Кауи Харт Хемингс
Потомците (3)

3

Предупреждавам Естер да не готви толкова мазно. Няма нужда да слага свинска мас в ориза, пилето или боба на Скоти. Така е, като не чете блоговете. Аз ги чета и знам какво е здравословно за едно десетгодишно дете.

Започнах да се ориентирам в битовите неща. Помагам за поддържане на домакинството и участвам в решенията какво да яде Скоти, кога да си ляга, какво й е позволено да гледа и да прави, как да се облича. Улавям се понякога да казвам „млъкни и ме слушай“, „кръгом и в леглото“ или „бегом при Вратата на честта“. Последното го измислих аз — окачвам на вратата на хола седмичните й задължения. Обяснил съм й, че е въпрос на чест да ги изпълнява, и мисля, че Джоуни ще бъде много впечатлена.

— Мазно хубаво — противи се Естер. — Тя кльоща. Мазно хубаво нещо.

— Не — казвам аз. — Някои мазнини са полезни, но не и тези. — Посочвам й бялата топка в тигана, която се топи бавно като восък.

От сайтовете със съвети за родители научих, че царевичният сироп, нитратите и наситените мазнини са вредни, докато соята е полезна, както и органичните храни и пълнозърнестият хляб. Научих също, че Скоти се нуждае от периодична ваксина против магарешка кашлица и менингит и че има ваксина против HPV инфекциите, които предизвиквали генитални брадавици и можели да доведат до рак на маточната шийка. Препоръчвала се като превантивна мярка за деца в пубертета, преди да започнат полов живот. Когато прочетох това, ми настръхна косата и се включих в онлайн дискусия за ваксините, където майката на някоя си Тейлър ме смъмри жестоко. Защо да не ги предпазим, доколкото ни е възможно? Да, драги Татко на Скоти, бих ги ваксинирала и против самота и сърдечна мъка, ДНДГ. За тях ваксина няма, но гениталните брадавици не са емоции. Те са си брадавици и ние можем да ги премахнем.

Трябваше да попитам Скоти какво значи ДНДГ, защото сега, когато следя отблизо нейните занимания, забелязвам, че постоянно си разменя есемеси със своите приятелки, или поне се надявам да е с приятелки, а не с някой педофил по халат.

— Значи „Да не дава Господ“ — каза Скоти.

Потиснах се от факта, че не съм отгатнал сам. Побъркващо е, че от днешните татковци се очаква да знаят толкова много неща. Аз съм израснал във време, когато отсъствието на бащата се приемаше за даденост. Сега всички мъже сменят памперси и разхождат бебетата си в кенгура. Спомням си, че когато аз бях млад баща, ми беше малко досадно с моите бебета. Ядосвах се, че всички тичат да им угаждат. Дразнех се понякога, че Алекс не стои мирно в лятната си количка — премяташе краче върху предпазния борд и се смъкваше ниско на седалката. Джоуни й даваше нещо за ядене, а тя въртеше глава; носеше й друго и друго и така, докато Алекс не си харесаше някое лакомство, което грабваше от ръцете на майка си. Гледах я как яде доволно и си мислех, че имам насреща си голям човек, който нарочно ни разиграва. А пък Скоти посочваше нещо и започваше да мрънка или да пищи. Имах чувството, че живея с капризни принцеси. Казах на Джоуни, че ще почакам да станат големи, за да общувам с тях, и те пораснаха зад гърба ми.

* * *

Както винаги, Естер си тананика. Кухнята ни е прилично голяма, но ми се струва тясна, когато сме вътре двамата. Тя е ниска и топчеста и няма усещане за тялото си — блъска се в мен или отърква корема си в бедрата ми. Режа моркови и целина за салатата на дъщеря ми. Осъзнавам, че с Естер водим своего рода кухненска битка, воюваме ожесточено за… обяда на Скоти.

— Говори ли вече със семейството си?

— Още не — казва тя.

Преди седмица казах на Естер, че вече нямаме нужда от нея, макар да се чувствам ужасно. Обясни ми, че роднините й са извън Сан Диего и тя няма ключ от къщата.

— Не са ли се прибрали вече? — питам аз.

— Не.

— В Джърси Шор ли каза, че са?

— Да, там.

— Прекрасно.

Навеждам се да вдигна две-три паднали на пода резенчета и усещам как коремът й се отрива в задника ми.

— Ти и без туй не готов — казва тя. — Много неща не казала ти още.

Естер се възползва от дългогодишния си опит със Скоти да ме работи, поднася ми инструкциите лъжичка по лъжичка, за да удължи престоя си у нас. Позволявам й го, защото — не мога да си кривя душата — действително върши много работа и е привързана към Скоти. Номерът й е брилянтен — наистина трябва да ме научи на още много неща, преди да си тръгне. Имам чувството, че пак ми предстои изпитът за адвокатска правоспособност — тъпча си главата с правила, уча логиката и езика на хлапетата. Естер ме информира за любимите неща и занимания на Скоти: ексбокс, танци, списание „Смарт“, бадемово масло, хамбургери, рапъра Джей Зи, Джак Джонстън, правене на плейлисти на айпод, писане на есемеси. Казвам си, че трябва да ги запомня, в случай че Джоуни е извън строя за известно време, че не се възстанови бързо психически или физически, но никога не си казвам, че трябва да изуча навиците на това човече, защото Джоуни може да умре.

— Ще продължаваме ли? — питам аз.

Естер въздъхва, сякаш уроците я изморяват, но знам, че всъщност й харесват. Учителка е на работодателя си, трябва да му представи момичето, което тя познава толкова добре, и да сътвори момичето, което иска Скоти да бъде.

— Харесва чете „Джейн“ и слуша музика — казва Естер, докато препържва боба в маста. Призлява ми от миризмата. — Преди обичала MySpace, но сега гледа си само албум. Харесва сериал „Стъпка по стъпка“. Обича масаж на гръб.

— Масаж на гърба?

— Да, кога била бебе, аз й разтрива гръбче да заспи. И сега така прави, ако тя сънува кошмар и буди се. — Продължава да бърка яденето с дървена лъжица.

— Кошмари ли? Какви кошмари сънува?

Въпросът ми е глупав. Не е изключено майка й да умре, в кома от десета степен е, но аз не искам да приема, че това се отразява сериозно на психиката на Скоти.

— Не знам. Още не казвала ти за детски кошмари. Това нещо често при деца. Другата седмица обяснява за кошмари.

Харесвам Естер и не искам да си ходи. Просто идеята да имаме бавачка не ми допада. Никога не съм смятал, че Скоти се нуждае от бавачка, след като Джоуни на практика не работи. Не искам да харча пари чужд човек да се грижи за детето ми. Освен това се чувствам като някакъв колонизатор с мексиканска прислужница. Особено сега, когато поех родителската си роля и Естер предимно чисти и готви. Откакто прекарваме повече време заедно, тя започна да ми прави забележки и да ме иронизира, така че заприлича на дръзките всезнаещи мексикански бавачки от ситкомите. Трябва обаче да мисля кое е най-добро за моето семейство, а не как ме възприемат другите. Цял живот се чувствам гузен и искам да докажа, че самият аз съм нещо, а не просто потомък на успели хора.

Принадлежа към един от онези хавайски родове, чиито пари се дължат на късмет и далновидни предци. Прабаба ми е била принцеса. Една малка монархия е решила кои земи са техни и на нея се паднали много от тях. От своя страна прадядо ми, който бил хаоле — бял заселник, — въртял успешен бизнес. Знаел кога да купува и продава земя и бил добър банкер. Всичките им потомци, както и потомците на мисионерите, на захарните плантатори и тъй нататък все още се облагодетелстват от тези стари сделки. Седим и гледаме как миналото изсипва милиони в скутовете ни. Дядо ми и баща ми не докосваха парите от наследството. Аз също. Не ми е приятно, че публично се знае колко са те. Адвокат съм и харча само парите, които изкарвам, а не наследените. Баща ми винаги казваше, че така е редно, и в крайна сметка ще оставя след себе си повече, отколкото съм получил. Но както и да е, не обичам наследствата. Мисля, че всеки трябва да започне от нулата.

Сещам се за Джой и нейната многозначителна усмивка. Може би трябва да си купя днешния вестник. Предполагам, че там са публикувани имената на наследниците, площта на имота и догадките относно решението, което ще вземем след седмица, или по-скоро което аз ще взема, тъй като моят глас е решаващ. Получавам 1/8 от наследството, а останалите — по 1/24. Сигурен съм, че са щастливи и с толкова.

— Добре — казвам на Естер. — Кошмарите можем да ги отложим, но да продължим с другото.

Планирам да понауча още нещо за дъщеря ми, докато готвим обяда, а следобед да се заема с портфолиото на фамилия Кинг. Ще избера един купувач и ще приключа с този въпрос.

— Харесва чантички и дънки под талия.

Тя сипва от ориза, боба и пилето върху гореща тортиля и я прегъва надве. Аз подреждам зеленчуците около сандвич с пуешко месо. Ограждам платото с три купички — млечен сос, пюре от манго и бадемово масло. Естер поглежда бадемовото масло така, сякаш си е вкарала автогол.

— И? — казвам аз.

— И… не знам. Има да учи толкова работи. Тя обича много неща, ама ти също трябва да знае какво не обича. Трябва месеци да обясни. Дори ако твоя жена се върне, тя не знае много.

Чуваме стъпките на Скоти и Естер снишава глас.

— Обича да чета на нея бебешки стихчета.

— Бебешки?

— Да, много. Радва се. Понякога чета едно стихче пак и пак. Щастие голямо. Смее се силно и весело.

Питам се дали Скоти не регресира, щом харесва бебешки стихчета, които я връщат в по-щастливо и безгрижно време.

— Тя трябва да чете романи за тийнейджъри — прошепвам аз.

— Чете какво иска.

— Не. Мисля, че има нужда от книги с морални послания и уроци как да се справи с бъдещето, а не от бебешки измишльотини.

Скоти влиза и ние млъкваме. Естер слага своята чиния с енчилада на бара. Аз също слагам моето плато. Скоти сяда на високото столче и започва да оглежда храната. Отрязва си парче от енчиладата, без да спира да пише есемеси с другата си ръка.

Естер ме поглежда и се усмихва.

— Обича мазничко.