да им се обадиш по телефона. Не искам да говоря за майка ми с чужди хора. Това е тъпо.

— Алекс, забрави всичко онова, за което се карахте по Коледа. Ти обичаш майка си, тя също те обича. Гледай напред.

— Не мога да забравя — отвръща тя.

— Защо? Какво толкова лошо се е случило?

— Скарахме се заради теб.

Слънцето отново се показва и приятно затопля раменете ми.

— Скарали сте се заради мен?

— Бях й сърдита за нещо, което ти причиняваше. А ти все още си й безкрайно предан. — Поглежда ме, после навежда очи към водата. — Тя ти изневеряваше, тате.

Наблюдавам лицето й. То е безизразно и неподвижно, само носът й потрепва от гняв. После чувам странен звук. Сякаш някой бързо чука на пишеща машина, натискайки един и същ клавиш. Вдигам глава и виждам хеликоптера, който се издига над Оломана и увисва над стръмните склонове под върха.

Би трябвало да изпитвам нещо. Силен хлад, непоносима топлина или чувството, че във вените ми прониква ледена вода. Не изпитвам нищо такова. С изключение на усещането, че чувам нещо, което може би вече знам. Сякаш паниката ме е парализирала. После си спомням за синята бележка и шумно изпускам въздуха от дробовете си.

— Тя ли ти каза? — питам. — Или си ги засякла?

— Нещо такова. Срещнах ги случайно.

— Разкажи ми. Говори. Не мога да повярвам.

Излизам от водата и сядам на ръба на басейна. Тя прави същото. Босите ни крака остават във водата.

— На Коледа, докато бях тук — започва Алекс, — я видях с него, докато карах към Бранди.

— В каква посока караше?

— Ами към Бранди. Тя живее на Кахала Авеню.

— И какво? Виждаш я да върви с някакъв мъж и решаваш, че между тях има нещо.

— Не. Бях вече в Блек Пойнт и ги видях на алеята пред една къща. Неговата къща.

— Той живее в Блек Пойнт?

— Така излиза — отвръща тя.

— После какво? — Сложи ръка на гърба й и я поведе към къщата. По-скоро към вратата на градината отпред.

— После?

— После нищо. Тя влезе. Ръката му продължаваше да е на гърба й.

— И ти какво направи?

— Нищо. Отидох у Бранди и й разказах какво съм видяла. Цял ден си говорихме за това.

— Спомена ли нещо на майка си? Защо не дойде да ми кажеш?

— Не знам. Просто исках да се махна. Ставаше ми лошо, като ви гледах един до друг. Бях й бясна и ми беше жал за теб. Върнах се в пансиона с мисълта, че всичко е свършено. Бях приключила с нея. Тя знаеше, че знам. Затова ме върна обратно там. Не ме искаше у дома. — Алекс повдига колене към гърдите си. — Мислех да ти звънна и да ти разкажа всичко, но се случи онзи инцидент и… реших да премълча. Поне докато не се върне в съзнание.

— Съжалявам, Алекс. Не е редно да се натоварваш с подобни проблеми.

— Я стига!

— Аз не мога… ние не можем да й се сърдим в такъв момент.

Алекс мълчи. И двамата гледаме хеликоптера, който продължава да кръжи над същото място.

— Как изглеждаше той? — питам.

— Не знам — свива рамене Алекс.

— А тя как разбра, че знаеш?

— Казах й, че не мога да я понасям, защото съм наясно какви ги върши. Но не й казах, че съм ги видяла. Скарахме се жестоко, а след това заминах. Нещо, което всички аплодирахте.

— Нека не се караме сега, Алекс.

Тя гледа встрани. Обикновено го прави, когато е съгласна с нещо.

— Искам да знам кой е той — казвам внезапно.

Алекс скача във водата. Аз правя същото. Повърхността остава високо над нас. Продължаваме надолу с леки кръгови движения на ръцете и краката. Косата й се стеле около главата й. Кракът ми докосва дъното. Поглеждаме се. От устата й излита облаче мехури и тя се оттласква нагоре. Следвам я до повърхността, където и двамата си поемаме дъх.

— Отивам у Марк и Кай Мичъл — казвам аз. — Искаш ли да дойдеше мен?

— Какво ще правя там?

— Ще им разкажеш за майка си и ще ги попиташ кой е той.

— Трябва да чакам Сид — клати глава тя.

Излизаме от басейна. Сигурно изглеждам доста зле, защото дъщеря ми не престава да пита как съм. Влизаме в кухнята. Заставам до плота. Водата от банските ми капе по пода. Скоти пълни със сладолед фунийката, която държи в ръка. Гледам как върхът на малкото й езиче облизва устните. Не й е лесно, защото използва прекалено голяма лъжица. Иска ми се да заплача. Алекс докосва китката ми и аз подскачам. Поглеждам я, усмихвам й се, но устните ми треперят.

— Отивам у Мичъл — повтарям аз.

Естер влиза в кухнята със сгънати кърпи за чинии. Поглежда децата, поглежда мен. Сигурно съм блед и изглеждам тотално объркан, защото тя клати глава и цъка с език. Прибира кърпите в някакво чекмедже, шепне нещо в ухото на Алекс, а после с решителна крачка се насочва към мен. Аз отстъпвам назад, но тя хваща главата ми и я притиска към внушителния си бюст. За миг гледам втренчено гърдите й, после се предавам и се разплаквам. Сякаш едва сега проумявам какво се е случило с жена ми, с мен, със семейството ни. Тя не ме обича и няма да се върне в съзнание, а аз отговарям за всички и за всичко.