Кауи Харт Хемингс
Потомците (26)

26

Момичетата и Сид стоят до мраморните колони във фоайето. Аз искам да сменя двете стаи за апартамент делукс, за да бъдем всички заедно. Децата са впечатлени и се споглеждат с доволни усмивки. Те не разбират, че вземам апартамента, защото не им вярвам. Не пропускам да проверя дали Брайън Спиър е сред гостите на хотела, но не е.

Тръгваме към асансьора. Насреща ни изскачат три момичета и се втурват към нас с такава бързина, сякаш искат да ни прегазят.

— Алекс! — крещят те.

Забелязвам, че дъщеря ми прави гримаса, преди да възкликне:

— О, боже! Как е?

— К’во търсиш тук? — пита едното от момичетата. Слънчевите очила са вдигнати на главата й, а под лакътя й се поклаща малка чантичка. Гледа мен и Скоти така, сякаш са се сбъднали най-големите й кошмари: Алекс е тук със семейството си! После забелязва Сид и изписква: — О, боже! К’во става?

Прегръща ги поред. Първо Сид, после Алекс.

— Вие какво правите тук? — пита Алекс.

— Пролетна ваканция — обяснява кратко другото момиче, после отново залепя до ухото си телефона, който държи в ръка. — Вземи си само бански и едно-две неща за излизане. Нищо официално, само най-обикновени дрехи. — Докато говори, ме оглежда внимателно.

Побутвам Скоти към близкото канапе.

— Край, купонът се заформи! — обявява блондинката в компанията.

— Абсолютно — ентусиазирано казва Алекс.

Никога не съм я виждал да говори така. Обикновено е мълчалива и нацупена. Това цвърчене ме притеснява.

За момент момичетата понижават тон, после цвърченето набира нова сила.

— Направо съм зашеметена! — декларира блондинката.

— Ега си! — смее се другото момиче.

Поглеждам Скоти, но тя объркано мълчи.

— Долу е тъпкано с пичове, трябва да се видят. Току-що се връщам от там. Абсолютно трябва да ги видите.

— Много е яко, че си тук, мило! Липсваше ни. Толкова рядко излизаш. Довечера ще ти звъннем в стаята, окей? Ти носиш ли си джиесема, Сиди?

— Нося го — отвръща Сид. — Но най-вероятно ще го караме кротко.

— О, колко жалко — цупи се момичето. — Но въпреки това пак ще ти звънна.

Алекс е широко усмихната, но ентусиазмът й изглежда неестествен. Мисля си, че се дължи повече на тези момичета, отколкото на нещо, свързано с майка й. Питам се дали майките или изобщо родителите правят това през цялото време: да наблюдават как децата им контактуват с приятели и да виждат неща, които никой друг не може да види.

Момичетата поздравяват мен и Скоти с помръдване на пръсти, после се отдалечават.

— Кифли! — мърмори Алекс, докато се насочваме към асансьора.

— Парцалеси! — добавя Скоти.

— Какво означава това, Скоти? — втренчвам се в нея аз.

Тя свива рамене.

— Кой те научи на тази дума?

Тя сочи сестра си.

— Поканиха ме само заради Сид — казва Алекс.

— Може ли да отидем на плажа? — пита Скоти.

— Разбира се — кимвам. — Ще обиколим целия плаж. — Поглеждам Алекс, но тя гледа право пред себе си.

— Можеше да идеш с тях — подхвърлям. — Нали са ти приятелки.

— Не ме искат — отвръща тя.

Винаги съм си мислил, че Алекс е тази, която организира социалните събития. Разполага с всички атрибути за това.

— За последен път се видях с тях у дома — пояснява тя. — Може би не си ги видял, защото си работил в стаята си или си бил някъде. Мама беше фиркана и искаше да ходим на танци. Аз отказах, но момичетата се побъркаха по нея. Отидоха да танцуват без мен.

Спираме на петия етаж, после на шестия, седмия и осмия. Обръщам се и виждам, че всички копчета на асансьора светят.

— За бога, Скоти! Така ли се забавляваш?

— Сид го направи.

— Сериозно ли говориш?

— Голям кеф е — смее се тя.

— Защо никога не спираше мама? — пита Алекс.

Най-после улучваме правилния етаж. Алекс излиза от кабината, следвана от Скоти, която весело си тананика.

— Не знаех как — казвам.

— По-скоро не си обръщал внимание — клати глава Алекс.

— Говориш само за майка си. Защо не харесваш тези момичета?

— Харесвам ги — отвръща тя. — Но те не ме харесват. — В продължение на няколко секунди мълчи, а когато ме поглежда, очите й са насълзени. — Така и не разбрах защо. Но никога не се чувствах добре с тях. Мисля, че не обичам да съм в компанията на момичета.

— И майка ти не обичаше — казвам аз и се готвя да я попитам какво намира в Сид.

Той крачи пред нас и държи нещо над главата на Скоти, която подскача, за да го стигне. Изведнъж се е оживил. Не питам Алекс какво харесва у Сид, защото се страхувам, че неодобрението ми ще я тласне още по-силно към него. Обикновено така става. Ще трябва да се преструвам, че изобщо не ми пука за него и дори не ми минава през ума да го удавя в морето. Но нещо около това момче не е наред. Всъщност нищо не му е наред. Усетих, че ме дразни едва днес, в колата. Мълчанието му беше много странно.

Алекс е на терасата. Дръпвам плъзгащата се врата и излизам при нея. Климатизираният въздух на стаята се сменя с обичайната душна влага навън. Тя пуши цигара. Сядам и я поглеждам с копнеж. Не защото ми се пуши, а поради спомена за пушенето. Когато бях на осемнайсет, дори не съм си представял, че някой ден ще ме вълнуват подобни проблеми. Много по-лесно е да бъдеш лош баща. Иска ми се да седя тук в компанията на дъщеря си, да си пушим на воля и да пием алкохол от резервите на минибара, а след това да хвърляме миниатюрните бутилчици направо долу, в басейна. Когато бях млад, на прага на възмъжаването, бях дълбоко убеден, че децата ще харесват старите ми приятели от колежа и с удоволствие ще вършим глупости заедно.

— Махни тази цигара — казвам.

Алекс си дръпва за последен път и смачква фаса в подметката на сандала си. Ако бях хлапе, това положително щеше да ми хареса. Беше жест, който ме накара да се почувствам сигурен, че ще съумее да се оправя в живота.

— Поне пуши лайте — подхвърлям. — Като Сид.

— Може — отвръща тя, качва краката си на парапета и се обляга на стола така, че да балансира само на задните крака. Това ми напомня за майка й. Джоуни никога не можеше да седи на всичките четири крака на стола.

— Майка ти е добре — казвам. — Обадих се да проверя. Диша нормално, всичко е наред.

— Това е хубаво — кимва Алекс.

— Държиш се по-мило със Скоти. Благодаря ти.

— Ами. Все оплесква по нещо.

— Нормално. Нищо й няма. Още е дете все пак.

— Не спира да говори за тази Рейна. Каза ми, че позволила на някакво момче да й оближе дупката. Точно така каза — „да й оближе дупката“.

— Какво ви става бе, деца? — пъшкам аз.

— Каза ми още, че родителите на Рейна обещали да й позволят да си сложи силикон веднага след като навърши шестнайсет, защото тогава свършвал пубертетът.

— Това момиче ми дойде твърде много — въздишам аз. — Видя ли го на какво прилича?

Обичам да говоря за недостатъците на чуждите деца. Опирам крака на парапета и бавно се облягам назад. Спирам, когато предните крака на стола се вдигат във въздуха. Хотелът е построен върху скалисто възвишение, от което се разкрива страхотна гледка. Плажът е далече долу и хората приличат на малки бели точици — като звездите по нощното небе. Крайбрежието на Напали се вие като змия и изчезва към хоризонта вляво. Алекс гледа намръщено тъмната морска шир. Сякаш океанът е виновен за нещо.

— А ти добре ли си? — питам. — В смисъл… Не употребяваш, нали?

— Да употребявам ли? — вдига вежди тя. — Какви ги говориш, за бога?

Предпочитам да замълча.

— Не — отвръща в крайна сметка тя. — Не правя нищо нередно.

— Абсолютно нищо? — поглеждам я аз. — Сид миришеше на марихуана.

— Сид може, но не и аз.

— Спряла си, така ли? Не е ли трудно? Хората казват, че било истинска епидемия.

— Не е епидемия — отвръща тя. — Поне за такива като мен. Все пак не живея в гето.

— Значи наистина си спряла?

— Да, тате. Не е кой знае какво. Много деца опитват дрога, след това се отказват. Освен това забравяш, че ме изпратихте в пансион. Там няма как да се снабдяваш. Предполагам, че мама е била наясно какво прави.

Когато разбрах, не знаех как да реагирам. Майка ми вероятно би избухнала в сълзи и би се затворила в стаята си. А татко със сигурност би ме записал в морската пехота или просто би ме застрелял. Решението да я изпратим в пансион беше на Джоуни. Само по себе си това решение беше погрешно, но какво да кажа за себе си? Аз не направих нищо. Никакви опити за рехабилитация, за психотерапия, никакво обсъждане в семейството. Отпращането на Алекс не беше правилната мярка от наша, от моя страна, но беше най-лесната. Избрах ролята на наблюдател и се държах настрана, сякаш Алекс и Джоуни обсъждаха различни модели абитуриентски рокли.

— Вече не се дрогирам — обявява Алекс. — Но продължавам да си мисля, че беше приятно.

— Защо си толкова откровена с мен?

Тя свива рамене, столът стъпва на четирите си крака.

— Мама умира.

Част от мен знае, че Алекс ще е добре. Дори много повече от добре. Вярвам й. Включително и на декларацията, че дрогата е само фаза, през която преминават много деца. Може би не направих нищо, защото не притежавах достатъчно страх, за да бъда добър родител. Помня какъв бях като хлапе. И като син на майка си и баща си. Когато вършех глупости, бях убеден, че бедата ще ме подмине въпреки неимоверните усилия, които полагах за обратното. Също като Алекс. Може би децата на богати родители ненавиждат това изключение и именно то ги кара да се стремят към разрухата. Някой ще ни пипне, но ние ще успеем да се измъкнем. Това, което вършим, няма да ни доведе до улицата. Помня как се сближавах с момчетата от квартала и как нашите лудории бързо се превръщаха в семейни анекдоти, които се разказваха пред гостите ни. Това ме караше да се чувствам некадърен и за белите, сякаш нещо ми пречеше да падна достатъчно ниско, за да стигна нивото на останалите. Чудя се дали и Алекс не изпитва същото чувство. На човек, който се е провалил дори в опитите да стане боклук.

— Гордея се с теб — отронвам аз. Съвсем като татковците по телевизията, които използват подобни фрази след откровен разговор с децата си.

Тя извърта очи и въздиша.

— Няма кой знае какво, с което да се гордееш.

— Напротив, има. Ти току-що го дефинира. Ние те експедирахме далече от дома, прехвърляйки отговорността на възпитателите. Но сега ти си тук и ми помагаш за Скоти. Съжалявам, Алекс. Наистина съжалявам. Страшно съм ти благодарен за помощта.

Изведнъж осъзнавам, че тя е новата майка. Приела е тази роля без колебание.

— Добре, добре — въздиша тя.

Толкова беше, мисля си аз. Разговорите за дрога в семейство Кинг приключиха.

Пред нас се простира прекрасната океанска гледка. Гледка, която вероятно присъства по време на хиляди неудобни, тъжни и красиви мигове.

— Всичко ли е наред със Сид? — питам. — През целия ден беше странно кротък.

— Уморява се — отвръща тя. — Не се е наспал, а има нужда от сън. — Поглежда ме, за да провери дали съм й повярвал. Вижда, че не съм, и добавя: — Преживява труден момент.

— О, така ли? Ние също.

— Забрави за Сид. Кажи как ще открием онзи.

Замислям се. Бях забравил, че сме тук именно заради него.

— Вие двамата ще заведете Скоти на плажа, а аз ще завъртя няколко телефона. Все пак се намираме на остров, ей богу! Всичко е наблизо и хората се познават.

Алекс мълчи известно време, после става и ми подава ръка да се изправя. Очарован съм. Тя е човекът, когото искам да опозная.

— Ще го открием! — отсича дъщеря ми. От тона й усещам, че и тя има какво да каже на Брайън.