Кауи Харт Хемингс
Потомците (24)

24

Утрото е прекрасно.

Отварям дрешника и докосвам дрехите на Джоуни. После затварям очи и влизам между полите и блузите й. Днес ще изключат апарата за командно дишане и ще изнесат от стаята всички животоподдържащи системи. Семейството ни ще я остави сама в този момент. Чувствам се зле, но това трябва да бъде направено. Докторът каза, че може да бъде направено. Каза още, че ще бъде добре за момичетата. Така че очаквам предстоящото пътуване с надеждата да успеем да изградим нещо специално. Да осъзнаем, че оттук нататък вече ще сме само тримата. Надявам се да успеем.

Излизам от гардероба миг преди появата на момичетата.

— Приготвихме си багажа — докладва Скоти.

— В такъв случай да вървим — казвам аз и тръгвам към коридора.

Момичетата не помръдват.

Осъзнавам, че оглеждат стаята ми. Стаята на майка си. Гледат мястото, на което е спала.

Връщам се към гардероба и се преструвам, че търся още нещо. Давам им възможност да останат още малко. Навън птиците вдигат адска врява. Поглеждам през прозореца. Битката се води за по-добри позиции на баняновото дърво в двора. Една птица упорито налита към мястото, което си е избрала, въпреки че то вече е заето. Прогонват я, но тя отново налита. Грее ярко слънце. Откъм Уайманало настъпват облаци, които ще затиснат жегата в долината.

— Ще купим ли имението на Дорис Дюк, след като продадеш земята? — пита Скоти. — Ще ми позволиш ли да си наема свой собствен самоанец?

— Не — отвръщам аз.

— А ще получа ли диамантите на мама?

Обръщам се. Скоти седи на леглото и рови в чекмеджето на нощното шкафче на Джоуни. После вади фотоапарата си и снима съдържанието. Изпитвам чувството, че се намирам на местопрестъпление.

— Няма да ги получиш — казва Алекс.

— Защо?

— Защото си малко егоистично червейче и диамантите ще се пръснат в мига, в който докоснат грозната ти кожа.

— Алекс!

— Задава отвратителни въпроси! — бунтува се голямата ми дъщеря. — Не ми пука, че е на десет! На тази възраст аз изпих първата си бира. Крайно време е да порасне! И престани да снимаш, чуваш ли? Документация ли ще правиш?

— Да — отвръща Скоти. — Когато мама се прибере, ще я попитам лично.

Тя оставя фотоапарата на шкафа и затваря чекмеджето на майка си. На готовата снимка се виждат изкуствени перли и истински перли. Фалшиви диаманти и истински диаманти. Огърлиците блестят.

— Да тръгваме — предлагам аз. — Тези дни ще се надпреварваме с часовника. Нямаме време за подобни глупости.

— Защо ще се надпреварваме с часовника? — пита Скоти.

Пренебрегвам въпроса и с бърза крачка тръгвам по коридора към гаража. Момичетата ме следват и продължават да се заяждат.

— Внимавай какво говориш! Не ми казвай да порасна, защото в ексбокс имам няколко снимки на професионални курви — казва Скоти.

— Сериозно? — казва Алекс. — Психо! По-добре пий ригалин.

— А ти си лекувай акнето! — не се предава Скоти. — На брадичката ти има цял вулкан, който всеки момент ще изригне като Мауна Кеа.

— Мауна Кеа е спящ вулкан, глупачке!

— Задникът ти е спящ вулкан!

— Млъквайте! — крещя аз и се чувствам като тъста ми.

Хвърлям чантите в багажника. Ядосан съм, но това не ми пречи да се запитам какво ще правя с бижутата и дрехите на Джоуни. Разбира се, че Скоти може да получи диамантите й. Въпросът беше съвсем практичен, но няма как да й кажа това.

— Къде е Сид? — питам. — Защо непрекъснато трябва да питам къде е този кретен?

— Не го наричай така — обажда се Скоти.

Сид се появява от задната врата.

— Заключи ли? — питам го аз.

Той се връща да провери, завъртайки топката на бравата.

— Аз съм отпред! — пищи Скоти, докато Алекс отваря дясната врата и се настанява на седалката.

Скоти буквално изпада в истерия, докато не принуждавам сестра й да се премести отзад.

— Нали се разбрахме да ми помагаш с нея? — казвам на Алекс аз. — А ти я дразниш безобразно! Хайде, вземи се в ръце.

Сядам зад волана и поглеждам с ужас вещите, които задръстват гаража. Тук ще пада яко почистване, придружено от безкрайни претенции за едно или друго, мисля си аз.

Сид се настанява отзад. В купето нахлува миризма на цигари и прясна доза марихуана, която е толкова силна, че ми се завива свят. Скоти сяда на предната седалка, закопчава колана и нарежда:

— Тръгвай!

Подчинявам се, питайки се дали съм на ръба на нервен пристъп. Не знам дали ще рухна, или ще се примиря. Потеглям на това странно пътешествие с надеждата, че нещата ще се подредят по най-добрия начин.