Кауи Харт Хемингс
Потомците (13)

13

Часът е десет вечерта. Дежурната възпитателка ме гледа така, сякаш съм най-безотговорният човек на света. Навън е студено, а Скоти е по шорти и краката й са настръхнали. Появявам се да прибера дъщеря си по никое време, вместо да дойда в нормален час. Стоим пред открехнатата врата на възпитателката. Вътре работи телевизор. Тя е облечена в отвратителна трикотажна нощница и гледа „Америкън Айдъл“. Става ми ужасно неловко заради всички нас.

Възпитателката ни повежда по стълбите. Скоти ни изпреварва и тича нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Чувам как жената се задъхва и забавям ход.

Хубаво е да знаеш, че всички спят и пансионът няма нищо общо с колежанските общежития, където животът започва след десет. Казвам, че съм впечатлен. Знам, че това е едно от най-добрите частни училища на Хаваите, но въпреки това ми е приятно да се уверя, че децата се държат толкова примерно далеч от домовете си.

— Опитваме се да създадем домашна обстановка — обяснява ми тя. — Когато са си вкъщи, по това време повечето деца четат или спят. В края на седмицата е по-различно, но програмата е толкова натоварена с учене и спорт, че те са доста уморени. Александра е в дъното. — Спряла е на горната площадка и сочи към края на коридора.

— Коя врата? — крещи Скоти и хуква натам.

— По-тихо! — викам след нея аз, а възпитателката се мръщи.

После казва, че ще влезе първа. За в случай че Александра или съквартирантката й са неглиже. Изчакваме я да нормализира дишането си и поемаме по коридора. Поглеждам часовника си. Скоти избързва напред и чука на вратата. Готов съм да се закълна, че жената едва се сдържа да не я зашлеви.

— Не тази врата! — съска тя.

В процепа се показва глава на момиче и аз за всеки случай извръщам поглед.

— Извинявай, Юки — казва възпитателката. — Сбъркахме вратата.

— Тогава нали мога да се прибера? Бях заспала.

— Да. Иди да си легнеш.

— Лека нощ — подхвърлям аз, смаян от ефикасния начин, по който се управлява този дом. Представям си редици легла, на които спят и сънуват много момичета.

Възпитателката чука на правилната врата, но никой не отговаря. Явно и моето момиче спи и сънува.

— Ще я събудя — казва жената, отваря вратата и потъва в мрака.

Скоти проточва шия, опитвайки се да хвърли едно око в стаята на сестра си. Аз обмислям какво ще кажа на Алекс. Как да й обясня, че губи майка си? Какви странни думи: губи майка си. Всъщност всички я губим. Жена ми скоро ще умре.

Възпитателката излиза и затваря вратата след себе си.

— Спи ли? — питам аз.

— Не.

Чакам я да добави нещо.

— Облича ли се?

— Не — отговаря тя. Ръката й все още лежи върху топката на бравата. — Александра не е тук.

* * *

Претърсваме сградата. Банята, кабинетите, стаята с телевизора. Надничаме и в стаите на приятелките й.

Възпитателката е в паника. Не толкова заради сигурността на дъщеря ми, а заради последиците за самата нея. Говори неспирно, а аз имам чувството, че се опитва да ми продаде нещо.

— Момичетата се прибират по стаите си в седем — обяснява тя, докато слизаме на долния етаж да събудим друга приятелка на Алекс. — Имат два часа за учене. Никакви игри, филми или празни приказки.

Скоти е във възторг от ситуацията. Червените й белези са ярки под луминесцентната светлина. На тениската й пише „ГЛАСУВАЙ ЗА ПЕДРО“, каквото и да означава това, на места косата й стърчи, а на други е смачкана. Кичурите зад ухото й са залепнали — в самолета беше пила плодов сок. Устата и брадичката й все още имат цвета на сурово месо. Заприличва ми на прегазена на пътя животинка и може би по тази причина опитвам тактиката на възпитателката. Секунди по-късно двамата с нея вече приличаме на продавачи на пазара в желанието си да покажем кой по-добре се грижи за подрастващите.

— Сигурен съм, че е с някоя приятелка и правят това, което правят всички момичета — казвам аз.

— Приказват си за гаджета — уточнява Скоти.

— Никой не може да излиза, след като угасим лампите — клати глава възпитателката. — Това е нарушение на правилника.

— Какво ще стане с нея? — пита Скоти. — Ще я накажат ли? На мен непрекъснато ми се случва. Забраняват ми да гледам телевизия, ама аз си гледам ТиВо. Естер не знае какво е ТиВо.

— И аз използвам ТиВо — казва жената.

— Естер беше нашата домашна помощница — обяснявам аз.

— И още е — добавя Скоти. — Готви, чисти и ми разтрива гърба.

— Не говори глупости, Скоти — казвам с неловка усмивка аз.

— Не говоря глупости.

— Къде е тази нейна приятелка? — питам.

Имам чувството, че вървим по някакъв безкраен коридор. Най-сетне жената спира пред някаква врата, чука и изчезва зад нея. Ние оставаме пред имената ХАНА и ЕМИЛИ, изписани в лилаво върху бледовиолетова хартия и заобиколени с жълти картонени цветчета. Усещам миризмата на флумастер. Някой е отделил много време за тази артистична табелка и аз изпитвам гордост, че Александра има такива приятелки.

Възпитателката изниква на прага. Изражението й подсказва, че не носи добри новини.

— Емили също я няма — обявява тя. — Ще се върнем в стаята на Александра. Може би се е прибрала.

— Или пък съквартирантката й ще ни каже какво става — добавям аз.

Момичето се огъва. Не веднага, разбира се. Заявява, че Алекс ще я обезкости, ако я издаде, а аз я уверявам, че дъщеря ми не е способна на такова нещо. Горкото момиче. Не мога да си представя по-неподходяща съквартирантка за Александра. Диша шумно през устата и очевидно страда от сенна хрема. Върху синята завивка в нейната половина има няколко плюшени играчки и толкова. Нищо друго не подсказва вкусовете или предпочитанията й. Никакви плакати, никакви снимки, които да демонстрират самочувствие или доходите на родителите й. Нейната половина е свидетелство за самотата й, а тази на Александра — пълна противоположност. Там е претъпкано с вещи, изразяващи нейната неповторимост. От мястото си виждам снимки и постери на младежи, които летят с мотоциклети през обсипано с дупки и неравности поле. Виждам музикални дискове, гримове, дрехи, обувки и огромно изобилие от чанти и сакове.

Тримата поемаме към футболното игрище. Не знам какво ще открием там, но изпитвам страх. Възпитателката също. Тя е облякла палто направо върху нощницата си. В тъмното Скоти предпочита да ме държи за ръката. Теренът е неравен и тя непрекъснато се препъва. Тревата е мокра и крачолите на панталона ми натежават от влага. Поглеждам голите крачета на Скоти. Тя шумно изпуска въздуха от гърдите си и се радва на парата, излитаща от устата й.

В далечината се мяркат две фигури, които държат в ръце нещо като стикове за голф. После виждам една бяла топка, която излита високо нагоре, придружена от радостни викове. Дъщеря ми играе голф на футболно игрище, осветено от лунна светлина. Внезапно изпитвам носталгия по един живот, който никога не съм живял: пансион, игри, вълнения, порастване.

— Момичета! — крещи възпитателката.

Виждам как лицата им се извръщат към нас.

— Алекс! — извиквам аз.

Косата й е пораснала и покрива раменете й. Дори от разстояние виждам красотата й, чертите, които си съдействат, за да се постигне този перфектен резултат.

— Тате?

— Алекс, аз съм! — крещи Скоти.

Другото момиче хуква да бяга, но не стига далеч и пада, без да изпуска стика. Изтичвам да видя как е и я намирам с лице в калта, просната, като че ли се препича на слънце. Тя се преобръща по гръб. Устата й е широко отворена, а очите й са затворени. В следващия момент разбирам, че се кикоти истерично. Накрая успява да каже на пресекулки: „Аз съм… въъърхът… кучки“.

След миг Александра е вече до мен, обляга се на рамото ми и се залива от смях.

— Какво търсиш тук, тате?

— Ще се включите ли… мисис Мърфи? — пита завалено другото момиче. — Навита ли сте… на един кръг… от осемнайсет дупки?

После цикълът започва отново. Момичетата затискат устите си с шепи, след което избухват в кикот. Александра се свлича на колене.

— Боже! Мили боже!

Заразена от пиянското веселие на сестра си, Скоти също започва да се кикоти.

— Осем-найсет дупки! — повтаря приятелката. — Осем-най-сет. Дупки!

— Момичета! — изкрещява отново мисис Мърфи.

Не знам какво да направя, за да прекратя всичко това. Не съм забравил, че трябва да стигнем до летището и да хванем последния самолет. Искам да се прибера в Оаху, да събера близките си и да им съобщя, че Джоуни, нашата състезателка, е загубила играта.

Скоти е тази, която ги кара да млъкнат.

— Мама ще се прибере у дома, Алекс — казва тя.

Алекс ме поглежда, търсейки потвърждение. Аз вдигам глава. Нощта е прекрасна. Без съперничеството на градските светлини над Оаху звездите са превзели небето.

— Не е вярно — казвам.

— Какво се е случило? Може би вече е по-добре?

Алекс се обляга на стика и на лицето й се появява насмешлива усмивка.

— Не е добре — отвръщам аз. — Дошъл съм да те прибера у дома.

— Да върви по дяволите майка ми! — изкрещява Алекс, прави няколко големи крачки и запраща стика си в нощта.

Всички вдигаме глави, но не виждаме къде пада той.

Прибираме се у дома. Без да каже нито дума, Скоти хуква към стаята си. Аз нося Алекс. Тя е тежка, с отпуснати крайници. Качвам я нагоре по стълбите. Мога да я оставя да спи на канапето в хола, но предпочитам да я сложа на старото й легло, което някога беше мое.

Смъквам обувките й и я завивам с одеялото. Много прилича на Джоуни. Известно време я гледам как спи. Какво се случи? Този въпрос продължава да се върти в главата ми. Излизам от стаята, без да пускам щорите. Сутринта слънцето ще изгрее и ще погали лицето й.