Кауи Харт Хемингс
Потомците (32)

32

Вървим по крайбрежния път. Алекс беше споменала, че е рано, но въпреки това съм изненадан от меката светлина. Кървавочервеното слънце бавно потъва в океана. Скоти е пред нас и бере цветя от градинките. Всички са сигурни, че се прибираме в хотела. Всички са убедени, че сме претърпели провал.

— Внимавай да не къса плодове от дърветата на хората — обръщам се към Сид аз. — Поразходете се и ни чакайте малко по-нататък.

Очите му се местят от мен към Алекс и обратно. Сякаш ни подозира в заговор.

— Добре — казва той, догонва Скоти и роши косата й.

Тя го блъска по рамото и хвърля букета си във въздуха.

Сид разперва ръце и се опитва да улови колкото се може повече цветя. Алекс го гледа. Развеселеното изражение на лицето й я прави много по-възрастна.

— Онази жена с двете момчета на плажа… — казвам. — Беше жена му.

— Шегуваш ли се? — Тя спира на място и се обръща към мен. — Онази готината, с голямата шапка?

— Да.

— Как разбра, че е жена му?

— Сутринта ги видях да излизат от вилата. Тя и Брайън, а след това и децата — казвам и продължавам напред.

— Защо си замълча?

Не отговарям.

— Не мога да повярвам, че е семеен. Какво ще правиш сега?

Зад нас бучи кола и ние се отместваме. Аз към едната страна на пътя, Алекс — към другата. Колата отминава и тя се насочва обратно към мен.

— Ще му кажа — отвръщам на въпроса аз.

— Кога?

— Още сега. Затова сме тук. Ще му кажа, разбираш ли?

— Ами тя?

Мисля си за шапката й, унищожена от водата. Мисля си за студените й крака.

— Просто ще отидеш и ще почукаш на вратата, така ли? — взира се в мен Алекс.

— Да. Точно това мисля да направя.

Тя зяпва, очите й блестят от възбуда.

— Не ме гледай така — казвам. — Няма нищо забавно. Нито пък смешно.

— Не съм казала, че е смешно.

— Виждам го по очите ти.

Тя още не знае за последния развой на събитията. Не знае, че тоя тип се е готвил да наследи много повече от жена ми. Да наследи миналото ни.

— Ако иска, може да хване обратния самолет заедно с нас и да се сбогува с нея — уточнявам аз. — Ти готова ли си за подобно нещо?

— Не — отвръща Алекс и поглежда към сестра си, която продължава да се закача със Сид.

Размахва букет бугенвилии под носа му и го дърпа в момента, в който той посяга да го вземе. Залива се от смях.

— А ти готов ли си? — пита Алекс.

— Не съвсем — признавам аз.

Никога няма да съм готов. Но в подобна ситуация човек винаги се стреми да стигне докрай. Не можеш да отлетиш в определена посока и да си останеш във въздуха. Аз искам да стигна до края на това нещо, но се чувствам ужасно. Защото истинският край е нейната смърт.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Аз?

— Да, Алекс. Ти.

— Докато разговаряш с него?

— Не. Можеш да правиш компания на жена му през това време.

— Ами онова дете с цветята? — пита тя и маха с ръка към Скоти, която закичва нещо ярко зад ухото на Сид.

— Можем да вземем и нея. Ще я държиш под око вместо мен. Вие тримата можете да разсейвате останалите. Аз ще говоря с него. Просто ще му кажа какво се случва. И ще сложа точка.

— Сега, в момента?

— Да — отвръщам. — И ти го знаеш.

Скоти и Сид изчезват по една от пътечките, които водят към плажа. Забелязвам, че Алекс забавя крачка, и се питам дали няма да направя гаф. Не би трябвало да я замесвам. Не би трябвало да завися от други хора в този живот.

— Какво е станало с бащата на Сид? — питам.

— За какво говориш? — изненадано ме поглежда тя.

— Разбрах, че е починал.

— О — казва тя. — Да…

Питам се дали това е причината, поради която го харесва. Защото е останал без баща.

— Автомобилна катастрофа — пояснява тя. — Бил е пиян, другият шофьор също. И двамата са били пияни. Но другият е оцелял. Съвсем младо момче.

Искам да я попитам дали Сид е добре. Дали това е причината да бъде с нас, дали тя съчувства на трагедията му, или просто се опитва да разбере какво значи да умре някой от родителите ти. Всъщност съм убеден, че вече знам отговорите на тези въпроси.

— Това помага ли му? — питам. — Имам предвид, че е тук, с нас.

— Да — отвръща тя.

Чакам я да добави нещо, но тя мълчи. Поемаме по пътечката. Стигаме до края и Алекс събува обувките си. Пясъкът е сух и дълбок. Докосвам наболата си брада. Не съм се бръснал три-четири дни. Бас държа, че Брайън ще бъде изкъпан и спретнат, жена му и децата също. Някак не върви да изглеждам по-зле от него. Виждам Скоти и Сид далеч пред нас и се провиквам да спрат. Когато ги настигаме, им съобщавам, че отиваме при жената с шапката и децата й.

— Искаш да кажеш при оня малоумник, който за малко не се удави? — пита Скоти.

В ъглите на устата й белеят следи от плодовия сок, който си беше поръчала в ресторанта. Изглеждат като пяна по устните на болен от бяс.

— Да, при него.

Изведнъж си давам сметка, че е можело тези момчета да станат братя на дъщерите ми, и почти съжалявам, че няма как да се случи. Щеше да е страхотно отмъщение да ги натреса на Брайън — и двете в комплект. Нямаше начин да не се побърка.

Алекс тръгва напред. Докосва ръката на Сид, който веднага тръгва след нея. Знам, че ще му разкаже всичко. Той се обръща да ме погледне, после слага длан върху главата на Алекс. Жест, който изглежда едновременно интимен и студен.

Хващам Скоти за ръката, за да не може да ги настигне.

— Тя покани ли те? — пита детето.

— Не. Просто ще се отбием да кажем здрасти. Съпругът й е мой познат и искам да поговоря с него.

Алекс и Сид спират да ни изчакат.

— Добра работа — подхвърля Сид.

Отливът е започнал. Плажът е станал широк и наполовина мокър — до там, докъдето са стигали вълните. Виждат се групички туристи, които са наблюдавали залеза, но са останали и след него с чаши вино и бира в ръце.

Поглеждам Сид, може би за подкрепа, но той е вглъбен в себе си. Не искам да бъда около него, когато мълчи, защото си представям, че мисли за баща си. Част от мен е на път да се разбунтува. Мой ред е. Предстои да се справям с много неща, няма смисъл да се тревожа и за него. Не би трябвало да се занимавам нито с разговори за порно, нито с морски таралежи, нито с младежка любов, но въпреки това се налага да го правя.

Наближаваме пристана. Деца се спускат тичешком към прибоя, после се катерят обратно. Скоти се присъединява към тях. Питам се на каква възраст ще престане да го прави. Скъсяваме разстоянието още малко и аз виждам, че две от децата са момчетата на Брайън. Измествам поглед към сухата част от плажа и търся родителите им, които може би седят на столове и се наслаждават на хубавата вечер. Няма ги.

Луната е скрита зад черни облаци. Сребристото сияние по ръбовете на облаците напомня рентгенова снимка. Вълните атакуват пясъчния бряг с яростен грохот, който наподобява звън на счупени стъкла. Една топка се търкаля към мен, а след нея тича по-малкото момче на семейство Спиър.

— Горе ли са родителите ти? — питам го аз.

Изглежда изненадващо чисто за игра на пясъка. Спомням си калта под ноктите на Скоти, която съм забравил да изчистя.

— Да — отвръща хлапето.

— Порно ли гледат? — обажда се Сид, появил се иззад гърба ми.

Момчето кимва. Прави го с прекалена сериозност и това ме кара да си мисля, че изобщо няма представа за какво го питат.

— Скоти! — крещя аз. — Искаш ли да останеш още малко тук?

— Аха! — вика тя.

— Да — поправям я аз.

Към нея настъпват четири момчета, извърнали глава към извисяваща се във въздуха топка. Понечвам да изкрещя да се пази, но тя хуква точно срещу момчетата и скача да хване топката, която пада неизвестно къде.

— Ще я наглеждаш ли, Сид? — питам аз.

Сид обръща глава към вилата. Цветето все още е затъкнато зад ухото му.

— Разбира се — казва той. — Няма да мръдна от тук.

Скоти се катери нагоре по брега, където са се скупчили няколко деца. По-големият брат им обяснява правилата на някаква игра.

— Чакай — вдига ръка той и спира Скоти. — На колко години си?

— На десет и половина — долита отговорът й.

— Добре, можеш да се включиш — разрешава й момчето, после предупреждава останалите: — Но никой друг!

Сид минава покрай тях и пали цигара. Всички го гледат като втрещени. Би трябвало да му кажа да я изгаси, но не ми пука.

По-големият брат продължава с наставленията си. Говори сериозно, сякаш ги изпраща на война.

— Дръжте се здраво — вика той. — Не отговарям за нищо.

— Хей, момченце — подвиквам аз, докато двамата с Алекс минаваме покрай тях. — Добре ли си? Днес за малко да се удавиш.

Очите му се извъртат в посока на групичката деца.

— Добре съм — казва той, после, още преди да успея да реагирам, добавя с приглушен глас: — Хайде, започваме!

Двамата с Алекс прекосяваме храстите и се насочваме към вилата.