Кауи Харт Хемингс
Потомците (29)

29

На другата сутрин излизам да потичам по плажа и се разминавам с него. Бяга право срещу мен, после ме подминава. Зареял е поглед към океана. Аз съм по-нависоко и по-близо до вилите. Тук пясъкът е сух и се тича по-трудно. Правя обратен завой и хуквам след него, спускайки се по-надолу, към мокрия пясък. Обзема ме нервна възбуда от факта, че правим едно и също нещо по едно и също време. Оглеждам го, докато тичам след него. Гърбът, прасците, тила. На тениската му пише „СТАНФОРД ЛАКРОС“, което си е отвратително изхвърляне. Шортите му са от онези, които предпочитат сериозните бегачи — къси, от тънка материя, с дълбоки цепки отстрани. Представям се го като един от онези, които не се разделят с телефона си; вероятно виси отпред на кръста му. Тича доста бързо, копелето. Принуден съм да ускоря крачка. На плажа няма много хора: сърфисти, които проверяват вълнението, някакъв рибар, забил пръчка в пясъка, черно куче, което души из храстите. Денят се готви за нещо обещаващо, а може би дори велико — меката светлина става по-ярка и пясъкът заблестява. Мъглата се повдига някак драматично и свенливо и открива яркосиньото море и синьо-зелените отвесни скали.

Забавям темпо, защото не искам да бъда прекалено близо до него. Усещам невероятен прилив на сили. Давам си сметка, че причина за това е гневът, който се надига в гърдите ми. Правя опит да се фокусирам и да си напомня защо съм тук. Аз обичам Джоуни, а тя обича мъжа, който тича пред мен. Задачата ми е да го отведа при нея. Има право да й каже сбогом, защото й е дал нещо, което аз не успях. Приличам на котка, която влачи мишката към стъпалата на къщата.

Една висока вълна се стоварва на пясъка и той спринтира встрани, за да я избегне. Аз не променям посоката и глезените ми потъват в студената вода. Той забавя темпото малко преди да достигне пристана. Поглежда часовника си и поема нагоре по склона. Спирам на място, без да го изпускам от погледа си. Крачи бавно, за да успокои дишането си. Диагонално на пристана. Питам се дали е оставил колата си на паркинга. После си задавам друг въпрос: готов ли съм? Мога ли да го направя още сега? В следващия момент той се завърта и тръгва към мен. Бързо се обръщам с лице към водата и започвам да се разкършвам наляво-надясно, за да не го изпускам от очи. Виждам, че се насочва към една от малките сини вили, които са собственост на братовчед ми Хю. Не знаех, че Хю продължава да ги дава под наем, и се питам дали двамата се познават. Брайън бута портичката и се насочва към стъпалата. Няма да е кой знае каква изненада, ако познава някой от роднините ми, защото тук те са буквално на всяка крачка. Като хлебарки са. Бих могъл да се свържа с Хю и да го попитам откъде познава Брайън. Това може би е по-разумният ход, преди да се изправя очи в очи с него. Но нищо не ми пречи да прескоча този вариант. Защо ми е допълнителна информация, по дяволите? Той е тук, открих го. Сега просто трябва да отида при него.

Поглеждам към хотела, кацнал на високата скала. Изведнъж ми се приисква момичетата да са с мен и си давам сметка, че ме е страх. Слънцето напича гърба ми. Иска ми се въздухът да бе запазил доскорошното си състояние: да е хладен, а не топъл, да е въздух с дъх на обещания, както се пее в песента. Край на колебанията. Тръгвам към вилата и краката ми затъват в мекия пясък. Наближавайки, виждам нещо, което ме стряска. Брайън изчезва вътре, после отново излиза и сяда на някакъв шезлонг с чаша вода в ръка. След него се появяват две деца — едното на единайсет-дванайсет, а другото може би на осем. Жената излиза последна през мрежестата врата. Красива, облечена в бял бански костюм, с бяла капела на главата. Елегантна. Сияйна. Зашеметяваща. Съпругата на Брайън Спиър.