Кауи Харт Хемингс
Потомците (8)

8

Оставям Скоти да гледа телевизия. Опитвам се да мълча и да седя спокойно, но не ме свърта. Надявам се, че ще поговори на майка си. Не издържам и казвам:

— Нали имаше да споделяш нещо с мама? Искам да го направиш сега. Можеш ли? Ето, Алисън вече я няма. Така ще помогнеш на мама.

Тя поглежда към леглото и казва:

— Нека да пробвам първо пред теб.

— Добре, започвай. Слушам те.

— Не тук — казва тя и извърта очи към Джоуни, след което кимва към коридора.

Ставам и се мъча да не изглеждам разочарован. През първата седмица след инцидента разговаряше с майка си и сега се чудя какво се е променило и какво се случва в главата й. Лекарите казват, че е нормално. Съгласен съм, че е притеснително да говориш на някого, който не реагира, особено ако ти е родител, но при Скоти е по-различно. Сякаш е притеснена от самата себе си. Мисли си, че за да разкаже някаква история на майка си, тя трябва да е невероятна. Винаги я подканвам да й говори за училището, но според нея това било скучно и не искала майка й да я помисли за ходеща прозявка.

Излизаме в коридора.

— Добре, давай. После ще повториш същото пред мама.

— Смятам, че тази история е яка.

Тя застава на пръсти и вдига ръце над главата си под формата на О. Залюлява единия си крак напред-назад. Ходи на балет, защото сестра й е ходила, но няма грацията и изяществото на Алекс. Сабото й изтраква на пода. Тя поглежда надолу, после към мен.

— Стой мирна. Разкажи ми историята.

— Окей — казва тя. — Прави се, че си мама. Затвори си очите и не мърдай.

Затварям очи.

— Здрасти, мамо! — започва тя.

Едва не отговарям: „Здравей!“, но се усещам навреме.

— Вчера изследвах сама кораловия риф пред плажа. Имам безброй приятели. Най-добрата ми приятелка е Рейна Бърк, но този път исках да остана сама.

Отварям очи, когато чувам „Рейна Бърк“, но бързо ги затварям и се настройвам за историята.

— Има едно много готино момче, което продава разни неща на сергия на плажа. И Рейна го харесва. Очите му са като на жираф. Разглеждах рифа пред неговата сергия. Беше по време на отлива и можех да видя най-различни неща. Един корал беше много по-тъмен и шарен, но като се приближих, видях, че не е корал, а змиорка. Мурена. Щях да умра от ужас. Имаше милиони морски таралежи и няколко морски краставици. Дори вдигнах една и я стиснах да пусне сок, както ти ми показа веднъж.

— Чудесно, Скоти. Хайде да влизаме, мама много ще хареса това.

— Не съм свършила.

Затварям очи. Иска ми се да лежа на легло. Приятно е да я слушам.

— Както бях клекнала, се подхлъзнах и паднах назад на ръцете си. Едната ми ръка се удари в морски таралеж и той заби бодлите си в мен. Дланта ми заприлича на игленик. Адски ме заболя, но оживях. Не умрях. Пак се изправих.

Грабвам ръцете й и ги разглеждам. По лявата й длан има следи от дълбоки убождания. Дупчици, които приличат на малки морски звезди, решили да превърнат ръката й в свой постоянен дом. Виждам още дупчици по върха на пръстите й.

— Защо не си ми казала, че си се наранила? Защо мълчиш? Естер знае ли?

— Добре съм — прошепва тя, сякаш майка й ще чуе от стаята. — Оправих се. То аз не паднах.

— Какво искаш да кажеш? Това точки от химикалка ли са?

— Дааа?

Вглеждам се отблизо, натискам с пръст върху една точка.

— Ау! — изписква тя и дръпва ръката си. — Не са от химикалка. Истински са.

— Тогава защо излъга току-що?

— Не знам — казва тя. — Не излъгах много… не съм паднала.

— Значи таралежът просто е скочил и те е атакувал?

— Не.

— Ами?

— Аз нарочно го ударих. Но няма да казвам на мама.

— Какво? Как така си го ударила нарочно? Скоти, отговори ми: има ли Рейна пръст в тази работа?

Тя изглежда изненадана и уплашена от гнева ми.

— Исках да имам хубава история. — Вдига настрани крака си и накланя глава.

— Не ми прави балетни пози — казвам аз. — Не е време за това.

Тя пуска крака си.

— Не те ли заболя? — Представям си топката бодли, кръвта, солта в раничките. Откачена работа, иска ми се да кажа. Ти не си добре.

— Не много.

— Глупости, Скоти. Знам, че жестоко боли. Не… ти направо ме уби. Нямам думи. А къде беше Естер?

— Искаш ли да чуеш по-нататък? — пита тя.

Забивам нокти в дланта си, за да си представя болката, която е почувствала.

— Разказвай.

— Окей. Престори се на мама. Не ме прекъсвай.

— Не мога да повярвам, че си си причинила това. Какво те накара да…

— Ти не говориш, в кома си. Мълчи или няма да чуеш останалото.

Скоти продължава разказа си, в който има всички елементи на добрата история: визуални детайли, криза, загадка, жестокост. Описва как бодлите стърчали от ръката й и как се покатерила на каменния кей като рак с откъсната щипка. Преди да се върне на брега, Скоти се загледала в океана и хората, които плували край катамараните. Онези, които били с бели гумени шапки, приличали на свободно плаващи шамандури.

Не й вярвам. Сигурен съм, че не се е спряла, за да гледа океана. Вероятно е изтичала право при Естер или при лекаря на клуба. Измисля си разни неща, за да направи по-жива историята за пред майка си. Александра действаше по същия начин — стараеше се всячески да привлече вниманието на Джоуни. Или по-скоро да отвлече вниманието на другите от нея. Мисля, че Скоти осъзнава какво трябва да направи.

— От татковите скучни лекции за океаните знаех, че в ръката ми няма бодли, а нещо като тънки костици от калцит, които ще се разтворят с помощта на оцет.

Усмихвам се. Симпатяга е тя.

— Тате, нали не е скучно?

— Не бих използвал тази дума. „Скучно“ е последното нещо, което може да ми дойде наум.

— Окей. Пак си мама, затвори очи. После, мамо, си помислих да ида при лекаря на клуба.

— Браво.

— Шшшт — казва тя. — Но вместо при него отидох при готиното момче и го помолих да се изпишка на ръката ми.

— Моля?

— Казах му: „Извинявай, обаче се нараних“. А той: „Ох-ох, боли ли?“, като че ли съм на осем години.

— Чакай! — прекъсвам я. — Престани. Аз не съм майка ти.

— Той не ме разбра — продължава Скоти, — така че сложих ръката си на сергията.

— Скоти, казах да престанеш. Какво става тук? Пак ли лъжеш? Кажи ми, че си съчиняваш. Кажи ми, че си една изобретателна малка госпожица с голямо въображение и това е измислица.

Прочетох в блоговете, че децата на тази възраст започват да лъжат много. Трябва да им се обясни, че нараняват хората.

— Виж какво — казвам, — историята е забавна. Ще я разкажем на мама, но, между нас да си остане, не е истинска, нали?

— Как да не е?

Замълчавам и само клатя глава. Вярвам й за съжаление.

Скоти продължава, отначало предпазливо, но после се потапя в драмата си.

— Той започна да ругае като ненормален, няма да повтарям думите му, а после ми каза да ида да ме прегледат. „Членуваш ли в клуба?“, попита. Предложи да ме заведе до медицинската служба, което беше адски мило. Казах му какво трябва да направи, за да се махнат бодлите, а той взе да мига, да мига… хиляда пъти, и пак започна с ругатните във всякакви комбинации. Огледа се да потърси помощ, но бяхме сами и аз му повторих какво да направи — да се изпишка на дланта ми. После се сети, че гледал в „Спасители на плажа“ как някакъв изсмукал отровата от бедрото на една жена. „Ама тя беше припаднала — каза той. — Тялото й се гърчеше на пясъка.“

Скоти имитира акцента му, който звучи ужасно.

— „Аз не съм спасител — само това повтаряше. — Продавам плажно масло и няма да ти пикая на ръката.“ Но тогава, мамо, се сетих какво казваш ти на татко, като не ще да направи нещо, което ти искаш. Викнах му: „Престани да бъдеш мухльо“, и той се нави. Поиска да не гледам, а да му говоря нещо или да си подсвирквам.

— Не мога да слушам повече!

— Накрая съм вече — хленчи тя. — За да го разсейвам, му разказах за твоето състезание, ама му обясних, че не си някое грозно лесбо с мускули. Казах му, че си фотомодел, но че не си превземка и всички мъже в клуба са влюбени в теб, но ти обичаш само татко.

— Скоти, трябва да ида до тоалетната.

— Окей, аз свърших — казва тя. — Беше ли ти забавно? Да не е много дълго?

Зле ми е, трябва да остана сам.

— Добре е, страхотно. Иди да го разкажеш на майка си. — Тя няма да те чуе, надявам се.

Отдалечавам се по коридора и искам някой да излезе отнякъде и да ми даде съвет какво да правя. Скоти не трябваше да създава такива драми, да се наранява, да моли някакъв тъпак да я опикава, но работата е там, че Джоуни би се забавлявала с тази случка. Спомням си я в началото на връзката ни. Обичаше драмите, които включваха болка, мъже, секс.

„Късаме — казваше тя безброй пъти. — Не мога всяка вечер да кисна вкъщи, искам да се срещам с хора. Тръгвам си.“ Никога не го направи. Остана с мен — в един момент сияеща от радост, в следващия критична и нещастна, но така и не си тръгна. Чудя се защо.