Кауи Харт Хемингс
Потомците (5)

5

По пътя към дома на семейство Хигинс, които живеят в близкото градче Кайлуа, инструктирам Скоти. Трябва да приключим с визитата колкото се може по-бързо.

— Държа да се извиниш, и то искрено. Имам работа и не искам да се размотаваме.

Скоти мълчи. Прибрал съм телефона й и тя седи вяло, отпуснала ръце в скута си.

— Защо я наричаш така? Как можеш да бъдеш толкова жестока? Какви са тези думи, които й пишеш?

— Не знам — казва тя раздразнено.

— Разплакваш я. Защо искаш да страда?

— Не знаех, че е толкова обидчива. Понякога ми отговаря с МС и реших, че не й пука.

— Какво е МС?

— Много смешно!

— Сама ли ги пишеш тези есемеси?

Не ми отговаря. Минаваме покрай антикварни магазинчета и автопарк, пълен с огромни камиони. Докато приближаваме към новите магазини, виждаме скейтбордистите, които правят лупинги под гигантското баняново дърво. Винаги се заглеждаме в тях, както може би и всеки, който минава по Кайлуа Роуд.

— Значи сядаш, пишеш гадни неща и продължаваш с обичайните си занимания?

— Не.

— А какво тогава?

— Пиша ги с Рейна. Те я разсмиват и после ги показва на Рейчъл, Брук и другите.

— Знаех си, че Рейна има пръст в това. Знаех си.

Рейна Бърк, дванайсетгодишна. Разхожда се в клуба по бански с прашки и с червило. Има нахакан вид, който не подхожда на възрастта й. Напомня ми за Алекс — красива и забързана, готова да зареже детството си като лош навик.

— Отсега нататък няма да се движиш с нея.

— Ама, татко, ние вече имаме план за вторник с нея и майка й.

— Аз пък имам план да стоиш при майка ти.

— Тя не може дори да си отвори очите! Никога няма да се събуди.

— Разбира се, че ще се събуди. Какво ти става? — Вторачила се е в пътя и не помръдва. — Трябва да си с твоята майка, а не с нечия друга.

— Може ли Рейна да дойде в болницата? Не се виждам с никого, като не ходя на училище.

Изненадан съм, че иска да заведе приятелка в болницата, но си мисля, че ако Рейна е там, Скоти може би ще поговори на Джоуни.

— Добре — казвам. — Извини се на това момиче, бъди добра с нея утре и всеки следващ ден и Рейна може да дойде във вторник.

— Окей, трябва ми блекбърито да й кажа да се държи мило с Лани Грух.

— Можеш да й се обадиш от къщи. И престани да наричаш така Лани.

Пресичаме Кайлуа. Напоследък търговският център е така обновен, че може да се мери с тези в най-луксозните предградия на Америка. Туристите са навсякъде, докато в нашето градче все още не е така. Знам, че като продам земята, купувачът ще я превърне в нещо такова. Не че не харесвам как изглежда този център, а и Джоуни го обича. Тя си пада по лъскавите места.

— Можем ли да си вземем плодов мус?

— Не.

— А хамбургери?

— Не.

— Божичко, само не ми казвай, че искаш зеленчуков фреш.

— Ти току-що яде, Скоти.

— Добре, само един шейк с фъстъчено масло.

Устата ми се пълни със слюнка.

— Престани, Скоти. Казах „не“.

Трафикът се забавя и едва пълзим към кръстовището. Едно семейство се разхожда по тревата отстрани. Бащата носи жълт пластмасов каяк над главата си. И децата, и родителите, и други двама възрастни са облечени в лилави тениски с надпис „СЕМЕЙНА СРЕЩА НА ФИШЪР“.

— Тъпаци! — казва Скоти.

Задминаваме ги, после спираме и те ни задминават. Светофарът светва зелено. Когато се изравняваме със семейството, Скоти се навежда през прозореца и изкрещява:

— Лилави тъпаци!

— Скоти! — виквам аз. — Какво ти става?

— Помислих си, че ще те разсмея.

Поглеждам към семейство Фишър в огледалото за обратно виждане. Бащата е оставил каяка и ръкомаха гневно към по-големия си син, който си сваля тениската и я хвърля на земята. Главата ми започва да пулсира.

— Пристигнахме — казва след малко Скоти.

— Знаеш къде живее?

— А ти как мислиш? Нали всяка година ме кани на рождения си ден.

— Престани да ми говориш така, сякаш съм длъжен да знам всичко.

— Ето тук е.

Спирам до бордюра и оглеждам къщата, която прилича на всички други в Кайлуа: входна врата, която никой не използва, и врата с комарник до гаража, която е отворена и пред нея има чехли и обувки върху гумена изтривалка. Излизаме от колата и докато вървим по алеята, питам:

— Значи с Лани сте били приятелки?

— Да, до миналия й рожден ден, когато заключи вратата и ме остави навън. Трябваше цял ден да стоя ей тук, а всички вътре се смееха. — Тя посочва масата в гаража. Това е друга типична черта на обитателите на този край. Никой не използва гаражите за коли, а като външни трапезарии с допълнителни хладилници. — Мислеше се за много велика, но после започнаха да харесват мен, а на нея й биха шута и картинката се промени.

Мисис Хигинс застава зад комарника. Отваря го и ние влизаме. Ръкуваме се, казвам „здравейте“, но тя не помръдва от коридора. Толкова сме близо един до друг, че или ще се целунем, или ще се хванем за косите.

— Благодаря, че дойдохте — казва тя с хладно благоволение.

— Ето ни — смотолевям аз и ми се иска да добавя „въпреки че жена ми е в кома“, но от самото начало се зарекох да не използвам това като извинение или средство за манипулация.

Мисис Хигинс поглежда към обувките ни, а аз поглеждам босите й крака и се сещам, че ни чака да се събуем. Мразя да ме карат да се събувам. Оставам по чорапи и забелязвам, че единият е доста по-тъмен от другия. Скоти се затичва навътре, пързаля се като на кънки и пука балончета. Искам да й кажа да престане с тази дъвка. Много невъзпитана изглежда. Мисис Хигинс ме повежда към дневната. Виждам момиче с кръстосани на канапето крака. Това трябва да е Лани, която е бяла, но с бухнала афроприческа и сплеснат нос, който явно е причина за прякора й. Личи си, че обича Скоти, защото грейва, спуска крака на пода и се втурва към нея.

Поглеждам майката, втален прототип на дъщерята, което вдъхва надежда, и забелязвам, че очите на Лани са сини и красиви, а кожата й гладка. След няколко години или ще изглежда страхотно, или още по-зле.

— Скоти, имаш ли да казваш нещо на Лани? — питам аз.

— Извинявай — промърморва тя.

— Няма нищо — отвръща Лани.

— Чудесно — казвам аз. — Ние тръгваме, беше ми приятно, че се запознахме.

— Скоти, това, което си написала, говори за злоба — не мирясва майката.

Мъча се да внуша с поглед на дъщеря ми да не й отговаря.

— Не знам какво се случва в живота ти, но си станала отвратителна.

— Моля ви — намесвам се аз. — Тя се извини. Децата понякога се озлобяват, когато приятелите им правят номера.

— Нужно е да се научи да бъде мила и онлайн, не само очи в очи — продължава мисис Хигинс.

— Съгласен съм.

— Трябва да престане да обижда онлайн. Това е едно от основните правила в училище.

— Разбра ли, Скоти?

Клякам, за да сме лице в лице със Скоти, нещо, на което Естер ме научи. Видяла го в едно предаване за проблемите на бавачките. „Деца не трябва да гледа от високо“, посъветва ме тя.

Скоти кимва преиграно — отмята брадичка нагоре и после я забива в гърдите си.

— Не, не осъзнава вината си — казва мисис Хигинс с кисела усмивка, която ме дразни. — Ще продължи по същия начин, помнете ми думата.

— Няма — уверявам я аз. — Всичко ще е наред. Ще преглътне това, че дъщеря ви я е държала отвън на рождения си ден. — Обръщам се към Лани и казвам: — Било е жестоко да я заключиш. Може би си искала да се направиш на важна, нали?

Лани кимва, но се усеща и ме поглежда безизразно.

— Скоти цял ден е стояла на двора — казвам на майката.

— Не съм знаела — отвръща тя.

— А кой ми донесе торта? — обажда се Скоти.

— Занесли сте й навън торта — хващам се за думите й аз. — Може би Дани трябва да й се извини, защото явно, че тази случка е отключила… „злобата й“, както се изразихте.

Имаш си работа с адвокат, госпожо, макар и с различни чорапи.

— Съжалявам — казва Дани.

Мисис Хигинс стои с кръстосани ръце, смутена от промяната на картинката, както се изрази Скоти.

— Добре. Страхотно! — казвам аз и потупвам бедрата си. — Дани, заповядай у нас някой път. Ела да поплувате в басейна или да играете на нещо. Тъкмо ще разгледаш албума на Скоти.

— Окей — казва Дани.

Скоти ме поглежда намръщено, но знам, че по-късно ще оцени поканата ми. На човек му трябват и приятели, които го карат да се чувства победител.

— И пак извинявайте, мисис Хигинс, Дани. Съжалявам за обидата и сълзите. Надявам се да ви видя и двете по по-приятни поводи.

Майката се обръща и тръгва към вратата.

— Чао — казва Скоти.

— До скоро — казва Дани.

Винаги когато решавам, че съм разгадал Скоти и ще се справя с нея, тя ме изненадва с нещо друго. В случая позагладихме този проблем, но само временно; иначе той си остава. Скоти е способна на жестокост и аз трябва да разбера защо. Не знам дали това са симптоми на пубертета, или е нещо много по-сериозно.

— Налага се да поработя — казвам на Скоти, докато се обуваме, — но от Естер разбрах, че ти така или иначе имаш солфеж или нещо такова.

— Не ми се ходи на солфеж, отврат е — опъва се Скоти. — Тя може да ме заведе на плаж. Ти обеща.

Навеждам се да завържа връзките си. Намирам се сред море от обувки. Мисис Хигинс има безброй ожулени сандали. Всичките са равни или с ниски токчета. Какъв смисъл има от толкова много обувки? Неволно хващам един сандал и го разглеждам. Токчетата на Джоуни са поне петнайсет сантиметра.

Ако Джоуни умре преди мен, не знам дали ще бъда някога с друга жена. Не мога да си представя да мина през всички предварителни неща — разговори, ухажване, вечери. Ще трябва да я водя по разни места, да обяснявам историята си, да се шегувам, да правя комплименти, да внимавам да не пръдна. Ще трябва да й кажа, че съм вдовец. Сигурен съм, че и Джоуни няма да се хване с никого в обратния случай. Прекалено много усилия се изискват.

Мисис Хигинс се е надвесила над мен. Оставям сандала й на пода. Гледа ме така свирепо, че се притеснявам да не ме ритне.

— Успех в продажбата — казва тя.

Изправям се и кимвам хладно. Сега осъзнавам, че не е ядосана на Скоти за това, което е направила, а поради факта че се е родила в такова семейство.

— И какво излиза? Пак ще получите толкова много пари. Защо?

— Държите ли да разберете? — Гледам я от упор и тя отстъпва назад.

— Да.

— Татко, искам да си ходим — измрънква Скоти.

Прочиствам гърлото си, преди да заговоря.

— Прадядо ми е Едуард Кинг. Родителите му са били мисионери, но той е поел по друг път. Станал банкер, а после и главен ковчежник на крал Калакауа. Той е управлявал имението на принцеса Кекипи, последната пряка потомка на крал Камехамеха. — Млъквам с надеждата, че е загубила интерес, но тя повдига вежди и чака да продължа.

— Да си донеса ли албума да й го покажа?

— Не — казвам аз.

— Да — казва мисис Хигинс.

Скоти изскача навън и тръгва към колата.

— И така… Кекипи е трябвало да се омъжи за своя брат според една безумна монархическа традиция на Хаваите. Тъкмо преди да встъпят в брак, тя и управителят на имението й Едуард се влюбили и се оженили. Скоро след това последвало анексирането и местните хора не погледнали с добро око на брака с бизнесмен хаоле. Както и да е, те имали силна връзка. Когато умряла една друга принцеса, Кекипи наследила от нея триста хиляди акра земя, както и парите й. Едуард надживял жена си и всичко останало за него. През 1920 година той учредил попечителски тръст, после умрял, а ние сме наследниците.

Скоти се връща и отваря албума си на първата страница. Без мое знание беше откъснала няколко листа от три стари книги по местна история, които държах в кедров скрин. Залепила ги е в албума си, така че сега той мирише на кедър. Ето го Едуард с изпито сериозно лице. С високи ботуши е, а цилиндърът му е на масата пред него. Ето я и Кекипи, чието име означава „бунтарка“. Има шоколадово топчесто лице и гъсти вежди. Винаги когато го видя, си мисля, че с нея бихме били големи приятели, и не мога да сдържа усмивката си.

Мисис Хигинс се навежда, хвърля поглед на снимките и пита:

— А после?

— Баща ми почина миналата година и със смъртта му отпаднаха ограниченията на попечителството. И сега ние, бенефициентите, богати на земя, но иначе безпарични, ще продадем наследството си на… някого. Още не знам на кого.

— Решението ви ще повлияе силно на пазара на недвижимите имоти — казва тя леко иронично.

Предполагам, че цитира някоя вестникарска статия, която е прочела. Неприятно ми е, че може би е знаела всичко, което току-що й казах. Затварям албума на Скоти.

— Щастливци — казва мисис Хигинс на прага.

Поглеждам празната пейка и пластмасовата маса и си представям как Скоти е седяла сама в гаража.

— Не може ли Естер да ме заведе в клуба вместо на солфеж? — не се отказва да мрънка Скоти. — Нали обеща, че ще ходим на плаж. Става ли, а?

Поглеждам към мисис Хигинс над главата на Скоти.

— Така стои въпросът с наследството, все едно дали ви харесва или не.

— Съболезнования за баща ви — промърморва тя.

— Благодаря.

Изчаквам малко и след като тя не казва нищо повече, тръгвам със Скоти към колата. Чувствам се изтощен, все едно съм изнасял проповед, но поне речта ми ме настрои за работа. Ще прегледам документите на кандидатите с образите на Едуард и Кекипи пред очите ми. И после ще престана да се занимавам с това. Става ми неудобно, че мисля за бизнес, докато Джоуни прекарва в сън своя дълъг и изтощителен полет.

— Нали може? Нали може Естер да ме заведе в клуба?

— Добре, става — предавам се аз. Когато потегляме, питам: — Ще бъдеш ли добра с Лани?

Сещам се за моя съученик Томи Кук. Беше бледо момче с псориазис; често го връзвахме за някой стол с ластици за бънджи и го слагахме по средата на пътя. После се скривахме в храстите. По Рейнбоу Драйв рядко минаваха коли, но когато минеха, винаги се изненадвах, че шофьорите намаляват и заобикалят стола. Никой никога не слезе от колата си, за да помогне на Томи. Сякаш ни бяха съучастници в гадния номер. Не знам как Томи се остави да го хванем повече от веднъж. Може би жадуваше за внимание.

— Ще опитам — казва Скоти. — Но е трудно. Има физиономия, което ти се иска да фраснеш.

— Знам какво имаш предвид — казвам, мислейки си за Томи, но веднага осъзнавам, че не е редно да проявявам разбиране. — Какво значи това? — поправям се. — За физиономията, която ти се иска да фраснеш. Откъде си го чула?

Понякога се чудя дали Скоти осъзнава какво приказва, или рецитира като онези деца, които наизустяват Декларацията за независимостта.

— Мама говори така за Даниъл.

— Ясно.

Джоуни е пренесла детската си жестокост в зрелия живот. Изпраща на вестник „Адвъртайзър“ грозни или компрометиращи снимки на бившите си приятелки, за да ги поместят в светската си хроника. Около нея постоянно се разиграва някаква драма, винаги има някакви познати, с които ми забранява да говоря или да ги каня на барбекю, а после я чувам да клюкарства по телефона за поредния скандал. „Направо ще умреш — чувам гневния й възбуден глас. — Божичко, ще умреш, като ти кажа!“

Затова ли Скоти се държи така? Защото е гледала как майка й използва жестокостта като източник на забавления? Чувствам се едва ли не горд, че стигнах до тези заключения без блоговете и Естер, и нямам търпение Джоуни да се събуди, за да й го кажа, да разбере, че мога да разсъждавам и да се справям без нейна помощ.