Кауи Харт Хемингс
Потомците (6)

6

Преглеждам отново офертите за търга — плановете относно терена, сумите, историята на фирмите. На нашето легло съм и къщата е тиха без Скоти и Естер. Мислех си, че лесно ще избера купувач, но не е толкова просто. Искам да взема най-доброто решение. Пред очите ми са образите на двамата ми предци и чувствам, че трябва да избирам и от тяхно име. Плановете са буквално едни и същи: строителство на жилищни комплекси, молове, голф игрища. Един иска магазин на „Таргет“, друг на „Уолмарт“. Един предпочита веригата „Хоул Фудс“, друг „Нордстром“.

Нашият адвокат Майкъл Насър настоява да приемем офертата на „Холицър Пропъртис“. Няколко братовчеда са ядосани, че Холицър не даде най-високата оферта. Освен това дъщерята на адвоката е омъжена за финансовия директор на Холицър и някои братовчеди се дърпат, смятайки, че това ще е сделка с използване на вътрешна информация. Аз мисля, че все пак е добре да изберем местен и познат купувач. Спомням си, че и Джоуни беше на същото мнение. Изненадах се, че толкова често повдига въпроса. Беше проучила кандидатите и сумите, които предлагат. Това ме шокира. Никога не се е интересувала от моите неща. Когато се опитвах да й разкажа за някое съдебно дело, тя си запушваше ушите и клатеше глава.

Много вечери, когато питаше какво става с продажбата, необичайно заинтригувана, ме обземаше параноя вместо радост, а тогава още не бях намерил бележката. Чудех се дали не възнамерява да се разведе с мен, след като продам земята. Но в такъв случай вероятно щеше да настоява да избера най-високата оферта, а не тази на Холицър.

— Продавай на Холицър и да се свършва — каза Джоуни една вечер. Бяхме си легнали и тя разглеждаше някакво списание за кухни. — Другите могат да се отметнат. А той е хаваец. Роден е в Кауаи, произхожда от работническо семейство. Холицър е твоят човек.

— Защо настояваш за него? — попитах аз.

— Просто ми се струва най-добрият избор. Не знам защо.

— Мисля да се спра на нюйоркчаните — казах, за да видя реакцията й.

— Интересно ми е какво ще излезе от това. — Тя продължи да разлиства списанието си. — Харесва ми тази мивка. Виж я.

Поглеждам мивката.

— Много е малка. Нищо не можеш да сложиш в нея.

— Именно. Няма да се пълни с мръсни чинии, чисти се лесно. Понякога най-непрактичните наглед неща се оказват най-разумни.

Видях как нацупи устни и се засмях. Има маниер да намеква за нещо чрез друго, което няма нищо общо.

— Джоуни — казах аз, — не мога да те позная.

Разглеждам най-високата оферта — на компания от Ню Йорк, чиито акции се търгуват на борсата. Предложила е близо половин милиард. Смущава ме обаче идеята да дам на нюйоркчани толкова голям терен. Просто не ми изглежда редно. Може би това имаше предвид и Джоуни, искаше нашата земя да отиде в ръцете на местни хора.

Замислям се за погребението на баща ми, за всички хора, които се надпреварваха да заемат предните пейки, сякаш смъртта му беше най-хубавото представление в града.

— Чакат ме да умра — каза ми той един ден.

Седяхме в кабинета му; обичаше да се рови в книгите си, където държеше вестникарски изрезки.

— Продължавай да живееш — отвърнах аз.

Той прелисти някаква биография на Оливър Уендъл Холмс-младши и извади измежду страниците една изрезка, за да ми я прочете:

— „Проливният дъжд се превърнал в истински порой по времето, когато издъхнала принцеса Кекипи. Хавайците казват, че щом вали в момента на нечия смърт или погребение, небето също плаче за покойника. Боговете го обичат и сълзите им се смесват с прощалните сълзи на опечалените.“

През ноември вали постоянно — каза той и пъхна изрезката в книгата. — Роднините искаха да сложат ръка на тази земя. Но не можаха и затова ме чакат да си ида.

Сигурно е странно да знаеш, че някой ти пожелава смъртта. Сега, след като баща ми е мъртъв, тези двайсет и един наследници няма какво да чакат повече. Иска ми се да е Холицър, защото е местен човек, но с избора на по-високата оферта от компания без вътрешна информация ще предотвратя евентуалните дела. Не ми се занимава с усложнения и нов търг.

Преглеждам всичко. Дори се опитвам да разчета документите и писмата от 1920 г., представяйки си какво биха искали онези двама души — принцесата, последната чистокръвна потомка на крале, и прадядо ми, енергичният бял младеж. Какъв ли скандал са предизвикали? Как ли са се забавлявали с него? Колко ли обич и амбиции са споделяли? Е, какво е вашето желание, влюбени бунтари? Какво искате сега?

Прелиствам портфолиото на Холицър и виждам удивителни, ограждащи името му. Джоуни е подчертавала пасажи и ми е писала бележки в полетата. Докосвам с пръст усмихнатото й лице в рамка. После се протягам през леглото към нейното нощно шкафче и отварям една кутийка от червено дърво, която тя държи отгоре. В нея има само едно колие — сребърна верижка с несиметрично сърце. Подарих й го преди години. Тя никога не го носи. Не знам какво очаквам да намеря, но ставам и продължавам да тършувам в нейните неща — чанти, кутии за обувки, чекмеджета и джобове. После отивам в стаята на Алекс. Нещо ме човърка.

Преглеждам чекмеджетата на по-голямата ми дъщеря — може би търся документи за развод. Надниквам дори в шкафа под мивката й, зад тоалетната чиния, между хавлиените кърпи. Ровя из книгите и накрая се разсейвам с вещите от детството на Алекс: стари плюшени играчки (маймунка, гъсеница, смърф) и стари книжки („Жабокът Пинг“ и „Фердинанд“), които помня от моето детство, много от тях за своенравни животни с психологически проблеми. Намирам снимки на Алекс с приятелите й на един от островите Сан Хуан — карат лодки в пролива Пюджит, палят лагерен огън пред индианско типи. Преглеждам купчинката с албуми, по които са изписани безброй пожелания от рода на Бъди все така готина. Има и бележки по една страница, но са на някакъв кодиран език — Помни горещите бикини и лошото момиче Кристин. Отровната Айви беше яка. Следващия път носи бонбонки. Може и дизел. За гориво на вана, на мама любимия елен.

Представям си как Алекс чете това след години и не разбира какво значи. Момичетата хабят толкова време да подреждат миналото си. Има най-различни колажи, документиращи уикендите на Алекс с приятелите й, но свидетелствата за забавленията свършват с преместването й в пансиона. Джоуни често влизаше в тази стая, казваше, че я подрежда, в случай че дойдат гости с преспиване. Виждам музикалната кутия за бижута, където Джоуни намери дрогата. Показа ми миниатюрно прозрачно пакетче с бели кристалчета.

— Какво е това? — попитах. Никога не бях вземал наркотици и нямах представа. Хероин? Кокаин? Крек? — Какво е това? — изкрещях на Алекс, която ми изкрещя в отговор:

— Не се бодааа!

Повдигам капака на кутията и отвътре изскача пластмасова балерина, която започва бавно да се върти под звуците на фалшива тенекиена мелодия. Розовата сатенена подплата е мръсна и вътре няма нищо, освен едно колие с черни перлички, ръждясали кламери и ластичета за коса. Виждам бележка, залепена на огледалцето на капака, и накланям настрани балерината. Тя продължава да се върти около пръста ми. Алекс е написала: Два пъти на едно и също място не ги крия.

Затварям кутията, клатейки глава. Не си глупава, Алекс. Липсва ми ужасно. Толкова ми се искаше да не заминава отново и не разбирам защо промени плановете си внезапно. За какво се скараха с майка си? Какво толкова можеше да е станало?

Връщам се в спалнята, засрамен, че съм се ровил в чужди неща. Жена ми се интересува от продажбата. Нима това е лошо? Харесва Холицър, защо не? Мисли, че продажбата ще промени живота ни. Жена ми има приятели, с които се е срещала в „Индиго“. Гейовете и манекенките обожават този ресторант. Джоуни си пази разни дреболии за спомен. Има си живот извън този дом. Толкова е просто.