Кауи Харт Хемингс
Потомците (21)

21

На другия ден отиваме в болницата. Това е второто посещение на Александра при майка й. Първото беше, когато я приеха в болницата. Тя стои зад леглото и докосва краката на майка си, покрити с одеяло. Гледа я така, сякаш се готви да каже нещо, но не го прави.

Кутиите с ядки макадамия са навсякъде. Скот е изпълнил обещанието си да донесе на дъщеря си това, което най-много обича.

— Кажи нещо — шепне Скоти.

Алекс я поглежда, после отново се вглежда в майка си, която все още е свързана с апаратурата.

— Здрасти, мамо — казва тя.

— Кажи й, че си била пияна — отново се обажда Скоти. — Кажи й, че си алкохоличка.

— Дължи се на гените ми, предполагам — казва Алекс.

— Момичета! — обаждам се аз, но не знам какво да им кажа. — Дръжте се сериозно!

Джоуни изглежда така, сякаш току-що се е изкъпала. Няма грим, тъмната й коса е влажна. Изведнъж пожелавам да изведа момичетата от тук. Усещам, че не знаят какво да кажат и се чувстват виновни. Може би не трябваше да виждат всичко това. Може би не е нужно да бъдат сериозни. Може би аз греша, като ги карам да стоят тук до последния възможен момент.

— Къде е Сид? — питам. Струва ми се странно, че изобщо се сещам за него.

— Пуши отвън — казва Алекс.

— Кажи й, че съжаляваш — обажда се Скоти.

— За какво?

— Защото си се напивала. Защото не си момче. Баба каза, че мама е искала момчета, а ние сме момичета.

— Извинявай, че бях лоша — казва Алекс. — Харчех парите на тате за кока и алкохол, вместо да ги дам на теб, за да си купиш крем за лице. Съжалявам за това.

— Алекс! — обаждам се аз.

— Тате ми позволява да пия диетична кола — казва Скоти.

— Извинявай за всичко — мърмори Алекс, поглежда ме и добавя: — Съжалявам, че татко не беше достатъчно добър за теб.

— Престани, Алекс. Не бива да говориш такива неща.

— Иначе какво ще стане? Ще ме заключиш? Ще ме накараш да седя в ъгъла за наказание? Или ще ме преместиш в друго училище, още по-далечно?

Не знам как да постъпя. Не искам да й крещя нещо от сорта на „майка ти умира“, особено пред Скоти. Затова правя това, което съм правил някога: хващам я за рамото, замахвам и й удрям плесница.

— Изпроси си го — казва Скоти.

— Скоти, излез в коридора!

— Ама защо? Нали тя се държи неприлично?

— Веднага! — Показвам й вратата.

Скоти изтичва навън.

— Удари ли ме? — пита Алекс.

— Не можеш да говориш такива неща на майка си! Тя умира, Алекс. Това са последните ти думи към нея. Тя ти е майка, обичате.

— Имам пълно право да й кажа тези неща, ти също!

— Вчера плака. Знам, че я обичаш и имаш какво да й кажеш.

— Не, съжалявам. В момента не я обичам. В момента съм й бясна. Нищо не мога да направя.

Алекс говори тихо и изглежда искрена. Вярвам й. Или поне я разбирам.

— Гневът няма да ни помогне. Е, добре. Майка ти не е била доволна от нас. Нека поне сега не я разочароваме. Мисли си за хубави неща. И не говори лошо за нея пред Скоти, моля те.

— Как можеш с лека ръка да й простиш всичко? — поглежда ме Алекс.

В момента нямам отговор на този въпрос. Не искам да й призная, че съм бесен, унижен и засрамен от гнева, който изпитвам към Джоуни. Как да простя на жена си, че обича друг? Спомням си за Брайън. Не съм мислил как преживява той всичко това. Не може да я види, не може да й каже нищо. Всъщност не може дори да скърби открито. Питам се дали Джоуни чувства липсата му и сега, когато е в кома, и дали не желае да прекара последните си мигове с него вместо с нас.

— Ще се ядосвам по-късно — отвръщам. — Сега просто искам да я разбера.

Отново се обръщаме към Джоуни.

— Кажи й нещо хубаво — шепна аз.

— Винаги съм искала да бъда като теб — мълви Алекс, после поклаща глава. — Всъщност аз съм като теб. Точно като теб. — Казва го така, сякаш й е хрумнало току-що. После добавя: — Това беше толкова драматично, че прозвуча фалшиво.

— Не, прозвуча много добре. Ти си като нея и това е хубаво.

— Тя знае всичко останало. Знае, че я обичам. Исках да й кажа нещата, които не знае.

— И тях ги знае — поклащам глава аз. — Няма нужда да ги казваш на глас.

— Чувам, че един човек е шамаросан — казва Сид, докато влиза в стаята.

Скоти върви по петите му. Вече е влюбена в него. Цяла сутрин му краде шапката и бяга с пронизителни писъци, а той я гони. Вече не подражава на мен, а на Сид.

— Здрасти, Джоуни — пристъпва към леглото той. — Аз съм Сид, приятел на Алекс. Знам всичко за теб. Мисля, че си яка мацка и ще се справиш. Не съм доктор, но съм убеден, че ще се справиш.

Виждам усмивките на Алекс и Скоти. Сякаш са готови да извикат в един глас: Той греши! Мама няма да се справи!

— В момента живея у вас, за да помагам на Алекс — добавя Сид. — Тя споделя с мен и аз й помагам да се държи.

Алекс изглежда успокоена. Насочва се към горната част на леглото и докосва бузата на Джоуни. Скоти се притиска в мен и ококорено гледа как Алекс гали майка им.

— Не се безпокой — продължава да нарежда Сид. — Нощем мъжът ти ме заключва, за да не превзема крепостта. Освен това ще ти кажа, че баща ти има як замах, виж това… — Навежда дясната половина на лицето си към Джоуни. — Уау! Красива си! — казва той.

Скоти се приближава до леглото и застава до Сид. В стаята настъпва тишина. Той продължава да гледа лицето на съпругата ми. След известно време се прокашлям, той отива до прозореца и дръпва щората.

— Днес имаме хубав ден. Без облаци, но не е много горещо.

Поглеждам жена си, сякаш я чакам да отговори. Сигурен съм, че би харесала Сид.

— Получих есемес от Рейна! — извиква внезапно Скоти. — Тя е тук, в болницата!

— За бога, Скоти! Вече ти казах. Никаква Рейна!

— Нали каза, че може да дойде в четвъртък? — гледа ме с ококорени очи тя. — Днес е четвъртък. Имам нужда от нея и много искам да я запозная с мама. И със Сид. Сигурна съм, че Рейна много ще го хареса. Искам да я запозная и с Алекс.

— А с мен?

— И с теб.

— Моментът не е подходящ, Скоти. — Когато казах, че Рейна може да дойде, все още не знаех, че жена ми умира.

— Тате! Алекс си доведе Сид, нали?

— Добре — отстъпвам аз. Не ми се спори, дори не ми се говори. — Нека дойде, след като имаш нужда от нея…

Наистина е така. Добро е всичко, което помага.

Скоти се стрелва към вратата и изчезва в коридора.

— Страхотно — въздишам аз. — Готови ли сте за това, което предстои?

Минути по-късно Рейна се изправя на прага, а Скоти наднича зад гърба й. Оглежда стаята така, сякаш е мръсна.

— Тате, това е Рейна — представя я Скоти. — Рейна, това са сестра ми и Сид, а мама лежи на леглото.

Рейна вдига ръка и помръдва пръсти за поздрав. Носи плюшена тенис поличка и суичър от същата материя. И на двете пише „СРЕБЪРНА ЛЪЖИЧКА“.

— Значи това е майка ти — пристъпя към долната част на леглото тя. — Всъщност, щом лежи, трябва да е тя…

Поглеждам към Алекс, която е не по-малко озадачена от мен. Скоти се изправя до приятелката си и докосва рамото на майка си.

— Трябва ли да се ръкувам? — пита Рейна.

— Ако искаш — отвръща Скоти.

— Не, благодаря.

— Това е абсурдно — мърмори Алекс.

Дори не съм подозирал, че съществуват момиченца като това. Рейна изобщо не ни обръща внимание. Аз се чувствам като слуга, а Сид я гледа така, сякаш е най-трудното уравнение, което е виждал.

Рейна носи чанта с размерите на балистична ракета. Скоти се отдалечава от леглото и застава до Сид, който вдига ръка и разрошва косата й. Скоти се обляга на рамото му. Рейна се обръща, оглежда ги и кимва. После поглежда часовника си.

— Къде е майка ти? — питам аз.

— Във фризьорския салон.

— Не е с теб? С кой си тук?

— С никой — отвръща тя. — Помощникът на мама ме чака долу в колата, но, технически погледнато, никой не е с мен.

Нещо в гласа й ме кара да съжалявам, че нямам газов пистолет. Ако в този момент падне и се удари и се разпищи от болка, със сигурност ще се усмихна, преди да потърся помощ.

— Вижте, момичета — започвам. — Защо не излезете навън? Да си поговорите, да хапнете по един сладолед или…

— Много въглехидрати — казва Рейна.

— Моля?

— Ужасно е калоричен — отсича тя.

— В такъв случай изяжте по една маруля — губя търпение аз. — А после ти, Рейна, можеш да се върнеш при помощничката си. Не е хубаво да я караме да те чака.

— Казах, че е помощник — уточнява Рейна. — Самоанец със златно сърце.

— Добре, върви при самоанеца. А Скоти ще се върне бързо, за да прекара още малко време със семейството си.

— Няма проблем, изчезвам — отвръща Рейна, поглежда Скоти и махва с ръка. — Все пак не ме излъга…

Очите на Скоти шарят между мен, Сид и сестра й, а аз се питам за какво говори Рейна.

— Няма ли да си побъбрим малко? — пита Скоти, отлепяйки се от Сид.

— Не. Трябва да помисля върху хореографията на този танц. — Рейна вади от чантата джиесема си, поглежда дисплея и театрално извърта очи. — Тоя Джъстин е БР. Е, хубаво. Ще се видим в клуба. Дано майката се оправи. Цунки!

Всички зяпаме след нея с увиснали ченета. Аз се окопитвам пръв и питам:

— Какво искаше да каже с това „все пак не ме излъга“? И какво е БР? Преведи ми: „Тоя Джъстин е БР“. Какво му има на това момиче?

— Не повярва, че мама е заспала и… — Скоти млъква, поглежда Сид и лицето й се покрива с гъста червенина. — А БР е съкратено от бавноразвиващ се…

— И? — поглежда я Алекс.

— Това е всичко — отвръща Скоти.

— Значи трябваше да докажеш на тая фуклива пикла, че мама е в кома, а? — ръмжи Алекс. — Ти в ред ли си? Да не си пила хапчета за затъпяване?

— Млъквай, тъпа сливо! — вика Скоти.

— Олеле! — обажда се Сид. — Я по-полека!

— За какво друго те подозираше, че лъжеш? — не се отказва Алекс.

Сещам се как Скоти се облегна на рамото на Сид, а Рейна ги огледа.

— Нещо за Сид? Казала си й нещо за Сид?

— Не! — отсича Скоти.

— Не е нужно да си измисляш разни неща за пред това момиче — изтъквам аз. — Тя може да се занимава с момчета, но това не означава, че трябва да й подражаваш.

Изведнъж ми се струва, че най-важната ми задача в този живот е да направя всичко възможно Скоти да не прилича на това момиче по никакъв начин. Знам, че притежава потенциал за това и този потенциал бързо ще изскочи на повърхността.

— Казах й, че ми е гадже, просто за да ме остави на мира — признава Скоти.

— Господи, какво кретенче! — фучи Алекс.

— Какво толкова? Той каза, че не ти е гадже. Кой знае още колко момичета оправя с пръст!

— Скоти! — крещя аз.

— Не ми пука — обявява Алекс, но в очите й има обида. — Да не би да сме заедно?

Сид отваря уста да каже нещо, но после се отказва и само клати глава. Поглеждам към Джоуни, която лежи безмълвно.

— Телефонът ти вибрира — казва Скоти и измъква от джоба си моя джиесем, който е отмъкнала, за да изпрати есемес на приятелката си. Не й пука, че е проявила неподчинение, не й пука дори от факта, че е казала „оправя с пръст“ пред баща си. Сякаш ме няма за нищо.

Не вдигам, защото номерът ми е непознат. Предпочитам хората да ми оставят съобщения и да се свързвам с тях само след като съм репетирал какво ще им кажа.

— Никога не отговаряш на обажданията — отбелязва Скоти. — Ами ако някой се нуждае от помощ?

— Ще ми остави съобщение, след което ще го потърся — отвръщам.

Алекс издърпва телефона от ръцете ми и го включва.

— Ало?

— Хей, какво става, по дяволите? — викам. — Аз жив ли съм или какво? Знае ли се изобщо кой командва парада?

— Кой е? — шепне Скоти.

— Не, не, това е номерът — пояснява Алекс. — Обажда се асистентката му… Шарън.

Скоти зяпва, обзета от възхищение. Винаги съм се изумявал от способността на Алекс да лъже, без да й мигне окото.

— Това звучи добре — казва Алекс и леко ме побутва по ръката. — Къде?… Чудесно. За колко време? Ясно, благодаря. Може би в неделя ще отскочим да я разгледаме. Благодаря много. Довиждане.

Затваря телефона.

— Е?

— Беше една брокерка, тате. От офиса на Брайън. Каза, че с удоволствие ще ти покаже къщата, за която си се обадил. Браво, тате. Много умно от твоя страна.

— Добър ход, Кинг — обажда се Сид.

— Каза ли нещо за Брайън? — питам.

Чувствам се странно да произнасям името му в стая, където е и Джоуни, и заемам позиция с гръб към нея.

— Той е на Кауаи.

— За колко време?

— До осемнайсети.

— Взе ли номер, на който мога да се свържа с него?

— Не. Какво искаш да му кажеш?

Отново не отговарям. Объркан съм.

— Хей, за какво говорите? — пита Скоти и се шмугва помежду ни.

— Мислиш ли, че знае за мама? — пита Алекс.

— Разбира се.

Най-вероятно знае, че е в болница, но едва ли допуска, че това са последните седмици, а може би и дни на Джоуни. Питам се какво са правили заедно. Жена ми и Брайън. Спомням си какво беше намекнала Кай — че аз съм тласнал Джоуни към тази връзка. Че причина за това са моята студенина и отчужденост. Мислех си, че отношенията помежду ни са специални и тя не се нуждае от демонстрация на внимание както останалите жени.

Поглеждам ядките макадамия и плакатите на мотоциклети и скутери, които Скот е залепил по стените. После виждам букет от любимите й гардении и бутилка вино.

— Ще продължаваме ли да обикаляме къщите да каним хората на парти? — пита Скоти.

Алекс свива рамене, а аз се чувствам неудобно, че я принудих да лъже заради мен. Макар че едва ли й е било неприятно.

— Не — казвам. — Приключихме с това.

— Кога е партито? — пита Скоти.

Махам няколко песъчинки от тениската й. Откъде ли е измъкнала тези дрехи? Ще трябва да й купя нови. На гърба има картинка на легнал по гръб слон. Краката му са във въздуха, езикът му се е проточил от устата и прилича на детска пързалка. Под него пише „ФИРНАЛ“ и забелязвам празните бирени кутийки, които се търкалят наоколо на фона на пустинята.

Кога е партито?, питам се аз, а после изведнъж разбирам, че това е отличен начин да съобщя новината на останалите от списъка ми. Не мога да продължавам с тези обиколки. Ще ги накарам те да дойдат у нас. Но преди това ще поговоря с доктор Джонстън и ще го помоля да изчака още малко. За да съм сигурен, че на всички съм дал възможност да се сбогуват. На всички, които трябва да дойдат тук.