Кауи Харт Хемингс
Потомците (27)

27

Той е някъде под мен. Прекарва нещо като работна ваканция в една от вилите на брега на залива, която може би виждам от балкона на хотелската си стая. Това е всичко, което научих от офиса му. А не трябва ли да е край леглото на съпругата ми? Не трябва ли и аз да съм там?

Момичетата и Сид правят слънчеви бани близо до кея. Скоти лежи на хавлията с прибрани крака и извърнато към слънцето лице. Аз предпочитам да си играе във водата. Имам чувството, че най-важното нещо в този момент е незабавното прекратяване на слънчевите бани.

Изправям се над нея така, че да й хвърлям сянка.

— Ставай, Скоти. Играй на топка или на нещо друго.

— Трябва ми малко тен — отвръща тя и вдига ръка във въздуха.

— Какво стана с албума ти? Защо вече не го подреждаш?

— Защото е тъпо.

— Напротив. Аз мисля, че се справяше много добре.

После осъзнавам, че нещо в нея се е променило. Гърдите й. Изглеждат пораснали. Виждам, че е натъпкала в банския си костюм огромни топки мокър пясък.

— Какво е това, Скоти? — питам. — Какво си направила с банския си?

Тя слага длан над очите си, поглежда пясъчните гърди и отговаря:

— Плажни импланти.

— Веднага ги махай! — повишавам тон аз и се обръщам към Алекс. — Защо си й позволила да върши глупости?

Алекс лежи по корем с разкопчано горнище. Главата й лениво се извърта към Скоти.

— Не съм я видяла — казва тя. — Почисти се, глупачке!

Сид също вдига глава.

— Ако трябва да бъдем честни, големите цици винаги правят жените малко дебели — обявява той.

— Както казва Бебе, големите цици са скапана работа — мърмори Алекс. — Ама Сид си пада по тях.

— Коя е Бебе? — пита Скоти, докато изтръсква пясъка от горнището си.

— Анимационна героиня от „Южен парк“. Една наперена четвъртокласничка — отвръща Сид. — А аз обичам и малки цици, Алекс. Обичам всякакви цици.

— Трябва отново да обърнеш внимание на албума си, Скоти — казвам. — Искам да го довършиш, нали ти е нещо като домашно за часа по социални науки.

Веднага виждам, че тя не вярва на престорената ми загриженост. Вече е убедена, че албумите и лексиконите са бебешка работа. Разбира се, не без помощта на сестра си.

— Нещо ново? — пита Алекс.

— Да. Той е тук, в Ханалей. — Поглеждам към зелените градини пред редицата къщи.

— Кой е тук? — пита Скоти.

— Приятелят на мама, за когото ти говорих — пояснява Алекс.

— Смешникът?

— Да — поглежда ме Алекс. — Смешникът.

— Много интересно — отбелязвам аз. — Искате ли да се изкъпем, момичета?

— Не — отвръщат едновременно те.

— А да се разходим? Може би ще срещнем смешника.

— Не — отказва Скоти.

Алекс закопчава горнището си, надига се и сяда.

— Аз ще се разходя — казва тя.

— Тъкмо щях да кажа, че промених решението си. И на мен ми се разхожда — заявява Скоти и се изправя.

От горнището й продължава да се сипе пясък. Сид става и започва да подскача, нанасяйки удари с глава на невидим противник.

— Какво правиш? — питам аз.

— Просто се разкършвам. — Блъска ме в гърба, стяга шията ми в ключ и ми роши косата. — Браво на теб, че си открил онзи. Страхотна работа.

Освобождавам се от хватката му и клатя глава.

— Ти си странен младеж.

Обръщам се и започвам да се отдалечавам от пристана. Тримата тръгват след мен. Чувствам се като квачка.

Подминаваме последните вили и стигаме до онази част на брега, където от течението прииждащите и отливащите се вълни се блъскат една в друга и образуват нещо като гейзери. Известно време стоим на място и наблюдаваме това природно явление.

— Бих искала и мама да е тук — шепне Скоти.

И аз си мисля същото. Предполагам, че това е начинът да усетиш обичта си към някого — да искаш да е наблизо и да преживява нещата заедно с теб. Помня как всеки ден събирах от пресата анекдоти, клюки и интересни случки и как дори репетирах, преди да й ги разкажа вечерта в леглото.

Започва да се здрачава. Страхувам се, че няма да го открием и това ще провали усилията ми да направя нещо добро за нея. Не беше ли по-правилно в този същия момент да плачем, парализирани от скръб? Как изобщо можем да се разхождаме по брега? Явно още не вярваме на това, което се случва. Свикнали сме да ни спасяват, макар и в последния момент. Изпитвам чувство на вина пред Скоти, която дори не знае какво става.

— Може ли да плуваме с акулите? — пита тя. — В хотелското списание пише, че те слагат в клетка, хвърлят храна около нея и акулите пристигат. Може ли и ние да го направим?

— Веднъж една акула подгони майка ти — казвам аз.

— Кога? — обажда се Алекс.

Обръщаме се и тръгваме обратно. Сид изостава и пали цигара.

— В Молокай, докато караше сърф. Вижда акулата под себе си точно когато яхва една висока вълна. Ляга по корем, за да не падне, и остава на гребена чак до брега.

— Как е разбрала, че е акула, а не делфин? — пита Скоти.

— Ами разбрала е — отвръщам. — Била много голяма, черна. Вълната започнала да спада, но тя не спирала да гребе към брега. Непрекъснато гледала водата около себе си, но не видяла нищо повече. Когато се обърнала за последен път, зърнала перката.

Децата ми са толкова тихи, че се обръщам да видя дали все още са зад гърба ми. Там са, само на две крачки от мен. Краката им ровят мокрия пясък, главите им са наведени.

— Продължила с всички сили напред, без да се оглежда. Вместо към брега се насочила към каменист полуостров, който бил по-близо. В крайна сметка успяла да се покатери по камъните.

— А акулата е захапала сърфа!

— Не, Скоти. Повече не я видяла. Покатерила се по камъните и малко по-късно се прибра в лагера. Същата вечер ядохме риба. Бяхме със семейство Мичъл. Майка ти захапа парче риба. „За малко и аз да се превърна във вечеря“, подхвърли тя, а след това ни разказа какво й се е случило.

Това беше всичко, което сподели с приятелите ни. Истинската история е малко по-друга. Тя се прибра в лагера тичешком. Семейство Мичъл бяха отскочили до водопада, а аз приготвях риба тон, седнал край огъня. Видях я отдалече как се промъква между хлъзгавите камъни. Веднага разбрах, че се е случило нещо, и тръгнах да я посрещна. Беше много уплашена. Трепереше цялата, краката й се подгъваха. Видях как се навежда и повръща. Когато най-после се добрах до нея, тя цялата се тресеше. Лицето й беше бяло като вар, банският й беше мръсен, по бедрата и коленете й се виждаха дълбоки драскотини. Помислих си, че е била нападната от някого, и се развиках. Но тя поклати глава, а после направи нещо, което никога не беше правила: отпусна се върху камъните, притегли ме към себе си и се разрида в прегръдките ми. Беше ни адски неудобно на тези скали, но аз не помръдвах. Страхувах се, че мигът ще отлети и при най-лекото движение. За мен този миг беше вълшебен, въпреки че тя плачеше в ръцете ми. Чувствах се по-силен от нея, чувствах се нужен. Чак тогава ми разказа какво се е случило. Говореше разпокъсано и подсмърчаше. Слушах и дори се усмихвах. Тя се притискаше в мен като уплашено дете, сънувало кошмар. А аз бях закрилникът, който трябваше да я увери, че няма да й се случи нищо лошо. Бях там, до нея. В гардероба или под леглото нямаше чудовища.

— Май това беше всичко — прошепна тя. — Помислих си, че идва краят ми. Обзе ме гняв, че времето ми е изтекло.

— Не ти е изтекло времето — успокоих я аз. — Ти го победи и сега си тук.

После, край огъня, тя отново стана предишната. Преструваше се, че й няма нищо, играеше, забавляваше се. Нито веднъж не ме погледна. В един момент дори ми се прииска да я попитам: Какво лошо има да си признаеш, че те е страх?

— За малко и аз да се превърна във вечеря — повтори тя и заби зъби в парчето печена риба.

Всички избухнахме в смях. Изпитвах задоволство от представлението й, а и от факта, че съм единственият човек на света, който я познава истински. Непоносимо е дори да си помисля, че Брайън я познава по същия начин, че тя може да плаче в прегръдките му, така както беше плакала в моите преди двайсет години.

— Майка ви често разказваше тази история — казвам на момичетата.

Отново се намираме на онази част от брега, която е застроена. Хората са изнесли плажни столове и масички и се готвят да посрещнат залеза с чаши вино в ръце. Взирам се в лицата им. Вече не съм сигурен, че ще бъда толкова добър и всеопрощаващ.

— А защо е престанала да я разказва? — пита Алекс. — Аз например я чувам за пръв път.

— Предполагам, че защото е имала други, по-нови истории.

Децата изглеждат объркани и дори смаяни от факта, че родителите им са вършили неща, за които дори не са чували.

— Като оная за сватбата на Лита, нали? Когато се съблякла гола — обажда се Скоти. — Много е яка.

— Ами за горилата в зоологическата, която я докопала през решетките? — подхвърля Алекс. — Или пък другата — когато наритала диво прасе?

— Най-много ми харесва оная за роклята, защипана от чорапогащника — усмихва се Скоти. — Изкарала цялото парти по този начин, а на всичкото отгоре била и без гащи.

— Била убедена, че мъжете подсвиркват след нея, защото изглежда страхотно — добавя Алекс.

Сега разбирам защо Скоти обича да си измисля драми, които си струва да бъдат повтаряни. Търси перфектната случка, обещаваща да се превърне в легенда. Гледам в краката си, които потъват в пясъка. Нищо в живота ми не заслужава да бъде повтаряно. Може би, с изключение на това, което се случва през последните няколко дни.

Сид ни настига. Знам, че това, което пушеше, не беше цигара. Вече е тотално надрусан. Гледа замаяно с глуповата усмивка. Изобщо не се старая да скрия раздразнението си.

— Какво най-много обичаш у мама? — пита ме Скоти.

Поглеждам към Алекс, сякаш очаквам отговор. На лицето й е изписано очакване.

— Ами… Не знам. Обичам всичко, което обичаме заедно. Включително и отношенията помежду ни.

Алекс ме гледа така, сякаш се опитвам да скрия нещо.

— Например и двамата обичаме да вечеряме навън… Обичаме и байковете си. — Усмихвам се и добавям: — Обичаме фабулата на романтичните комедии. Една вечер си го признахме.

Момичетата ме гледат озадачено. Очаквам Скоти да попита какво е фабула, но тя не го прави. Изглежда почти ядосана.

Пред нас крачи двойка, хваната за ръце.

— Обичам салатата, която прави. Никога не я мие и в листата скърца пясък.

— Аз мразя да ми хрупа салатата — обявява Скоти.

— И на мен не ми харесва, но винаги очаквам, че салатата на майка ви ще хрупа — обяснявам аз. — Свикнал съм с това. Типично е за нея. — В главата ми нахлуват още спомени, които ме карат да се усмихна.

— Какво? — гледа ме с недоумение Скоти.

— Сещам се за нещата, които не обичахме.

— Какви неща?

— Не харесвахме хората, които казват „колко смешно“, но не се смеят. Ако нещо е смешно, човек трябва да се смее. Не харесвахме и мъжете, които посещават салони за красота. Струваха ни се странни.

Мога да продължавам до безкрай. Завива ми се свят от спомените. Колко много се забавлявахме, колко се смеехме! Мислех, че се женя за млада манекенка — точно както приятелите ми се женеха за секретарките си, за бавачките на децата си, за азиатките, които едва говореха английски. Но аз се женех за приятна и весела жена, която щеше да отглежда децата ми и да стои край мен. Сега съм щастлив, че съм бил толкова далеч от истината.

— Хей, мисля си за мъжете, които ходят в салони за красота — обажда се Сид. — Те са педали.

— Какви ги дрънкаш? — бърчи вежди Алекс. — Това са шибани тъпотии!

Двойката пред нас спира и се обръща.

— Какво зяпате? — крясва Алекс.

Не си правя труда да я смъмря, защото е права. Какво толкова има за зяпане? Забавям крачка, а Алекс удря Скоти по ръката.

— Ох! — пищи малката.

— Алекс! Няма ли да престанеш най-сетне?

— Напляскай я, тате! — вика Скоти.

Алекс я хваща за врата.

— Боли ме! — вика Скоти.

— Нали затова те стискам — отвръща Алекс.

Сграбчвам ги за ръцете и ги повалям на пясъка. Сид слага ръка пред устата си и се навежда, ухилен до уши.

— „Какво най-много обичаш у мама“ — иронизира сестра си Алекс. — Млъквай вече! И престани да я третираш като бебе!

Седя между тях и мълча.

— Спокойно, тигърче — мърмори Сид и се настанява до Алекс.

Аз гледам как вълните се разбиват в брега. Покрай нас минават няколко жени, които ме гледат със симпатия. Сякаш гледката на баща в компанията на децата си е най-прекрасната гледка на света. Много малко е нужно, за да те почитат, защото си баща. Усещам, че момичетата чакат да кажа нещо, но какво повече мога да кажа? Крещял съм, убеждавал съм, дори съм ги пляскал. Нищо не работи.

— А ти какво обичаш у мама, Скоти? — питам аз, поглеждайки застрашително към Алекс.

— Много неща — отвръща след кратко замисляне тя. — Тя не е стара и грозна като повечето майки.

— А ти, Алекс?

— Защо изобщо водим този разговор? И какво търсим тук?

— Плуваме с акулите — отвръщам. — Нали Скоти искаше да плува с акули?

— Това е напълно възможно — обажда се Сид. — Прочетох го в хотела.

— Мама не се страхува от нищо — бавно казва Алекс.

Греши. Освен това си мисля, че думите й са само констатация, а не нещо, което наистина харесва у майка си.

— Да се прибираме — предлагам.

Ставам и изтръсквам пясъка от себе си. Хотелът ни е кацнал на ръба на скалата, порозовял от залеза. Израженията на момичетата, докато им разказвах за майка им, ме карат да се чувствам самотен. Те никога няма да ме разбират по начина, по който ме разбираше Джоуни. Липсва ми, въпреки че беше планирала остатъка от живота си с друг. Гледам децата си, които продължават да са пълна загадка за мен, и за миг ме обзема плашещото чувство, че не искам да оставам сам на света, единствено с тези момичета. Изпитвам облекчение, че не ме попитаха какво най-много обичам у тях.