Кауи Харт Хемингс
Потомците (20)

20

Запомних номера, но не съм се обадил. Нямам идея какво да му кажа. Цифрите остават в главата ми. Все някога трябва да ги набера.

Седя на масата в трапезарията и гледам към градината и планината зад нея. Пия уиски и се чувствам стар. Прекъснах обиколката веднага след като видях снимката му. Исках да се прибера у дома. Вдигам слушалката. Ако го набера, най-вероятно ще се включи телефонен секретар, защото е девет вечерта. Ще чуя гласа му и ще затворя. Бавя се, защото имам чувството, че така ще се ангажирам с нещо неотменимо, като подписан договор.

Все пак набирам цифрите, за да чуя гласа му. Това се случва на третия сигнал.

— Здрасти, аз съм Брайън. Съжалявам, че пропускам обаждането ви. Ако оставите съобщение, ще се свържа с вас възможно най-скоро.

Що за бизнесмен поздравява със „здрасти“? Едно време майка ми постоянно ми правеше забележки, че казвам „здрасти“ вместо „здравейте“. Гласът му е силен, леко нетърпелив. Такъв трябва да бъде. Клиентите остават с чувството, че им вършиш услуга, като им прибираш парите. Изчаквам звуковия сигнал, затварям и тръгвам към стаята на Скоти. Чувам как Естер й чете стихчета, подминавам и се насочвам към спалнята. После спирам, защото чувам истеричния кикот и на двете ми дъщери. Спомням си, че Естер каза колко се забавлява Скоти с бебешките рими. Връщам се обратно и напрягам слух.

— Джак Белята си оставил жената…

— Прочети онова за патката — прозвучава гласът на Алекс.

— Вече три пъти го четох.

— Още веднъж, моля те — казва Скоти.

Чувам прелистване на страници, после:

— Имам си патка, лъскава и сладка. Щръкват й перата още със зората. Пати-пати, патко, не буди татко!

Останалото потъва във весел смях. Поклащам глава и продължавам към празната си стая. С изненада установявам задоволството си от това, че Скоти не се забавлява с бебешките песнички, защото не е пораснала. Доволен съм, че моите момичета се смеят заедно. От доста време не съм ги чувал да го правят. А може би изобщо не съм ги чувал. Когато живееше у дома, Алекс почти не излизаше от стаята си. Но те няма да ме допуснат в смеховете си, което ме натъжава. Чувствам, че влизам твърде късно в ролята на бащата приятел. А и не могат ли да се смеят на други, нормални неща?

— Хей, шефе.

Сид излиза от стаята на Алекс гол, само по боксерки.

— Обади ли му се?

— Не е твоя работа — отвръщам. — Ти няма да спиш в тази стая. И облечи нещо, ако обичаш.

— Защо? — пита той.

— Мисля, че е най-добре да си вървиш.

— На Алекс няма да й хареса — клати глава той.

Това е вярно. Ако повдигна въпроса, ще я ядосам.

— Можеш да спиш в стаята за гости, точка по въпроса — отсичам. — Надявам се, че мога да ти имам доверие, нали?

Той разтърква корема си, покрит с мускули. Те са толкова много, че изглеждат неестествено. Усещам собствения си корем и правя опит да го глътна.

— Ще стане каквото трябва да стане — мърмори той.

— А пък аз ще направя така, че да не ти е лесно.

Помня времето, когато бях на неговите години. Да, винаги се намира начин да направиш това, което си намислил, но се сещам, че най-трудното нещо на света беше да намериш място, на което да правиш секс. Момичетата не го правят навсякъде. Жените да, но не и момичетата.

Стаята ми е в съседство с тази на Алекс. Правя няколко крачки напред-назад, после пояснявам:

— Дъските скърцат, да знаеш.

— Не се впрягай — смее се той. — Просто се пошегувах. Отношенията ни не са такива. И изобщо няма да спя в нейната стая.

Синината под окото му вече не е светлосиня, а черна с червеникави оттенъци. Сякаш се е изцапал с някакъв плод.

— Тоя е никой — казва Сид. — Обади му се. Вдигни му скандал.

Обръщам се и тръгвам към стаята си. Спомням си как Сид вдигна ръка да предпази лицето си, а после изведнъж я свали. Вероятно беше решил да поеме удара. Бих могъл да го попитам защо, но това би означавало, че си търся повод да го харесам.

Затварям вратата и отново набирам Брайън. Този път гласът му ме успокоява, неизвестно защо. Изведнъж осъзнавам, че не се чувствам заплашен от него, както би трябвало да се чувствам, когато се изправя срещу истински съперник. Представям си го как ходи преди огледи в тези къщи, лъска плота в кухнята и пече замразени кифлички във фурната, за да създаде някакъв уют. Представям си го как бърше прах. Всъщност той е никой. Всъщност би могъл да работи за мен.

— Здравейте, Брайън — казвам аз след сигнала. — Интересува ме къщата на Калакауа Авеню. Онази синята, с белите дървени щори.

Отново чувам смеха на момичетата. Оставям телефона си, прекъсвам линията и замръзвам на място. Сякаш и най-малкото движение ще разруши всичко. Какво всъщност искам? Само да го видя? Да го унижа или да се сравня с него? А може би да го попитам дали Джоуни ме е обичала някога.