Кауи Харт Хемингс
Потомците (30)

30

Поемам обратно по пясъка и сядам на брега. Чакам да видя дали семейството на Брайън ще се появи на плажа. Сигурен съм, че ще стане точно така. Нали затова са тук. Планът ми е на път да блокира. Не виждам как мога да го осъществя, след като видях съпругата и децата му. Това става трудно не само от логистична гледна точка. Започвам да се съмнявам в цялата им връзка, макар да знам, че е съществувала.

Виждам децата и Сид, които се спускат по скалите към плажа. Пътека няма. Вероятно като предпазна мярка срещу проникване на външни хора на частния плаж на хотела. Но скалите са достатъчно стръмни, за да обезкуражат и гостите на хотела да идват тук.

След известно време тримата стъпват на пясъка, оглеждат се и ме забелязват. Скоти изтичва при мен и разстила хавлията си.

— Алекс пак поръча румсървис — докладва заговорнически тя.

— Добре — отвръщам аз.

Скоти никога не знае откъде ще излезе заек и затова пробва. Според мен това е добра тактика. Обривите й вече минават — завехнали и изсветлели са като стари белези. Какво става с теб, искам да я попитам аз. Как да ти помогна? Представям си я как позираше пред огледалото, как притискаше гърдите си с длани. Досега не бях обръщал внимание, но гърдите на Скоти наистина са започнали да растат.

Тя ляга по корем и ме поглежда.

— Вкъщи имаш кабелна телевизия в стаята си, нали? — питам.

— Да.

— Какви филми гледаш?

— „Семейство Сопрано“, „Стъпка по стъпка“… — започва да изброява тя, после млъква и пита: — Само за кабелната или въобще?

— Мисля, че не бива да гледаш всякакви филми.

— По-добре да умра! — отсича тя.

Алекс бавно се насочва към нас. Сид се влачи след нея и пуши. Забелязвам как мъжете я оглеждат и отместват очи едва когато разбират, че се е насочила към мен.

— Нещо ново? — пита тя.

— Да, бе! — пляска се по челото Скоти. — Откри ли приятеля на мама?

Обмислям отговора си. Ако разберат, че съм го открил, ще очакват някакви действия от моя страна.

— Не. Нямах късмет.

Сид ми кимва и аз му отвръщам. Представите ми за това момче са претърпели коренна промяна. Потаен, но не мекушав. Силен характер, като се има предвид какво му се е случило. Или пък просто здраво надрусан.

— Добре ли закусихте? — питам.

— Аха — отвръща Сид.

— Нося ти нещо — казва Алекс и ми подхвърля кифличка със стафиди.

— О, благодаря ти. Много си мила.

Слънцето е още по-високо, гърбът ми е приятно затоплен. Свалил съм маратонките и заравям пръстите на краката си в хладния пясък. Сид и Алекс лягат по корем, а Скоти се обръща по гръб. Плажът бързо се пълни. Много хора вече са във водата. От двете ни страни изникват чадъри и шезлонги, хладилни чанти, кърпи и шапки.

— Взехте ли плажно мляко? — питам.

— Не — отвръща Скоти. — Имаме ли вода?

— Случайно да носиш? — поглежда ме Алекс.

— Не.

— А да си взел нещо за хапване?

— Ако огладнеем, ще отскочим до града — отвръщам.

Как майките се сещат да вземат всичко, което може да поискат децата им, чудя се аз.

Алекс се надига на лакът и гледа някъде зад мен. Обръщам се да проследя погледа й и виждам жената в бяло. Тя ни поглежда, усмихва се и продължава пътя си. Двете момчета тичат към водата.

— Не влизайте навътре — провиква се тя.

Те се пльосват по корем, преодоляват една малка вълна и се поклащат като патета на повърхността. Жената спира на няколко крачки от брега. Позицията й е идеална, защото е малко под нашата и мога да я оглеждам спокойно. Тя сваля чантата от рамото си, вади една хавлия и я изпъва с рязко движение на ръцете. Хавлията се издува от вятъра и покорно каца на пясъка. Вързала е под мишниците си бледозелено прозрачно парео. Сяда върху хавлията, без да го сваля, бърка в чантата си и вади дебела книга с твърди корици.

Дъщерите ми не свалят очи от нея. Питам се дали я сравняват с майка си, или просто я гледат така, както се гледа нещо хубаво. Обръщам се да проверя дали мъжът й ще се присъедини към нея, но виждам само някакъв човек, който бръмчи с моторна косачка, и две-три местни момчета, нарамили въдици.

Синовете й плуват по корем, яхнали вълните. От време на време тя вдига поглед от книгата да ги погледне, като слага пръст на мястото, докъдето е стигнала.

— Защо не поплувате, деца? — подхвърлям аз.

— А ти ще дойдеш ли с нас? — пита Скоти.

Не ми се ще, но няма как да откажа, защото жената със сигурност ще ме чуе.

— Разбира се! — отвръщам по-ентусиазирано, отколкото е нужно. — Алекс?

Неочаквано за мен Алекс се надига. Никога не знам кога ще срещна съпротива. В мига, в който започвам да улавям последователността на настроенията им — шеговитост, близост, заядливост, готовност за бой, успокоение, — те сменят реда.

— Ще дойдеш ли с нас, Сид? — Усещам фалшиви нотки в гласа си, все едно му се подмазвам или му своднича. Смъртта на баща му ме е направила прекалено любезен.

— Хайде! — изправя се той и хуква към океана.

Прескача няколко вълни и се гмурка. За известно време стоя нащрек и чакам да се покаже на повърхността, после преставам с тия досадни родителски номера. Влизам в океана заедно с момичетата и бавно се потапям във водата.

— Хвани тази, Стивън! — вика по-голямото момче на братчето си. То се обръща точно когато вълната надвисва над главата му. — Сега!

Всички се гмуркаме. Аз изскачам на повърхността и се оглеждам. Малкият е хванал вълната, която го изтласква почти до брега.

— Супееер! — крещи той.

— Нали ти казах? — вика в отговор брат му, без дори да поглежда към Скоти.

Държи се делово, полуобърнат към прииждащите вълни. Прави няколко скока, но пропуска момента и ядосано удря водата. Пълен нервак.

Майка му ни наблюдава над слънчевите си очила. Алекс и Сид подминават шамандурата и се насочват към някакъв понтон, боядисан в зелено. Скоти неусетно застава на една линия с момчетата и е готова да хване следващата вълна.

— Пази се! — крещи й голямото. — Хайде, Стивън, тази е твоя! Дай, дай, дай!

Стивън обаче не е готов. Диша тежко, а виковете му пречат да се ориентира. Поглежда Скоти и потегля напред, ритайки с всички сили. Но вълната минава под него и той се плъзга обратно.

— Ти му пречиш! — крещи голямото момче на Скоти. — Иди някъде другаде!

Скоти колебливо го поглежда, сякаш иска да разбере дали се шегува.

— Всички сме в океана, приятел — обаждам се аз. — Няма как да си го разделим.

— Не му бях на пътя — казва Скоти. — Той просто не плува достатъчно бързо.

Как ще отговориш на това, малко гаднярче? Поглеждам го втренчено и той навежда глава, може би защото е забелязал, че майка му влиза във водата. Смекчавам погледа си и му се усмихвам.

— Ето, някой ти идва на помощ.

Майката леко ми кимва. Банският й не е дълбоко изрязан, а със скромна кройка, а широкополата шапка е останала на главата й. Тя скрива лицето й и аз виждам само тялото, което се хвърля във водата и се плъзга по посока на момчетата. Бронзовата коса се разстила след нея като пелерина. Скоти е очарована. Джоуни щеше да скочи във водата с възможно най-оскъдния бански и положително щеше да се държи като по-голямото момче, да крещи „давай, давай“ и да прави състезание от всичко.

Мисис Спиър започва да плува по гръб. Ръцете й се въртят като перки на вятърна мелница, от пръстите й шурти вода, краката й разпенват леко повърхността. Фактът, че шапката продължава да стои на главата й, ми се струва глупав, но едновременно с това и очарователен.

— Хвани тази, мамо! — вика по-малкото момче.

Тя се обръща към неособено високата вълна и преминава на бруст.

— По-бързо! — крещи момчето.

Скоти се кани да яхне вълната, но очите й не се отделят от жената, която се стреми към същото. Вълната постепенно набира височина. Хваща ме страх. Не за Скоти, която е много добра в тази игра, а за жената. Изглежда адски крехка, като някаква рядка вещ на най-горната полица, оборудвана с насочено осветление. Сега плува доста по-енергично. В един момент се обръща, на лицето й грее усмивка. После поглежда нагоре и изчезва в пенестия гребен на вълната.

Аз яхвам следващата с намерението да проверя какво се е случило. Скоти и жената вече са на брега. Дъщеря ми е на крака, но положението на мисис Спиър изглежда по-сериозно. Лежи на хълбок в пясъка, дългата коса е омотана около главата й. Едната презрамка се е смъкнала, също като долнището на банския.

Излизам на брега и хуквам натам, но после изведнъж се сещам, че има жени, които не обичат да приемат помощ от мъжете. Като моята. Преструвам се, че съм загрижен за Скоти, после се обръщам към мисис Спиър и с усмивка подхвърлям:

— Добре ли сте?

Поредната вълна се стоварва върху нея и започва да я тегли обратно в морето. Личи, че е безпомощна и не знае как да се измъкне. Поглеждам към синовете й, които се заливат в истеричен смях. После й помагам да се изправи. Тя се подпира на раменете ми с две ръце, но бързо ги отдръпва. Това е най-странното и най-топлото докосване, което съм усещал от месеци, а може би от години. И все още го усещам: допира на ръцете й. Имам чувството, че ще остане завинаги върху кожата ми, сякаш съм жигосан. Не защото е тя, а защото е жената, която ме е докоснала по този начин.

— Господи, имам чувството, че съм преминала през автомивка — прави физиономия тя.

Аз се разсмивам, или по-скоро правя опити. Обикновено не се смея на такива неща.

— А ти как си, миличка? — обръща се към Скоти тя. — Как успя да се справиш?

— Аз съм момче — обявява дъщеря ми. — Погледни ме по-внимателно. — Банските й са пълни с пясък и отпред се е образувала внушителна подутина. Тя многозначително я почесва и добавя: — А сега мисля да ходя на работа…

Явно ме пародира, което ще остави невярно и унизително впечатление от мен у мисис Спиър.

— Скоти! Веднага се почисти!

— Сигурно е много весело да имаш момичета — казва тя и се обръща към океана.

Трябват ми няколко секунди да разбера, че гледа Алекс, която се пече на слънце върху понтона. В следващия миг виждам как Сид се навежда над нея и я целува по устните. Тя вдига ръка и я увива около шията му. За момент забравям, че това там е моята дъщеря, и си мисля колко отдавна не съм бил целуван по този начин.

— А може би не е чак толкова весело — добавя мисис Спиър.

— Напротив, прекрасно е — уверявам я аз, макар да изпитвам чувството, че току-що съм се сдобил с тях и още не знам какво ме чака. После махам с ръка към понтона и небрежно добавям: — Двамата са заедно от години. Не разбирам дали са гаджета, или това просто е част от поведението на днешните младежи.

Мисис Спиър ми хвърля любопитен поглед и сякаш иска да каже нещо. Но не го прави.

— А момчетата? — питам аз и посочвам двете кретенчета във водата. — Сигурно ви ангажират цялото време.

— О, справям се. Възрастта им е такава. Общо взето, ми доставят огромна радост.

Насочва поглед към децата си. Изражението й не може да убеди, че изобщо изпитва някаква радост. Питам се колко родители водят подобни тъпи разговори помежду си. И каква част от истината крият. Хиперактивността им е толкова непоносима, че понякога ми идва да ги инжектирам с конска доза успокоителни. Постоянно твърдят, че ги наблюдавам, но истината е, че изобщо не ми пука. Толкова ли е трудно да скочиш от дъската за гмуркане?

Дъщерите ми са непоносими, искам да й призная аз. Едната говори мръсотии на отражението си в огледалото. И вие ли сте го правили на нейните години?

— И вашите момичета са прекрасни — казва тя. — На колко години са?

— На десет и на осемнайсет. А вашите?

— На десет и на дванайсет.

— Чудесно — кимвам аз.

— Малката е голям сладур — добавя тя. — Много е забавна.

— О, да. Скоти е истински динамит.

Известно време мълчим и гледаме как вълните блъскат Скоти, която седи на пясъка.

— В момента и двете са малко тъжни, защото майка им е в болница — казвам аз. Осъзнавам колко неудобно ще се почувства мисис Спиър, изчаквам сепнатото й: „О, не!“, и добавям: — Просто са малко притеснени.

— Естествено — кимва тя. — Трябва да им е много трудно. Какво се е случило, ако не възразявате да попитам?

— Инцидент с лодка — отвръщам аз и изчаквам да видя дали ще й светне някаква лампичка.

— Съжалявам — казва тя. — От онези с платната или от онези с моторите?

Засмивам се и виждам как отстрани на шията й се появява червено петно.

— От онези с моторите — отвръщам.

— Извинявайте, но не разбирам абсолютно нищо от…

— Не, не, засмях се просто ей така, защото беше казано симпатично. Чаровна сте.

Тя докосва гърдите си с длан, а аз си мисля, че това е максималното, до което мога да стигна в мислите си за изневяра на Джоуни. Като отмъщение, разбира се. Защо не сподели с мен, че е влюбена в друг, по дяволите? Нима наистина е изчаквала да си продам земите, за да подаде молба за развод? Надявам се, че не е била толкова хладнокръвна. И съм благодарен, че никога няма да разбера. Мълчанието й ми позволява да я превръщам в такава, каквато си пожелая.

Мисис Спиър гледа океана. Аз също.

— Вчера видяхме Джон Кюсак и Нийв Кембъл — казва тя. — Караха сърф.

— О, така ли? А кои са те?

— Актьори — отвръща тя. — Холивудски звезди.

— Аха. Е, тук идват много такива. В кои филми са се снимали?

— Не съм сигурна. Всъщност не се сещам за нито един.

— Интересно — казвам аз.

— По-скоро глупаво. Имам предвид разговорите за звезди.

— Напротив, очарователно е.

Поглеждам я насърчително. Тя гризе палеца си и гледа надолу. После вдига глава и се усмихва.

— Мисля, че това изобщо не ви засяга.

— Права сте — смея се аз. — Не, всъщност грешите. Засяга ме, дори много. Не мога да понасям звездите. Ужасен съм от парите, които им плащаме, ненавиждам онези циркове с наградите, церемониите… Толкова са нелепи!

— Знам, знам. Но въпреки това са ми любопитни.

— Надявам се, че не купувате списанията за тях.

— Напротив, купувам ги.

— О, не! — стена аз и се хващам за главата.

В този момент зървам Скоти, която тича към нас, и осъзнавам, че сякаш съм забравил коя е тази жена. Тя е съпруга на Брайън и не ми е приятелка. А моментът изобщо не е подходящ за смехове и закачки. Още по-малко пък за желание да се наслаждавам на живота.

— Намерих ти шапката! — вика Скоти и й подава капелата. Шнурчето е мокро и прилича на някакво странно водорасло.

— Благодаря ти — казва мисис Спиър и посяга да я вземе.

Скоти я гледа свенливо, сякаш очаква награда.

— Искаш ли си кърпата? — пита тя и оглежда краката й. — Малко си накокошинена.

Поглеждам краката на мисис Спиър. Кожата й наистина е настръхнала.

— О, да — отвръща тя. — Май наистина ми трябва.

— Ей сега ще ти я донеса — казва Скоти и хуква към чантата й.

Поглеждам мисис Спиър извинително, но тя изглежда спокойна. Изкачва наклона на прибоя и сяда на топлия сух пясък. Аз я следвам, като забивам пръсти в пясъка, и отново поглеждам настръхналите й крака.

Скоти се връща, увива кърпата около раменете на мисис Спиър и сяда до нея.

— И аз се бръсна — обявява тя.

Жената свежда очи към краката й.

— Нима? — казва тя.

— Наложи се, защото водих морска битка. Нападнаха ме португалски галери. Беше си като малка война.

Ядосвам се, защото това е фразата, която беше намислила да каже на майка си. Но вече върви напред и търси с кого да я замести. Трябва й само един ден да се влюби в друг човек. Предполагам, че с децата е така. Не страдат за нас по начина, по който бихме искали да страдат.

— И се наложи да се бръснеш? — пита мисис Спиър.

— Да. За да махна отровата.

— В някоя вила ли сте отседнали? — подхвърлям небрежно аз.

— Да. Съпругът ми е тук по работа и решихме да я съчетаем с една малка ваканция. Той познава собственика и…

— Хю.

— Точно така.

Изглежда облекчена, че имаме общ познат.

— Той ми е братовчед — пояснявам.

— О, така ли? Тогава сигурно познавате и съпруга ми. Брайън Спиър…

Гледам право пред себе си. Алекс и Сид скачат от понтона, който се клати напред-назад. Големият син на Брайън е отнесен от течението малко по-навътре. Виждам, че не може да се справи. Има опасност да се удави. Бих могъл да й разкажа всичко. Да я накарам да се почувства толкова зле, колкото се чувствам аз. Бихме могли да водим далеч по-съдържателен разговор, вместо да обсъждаме възрастта на децата си. Разговор за любовта и изневярата, за началото и края.

— Не познавам съпруга ви — отвръщам.

— О! Просто си помислих, че…

— Скоти, извикай му да плува по диагонал, за да се измъкне — нареждам аз.

Изненадващо покорна, Скоти става и тръгва към океана. Мисис Спиър слага ръка над очите си, после се изправя.

— Дали ще се справи?

— Ще се справи. Тук теченията са доста коварни, но Скоти ще му помогне.

Тя ме поглежда. На лицето й е изписана тревога. Виждам я съвсем ясно. Иска да й помогна. Жената на Брайън иска да спася сина й. Не виждам лицето на момчето, но знам какво си мисли. То е притеснено, но едновременно с това не може да повярва, че е попаднало в реална опасност. Живо е и изпитва едно-единствено желание: да се върне обратно, да стигне до брега.

Спаси Брайън! Измъкни Брайън. Извади го на брега!

Не искам да се мокря, но казвам:

— Ще вляза да го извадя.

— Благодаря — казва съпругата на Брайън. — Много мило от ваша страна.